Под това, на малко по-блестяща нова табелка пишеше:
Хари погледна назад към дузината работници: въпреки че бяха погълнати от работата си, той трудно можеше да си представи, че няма да обърнат внимание, ако вратата на празен кабинет се отвори пред очите им. Затова извади от вътрешния си джоб странен предмет с малки, махащи крака и кръгъл гумен клаксон. Навеждайки се под мантията, той постави пиратката-примамка на пода. Тя веднага се вряза в краката на магьосниците и вещиците пред него. Секунди след това, през които Хари беше чакал с ръка на дръжката на вратата, от ъгъла на стаята се издигна черен, парлив дим и се чу силен удар. Младата магьосница на първия ред изпищя: розови страници се разлетяха навсякъде, когато тя и колегите й скочиха, оглеждайки се за източника на суматохата. Хари завъртя дръжката, влезе в офиса на Ъмбридж и затвори вратата зад себе си.
Почувства се, сякаш се е върнал назад във времето. Стаята беше досущ кабинета на Ъмбридж в „Хогуортс“: дантелки, покривки и сухи цветя покриваха всяка свободна повърхност. Стените бяха окачени със същите декоративни чинии, на всяка от които имаше шарено, накипрено с панделка коте, подскачащо отвратително мило. Бюрото беше покрито с тъкан на крещящи цветя. Зад окото на Муди се намираше телескопично приспособление, позволяващо на Ъмбридж да следи работниците от другата страна на вратата. Хари погледна през него и забеляза, че всички те все още бяха скупчени около пиратката- примамка. Той издърпа телескопа от вратата, взе магическото око от дупката и го пусна в джоба си. След това отново се обърна към стаята, вдигна пръчката си и промърмори:
— АКЦИО МЕДАЛЬОН…
Нищо не се случи, но той не беше и очаквал; без съмнение Ъмбридж знаеше всичко за защитните заклинания и магии. Затова той отиде зад бюрото й и припряно започна да претърсва чекмеджетата. Видя пера, тетрадки и магипласт; омагьосани свитъци хартия, които се навиваха змиеподобно от чекмеджето си и трябваше да се пригладят; малка натруфена дантелена кутийка, пълна с различни панделки и щипки за коса; но нямаше и следа от медальон. Зад бюрото се намираше шкаф с картотека: Хари започна да го претърсва. Както на шкафовете на Филч в „Хогуортс“, там беше пълно с папки, всяка с етикет и име. Когато Хари стигна най-долното чекмедже, нещо привлече вниманието му: досието на господин Уизли.
Той го издърпа и го отвори.
„Нежелан No 1“ — промърмори Хари, докато връщаше папката на господин Уизли обратно на мястото й и затвораряше чекмеджето. Имаше идея кой е това, и достатъчно сигурен, щом се изправи да огледа стаята за нови скривалища, забеляза на стената плакат на себе си с думите „Нежелан No 1“, изписани на гърдите му. Малка розова бележка с картинка на коте в ъгъла беше залепена за плаката. Хари се премести за да я прочете и видя, че Ъмбридж беше написала „Да бъде наказан“.
По-бесен от всякога, той отиде да опипа дъната на вазите и кошниците със сушени цветя, но не беше изненадан, когато не намери медальона там. Хвърли на кабинета последен претърсващ поглед и сърцето му подскочи. Дъмбълдор го гледаше от малко, правоъгълно огледало, подпряно на библиотеката до бюрото.
Хари прекоси стаята на бегом и го грабна, но в момента, в който го докосна осъзна, че това изобщо не беше огледало. Дъмбълдор се усмихваше замислено от корицата на лъскава книга. Хари не забеляза веднага вълнистия зелен надпис, пресичащ шапката му:
Хари отвори книгата напосоки и видя снимка на цяла страница на две момчета, които се смееха насила, ръката на всеки от тях обгръщаща раменете на другия. Дъмбълдор, чиято коса сега стигаше до лактите, си беше пуснал малка брада, напомняща тази на Крум, която така беше подразнила Рон. Момчето, което се смееше беззвучно до Дъмбълдор, го гледаше с весел, див поглед. Златистата му коса падаше на къдрици по раменете му. Хари се зачуди дали това беше младият Доуж, но преди да успее да провери заглавието на снимката, вратата на кабинета се отвори.
Ако Тикнийс не гледаше случайно през рамото си докато влизаше, Хари нямаше да има време да заметне мантията невидимка върху себе си. Все пак му се стори, че Министърът може би забеляза следа от движение, защото за няколко секунди остана вторачен в мястото, където Хари преди миг беше изчезнал. Вероятно решил, че всичко, което е видял е бил Дъмбълдор, който си почесва носа от корицата на книгата, която Хари бързо беше успял да върне на рафта, Тикнийс накрая се приближи до бюрото и насочи пръчката си към перото, стоящо готово в стъкленичката с мастило. То изскочи оттам и започна да дращи бележка до Ъмбридж. Много бавно, едва поемайки с дъх, Хари излезе от офиса обратно в отворената площ зад него. Производителите на брошури все още бяха натрупани около пиратката-примамка, която продължаваше да вдига шум и вяло да пуши. Хари забърза към коридора, когато младата вещица рече:
— Обзалагам се, че това нещо се е измъкнало от Отдела за Експериментални магии, те са толкова безотговорни, помните ли онази отровна патица?
Докато бързаше към асансьорите, Хари отново прегледа изборите и възможностите си. Никога не беше изглеждало особено вероятно медальонът да е скрит в Министерството, а нямаше никакви надежди чрез магия да измъкнат местонахождението му от Ъмбридж, докато тя седеше в претъпканата съдебна зала. Главната им задача в момента беше да напуснат Министерството преди да бъдат разкрити и да опитат отново друг ден. Най-важно беше Хари да намери Рон, за да могат двамата да измислят план как да измъкнат Хърмаяни от заседанието.
Когато пристигна, асансьорът беше празен. Хари скочи вътре и свали мантията невидимка, докато той се спускаше. За негово огромно облекчение, на втория етаж подгизналият и слисан Рон се вмъкна вътре.
— Д-добро утро. — изпелтечи той на Хари, щом потеглиха отново.
— Рон, аз съм бе, Хари!
— Хари! Дявол да го вземе, забравих, че изглеждаш така — защо Хърмаяни не е с теб?
— Наложи й се да слезе долу в заседателните зали с Ъмбридж, нямаше как да откаже и…
Но преди Хари да успее да довърши, асансьорът спря пак: вратите се отвориха и вътре влезе господин Уизли, говорещ с възстара магьосница, чиято руса коса беше разчепкана до такава степен, че приличаше на мравуняк.
— … Напълно разбирам какво искаш да кажеш, Уаканда, но се опасявам, че не мога да съм на страната на…
Господин Уизли замълча; беше забелязал Хари. Беше много странно той да го гледа с такава неприязън. Вратите се затвориха и четиримата тръгнаха надолу още веднъж.
— О, здрасти, Рег! — поздрави господин Уизли, оглеждайки се при звука от равномерно капене от дрехите на Рон. — Не разпитват ли жена ти днес? О, какво се е случило с теб? Защо си толкова мокър?
