да насочи мислите си в друга посока. Спомни си за бедния Крийчър, който ги очакваше у дома, а вместо това беше получил Яксли. Щеше ли домашното духче да мълчи, или щеше да разкаже на смъртожадните всичко, което знаеше? На Хари му се искаше да повярва, че Кричър е променил отношението си към него през последния един месец, че сега ще бъде верен, но кой знаеше какво щеше да се случи?… Ами ако смъртожадните изтезаваха духчето? Отвратителни картини нахлуха в главата на Хари, който се опита да отблъсне и тях, защото не можеше да направи нищо за Крийчър: двамата с Хърмаяни вече бяха решили, че не могат да го извикат; ами ако там имаше и хора от Министерството? Не можеха да разчитат, че магипортирането на духчето ще бъде освободено от същата грешка, която беше довела Яксли на площад Гримолд, прилепен за подгъва на ръкава на Хърмаяни.
Белегът на Хари вече гореше. Помисли си, че има толкова много неща, които не знаят: Лупин беше прав за магията, с която никога не са се срещали и която никога не са си представяли. Защо Дъмбълдор не беше обяснил повече неща? Беше ли си мислил, че има време, че е щял да живее още дълги години, векове, като приятеля си Николас Фламел? Ако е така, сгрешил е… Снейп се беше погрижил за това… Снейп, спящата змия, която беше нападнала на върха на Високата кула.
А Дъмбълдор беше паднал… паднал…
— Дай ми я, Грегорович!
Гласът на Хари беше висок, ясен и студен, пръчката му беше пред него, обхваната от бяла ръка с много дълги пръсти. Мъжът към когото сочеше беше провесен с главата надолу във въздуха, въпреки, че нямаше въжета, които да го държат; той се люлееше, зловещо и невидимо носещ се, крайниците му беха завързани за тялото, а ужасеното му лице, на нивото на това на Хари, почервеняло от прилива на кръв, нахлула в главата му. Човекът беше с чисто бяла коса и с гъста рошава брада: беше като подобен на прилеп Дядо Коледа.
— Аз го нямам, аз вече го нямам! Преди много години беше откраднато от мен!
— Не лъжи Лорд Волдемор, Грегорович. Той знае… той винаги знае.
Зениците на висящия човек бяха широко отворени, изпълнени със страх, те се уголемяваха все повече докато черният им цвят не погълна изцяло Хари…
Сега Хари тичаше по тъмен коридор непосредствено зад Грегорович, който държеше фенер високо над себе си: Грегорович връхлетя в стаята и фенера му освети, помещение, подобно на работилница: дървени рафтчета и злато пробляскваха на люлеещия се извор на светлина; и там, на перваза на прозореца, беше кацнал, като голяма птица, млад мъж със златна коса. В мигът, в които светлината на фенера го освети, Хари видя насладата върху красивото му лице, след което неканения гост изпрати зашеметяващо заклинание и ловко скочи назад през прозореца с ликуващ смях. И Хари профуча обратно назад през тези широки, подобни на тунел зеници, а лицето на Грегорович беше обзето от ужас.
— Кой беше крадецът, Грегорович? — Каза високият, студен глас.
— Не знам, никога не съм знаел, млад мъж… не… моля Ви… МОЛЯ ВИ!
Писъкът продължаваше и продължаваше и тогава изригна зелена светлина…
— Хари!
Той отвори очите си, задъхан, белегът му туптеше. Беше преминал страната на палатката; беше се плъзнал отстрани надолу по стената и се беше оказал на земята. Погледна нагоре към Хърмаяни, чиято рошава коса закриваше малката частица небе, която можеше да се види между дърветата, високо над тях.
— Сън… — каза той, като седна бързо и се подготви да посрещне намръщеното изражение на Хърмаяни с невинна гримаса. — Просто съм задрямал, извинявайте!
— Знам, че беше белегът ти! Мога да го разбера от вида на лицето ти! Ти гледаше във Вол…
— Не казвай името му! — чу се ядосаният глас на Рон от дълбините на палатката.
— Добре! — изръмжа Хърмаяни. — В знаеш-на-кого-ума тогава!
— Не съм искал това да става! — каза Хари — Беше сън! Ти можеш ли да контролираш това, което сънуваш, Хърмаяни?
— Ако просто беше научил да прилагаш оклумантика…
Но Хари не беше в настроение да му се карат; той искаше да обсъди това, което беше видял.
— Той е открил Грегорович, Хърмаяни, и мисля, че го уби, но преди да го убие влезе в ума му и видях…
— Мисля, че е по-добре аз да поема смяната, ако си толкова уморен, че заспиваш. — Прекъсна го студено Хърмаяни.
— Аз мога да довърша смяната!
— Не, очевидно си много изтощен. Иди да си легнеш.
Тя се смъкна на земята под входа на палатката, изглеждайки непреклонна. Ядосан, но предпочитайки да избегне кавгата, Хари влезе обратно вътре.
Все още бледото лице на Рон се показваше от долното легло; Хари се покатери на това над него, легна по гръб и погледна тъмния платнен таван. След малко, Рон проговори с глас, толкова нисък и тих, че не можеше да се обръща към Хърмаяни, която се беше сгушила на входа.
— Какво правеше Ти-знаеш-кой?
Хари затвори очи в старанието си да си спомни всеки детайл, след което прошепна в тъмнината.
— Намерил е Грегорович. Беше го завързал, измъчваше го.
— Че как може Грегорович да му направи пръчка, ако го е завързал?
— Не знам… странно е, нали?
Хари затвори очи, мислейки за всичко, което беше чул и видял. Колкото повече си спомняше, толкова по-нелогично изглеждаше всичко… Волдемор не беше казал нищо относно пръчката на Хари, нищо за фениксовите пера-близнаци, нищо за това, че Грегорович трябва да изработи нова по-могъща пръчка, която да победи Хари…
— Той искаше нещо от Грегорович — каза Хари, все още със затворени очи. — Каза му да му го даде, но Грегорович отговори, че е било откраднато от него… и тогава… тогава…
Той се сети как той, в тялото на Волдемор, профуча през очите на Грегорович, вътре в спомените му…
— Той прочете мислите на Грегорович, и аз видях едно младо момче, седнало на перваза на прозореца, то изпрати заклинание към Грегорович и изчезна от поглед. Той го е откраднал, той е откраднал онова, което Ти-знаеш-кой търси… И… и аз мисля, че съм виждал този човек някъде…
На Хари му се искаше да може да види още веднъж лицето на смеещото се момче. Обирът е станал много отдавна, съдейки по Грегорович. Защо ли младият крадец му беше познат?
Шумоленето на дърветата около тях беше заглушено от палатката; единственият звук, който Хари чуваше беше дишането на Рон. След малко Рон прошепна: Не можа ли да видиш какво държеше крадецът?
— Не… трябва да е било нещо малко.
— Хари?
Дървените летви на леглото на Рон изскърцаха, той се извърна.
— Хари, мислиш ли, че Ти-знаеш кой търси предмет, който да превърне в Хоркрукс?
— Хм, не знам. — каза Хари бавно. — Може би. Но не е ли опасно за него да направи още един? Хърмаяни не каза ли, че той вече е разкъсал душата си до пределна възможност?
— Да, но може би той не знае това.
— Да… може би. — отговори Хари.
Беше сигурен, че Волдемор търси разрешение на проблема с пръчките-близнаци, че го търсеше при стария производител на пръчки… и въпреки това го беше убил, явно без да го попита нито един въпрос относно това.
Какво се опитваше да намери Волдемор? Защо, при положение, че Министерството на Магията и целият магьоснически свят са в краката му, той беше далече, изцяло отдаден на преследването на предмета, който Грегорович някога е имал и който е бил откраднат от неизвестен крадец?
Хари все още можеше да види лицето на младежа с русата коса, то беше щастливо, диво: притежаваше нещо от израженията на Фред и Джордж, когато триумфираха след някоя пакост. Беше излетял от перваза на прозореца като птица, и Хари го беше виждал и друг път, но не можеше да си спомни къде…
