чакащите отвън мъгълокръвни, които бяха заслепени от светлината на патронусите, и все още потреперваха. — Бягайте в чужбина, ако можете. Просто се махнете от Министерството. Това е — ъ-ъ, новата официална позиция! Сега, ако просто следвате Патронусите, ще можете да си тръгнете през Атриума.
Те гледаха да се качат по стълбите без да бъдат заловени, но когато стигнаха асансьорите, лошо предчувствие се намести в Хари. Ако се появяха в Атриума със сребърен елен и видра, плуващи пред тях, и двайсетина души, половината от които обвинени мъгълокръвни, чувстваше, че ще привлекат нежелано внимание. Той тъкмо беше стигнал до това заключение, когато асансьорът издрънча и спря пред тях.
— Рег! — извика госпожа Катърмол и се хвърли в обятията на Рон — Рънкорн ме пусна, той нападна Ъмбридж и Яксли и ни каза да напуснем страната, мисля, че ще е добре да го направим, Рег, наистина. Да побързаме у дома да вземем децата и… Защо си толкова мокър?
— Вода — измънка Рон, освобождавайки се от прегръдките на госпожа Катърмол. — Хари, те знаят, че в Министерството има неканени гости, нещо като дупка във вратата на Ъмбридж, мисля, че имаме около пет минути, ако…
Патронусът на Хърмаяни изчезна с леко „пук“, когато тя се обърна поразена към Хари.
— Хари, ами ако сме в капан?!…
— Няма да бъдем, ако се движим бързо! — каза Хари. После се обърна към притихналата група зад тях, която се беше вторачила в него.
— Кой има пръчка?
Около половината от тях вдигната ръка.
— Добре, всички, които нямат пръчки трябва да се долепят за някой, който има. Трябва да бързаме, преди да са ни попречили. Хайде.
Те успяха да се съберат в два асансьора. Патронусът на Хари бдеше пред златните решетки, когато те се затвориха и асансьорът пое нагоре.
— Осми етаж — каза студеният глас — „Атриум“.
Хари веднага разбра, че бяха в беда. Атриумът беше пълен с хора от пудролиниите, движещи се от камина на камина, като им препречваха пътя.
— Хари! — изписка Хърмаяни. — Какво ще…?
— СПРЕТЕ! — извика Хари и силният глас на Рънкорн проехтя из атриума: магьосниците, препречващи камините замръзнаха. — Последвайте ме… — прошепна той на групата ужасени мъгълокръвни, които се движеха напред скупчени, водени от Рон и Хърмаяни.
— Какво става, Албърт? — попита същия оплешивяващ магьосник, който по-рано беше последвал Хари навън от камината. Изглеждаше изнервен.
— Тази група трябва да излезе преди да заградите изходите! — каза Хари с всичкия авторитет, който успя да намери.
Групата магьосници пред него се спогледа.
— Казаха ни да блокираме всички изходи и да не пускаме никого…
— Противоречиш ли ми, бе? — изфуча Хари — Искаш ли да разследвам и твоето родословно дърво, както направих с това на Дърк Кресуел?!…
— О, извинявай! — изпъшка оплешивяващият магьосник, отдръпвайки се назад — не исках да кажа нищо, Албърт, но си мислех… Мислех, че те са там за разпит и…
— Кръвта им е чиста! — каза Хари и дълбокият му глас отекна внушително из залата — По-чиста от на много от вас, смея да кажа. Хайде, тръгвайте — подкани той мъгълокръвните, които се втурнаха напред към камините и започнаха да изчезват по двойки. Министерските служители се отдръпнаха назад, някои гледаха объркано, други уплашено и възмутено. И тогава…
— Мери!!
Госпожа Катърмол погледна през рамо. Истинският Рег Катърмол, вече спрял да повръща, но все още блед и изпит, току-що беше слязъл от асансьора.
— Р — Рег?!?…
Тя погледна от съпруга си към Рон, който ругаеше високо.
Оплешивяващият магьосник се опули, главата му се местеше нелепо ту към единия, ту към другия Рег Катърмол.
— Хей, к-какво става? Какво е това?
— Препречете изходите! НАПРАВЕТЕ ГО!
Яксли беше изскочил от друг асансьор и тичаше към групата до камините, в които всички мъгълокръвни, с изключение на госпожа Катърмол, вече бяха изчезнали. Когато оплешивяващият магьосник извади пръчката си, Хари вдигна огромен си юмрук и го фрасна така силно, че той полетя във въздуха.
— Той помагаше на мъгълокръвните да избягат, Яксли! — изкрещя Хари.
Колегите на плешивия магьосник надигнаха врява, под прикритие на която Рон грабна госпожа Катърмол, натика я във все още отворената камина и изчезна. Объркан, Яксли погледна от Хари към ударения магьосник, докато истинският Рег Катърмол крещеше:
— Жена ми! Кой беше този със съпругата ми? Какво става?!
Хари видя лицето на Яксли да се обръща, и намек че е разбрал истината се показа на животинското му лице.
— Идвай! — извика той на Хърмаяни; той сграбчи ръката й заедно скочиха в камината, докато проклятието на Яксли профучаваше покрай главата на Хари. Те се завъртяха за няколко секунди, преди да изскочат от тоалетната в кабинката. Хари се хвърли да отвори вратата; Рон стоеше до мивките, все още борейки се с госпожа Катърмол.
— Рег, не разбирам!
— Тръгвайте, аз не съм съпругът ви, трябва да се приберете вкъщи!
Някакъв шум дойде от кабинката зад тях; Хари се огледа; Яксли току-що се беше появил.
— ХАЙДЕ! — изкрещя Хари. Той хвана дланта на Хърмаяни и ръката на Рон и се завъртя на място.
Погълна ги тъмнина и усещането за натикване в обръч, но… нещо не беше наред… Дланта на Хърмаяни се изплъзваше от хватката му…
Той се зачуди дали ще се задуши, не можеше да диша или вижда и единствените плътни неща в света бяха ръката на Рон и пръстите на Хърмаяни, които бавно се изхлузваха…
И тогава той видя вратата на площад „Гримолд“ номер 12, с дръжката във форма на змия, но преди да успее да си поеме дъх се чу писък и блесна пурпурна светлина; ръката на Хърмаяни внезапно го стисна и всичко отново потъна в мрак.
Глава четиринадесета
КРАДЕЦЪТ
Хари отвори очи и беше заслепен от златна и зелена светлина; нямаше никаква представа какво се беше случило, знаеше само, че лежеше на някакви листа и клончета. Мъчейки се да си поеме дъх, той примигна и осъзна, че ослепителният блясък всъщност беше слънчевата светлина, която се процеждаше през балдахина от листа високо над него. Изведнъж нещо помръдна до лицето му. Хари се повдигна на ръцете и краката си, готов да посрещне някакво малко, свирепо същество, но вместо това видя, че нещото е само кракът на Рон. Оглеждайки се разбра, че те двамата и Хърмаяни лежаха в някаква гора, очевидно сами.
Първата мисъл на Хари беше за Забранената гора, и за момент, макар да осъзнаваше колко глупаво и опасно щеше да бъде да се появят на територията на „Хогуортс“, сърцето му подскочи при мисълта да се промъкнат през дърветата до колибата на Хагрид. Все пак, за няколкото секунди, които бяха нужни на Рон да издаде нисък стон и Хари да започне да пълзи към него, той осъзна, че това не беше Забранената гора: дърветата изглеждаха по-млади, бяха по-нарядко, земята беше по-чиста.
Завари Хърмаяни, също като него, на крака и ръце, над главата на Рон. В мига, в който очите му попаднаха върху Рон, всичките тревоги излязоха от ума му, макар лявата половина от лицето на Рон да беше обляна в кръв, а кожата му — със сивкаво бял цвят до покритата с листа земя. Многоликовата отвара вече губеше ефекта си: Рон беше наполовина себе си, наполовина Катърмол, косата му ставаше все по-червена, докато лицето му губеше малкото цвят, който му беше останал.
