Колкото и учудващо да звучи за неговите почитатели, но това писмо е основата, довела до Статута за секретност и до установяването на Магически контрол над мъгълите. Какъв удар за тези, които винаги са описвали Дъмбълдор като най-великия защитник на мъгълите! Колко празно звучат всичките му речи в подкрепа на правата на мъгълите е светлината на този нов изобличителен факт! Колко жалък изглежда Дъмбълдор, зает с кроежите си за издигане на силата си, когато е трябвало да оплаква майка си и да се грижи за сестра си! Без съмнение, тези, решени да задържат Дъмбълдор на неговия разпадащ се пиедестал ще хленчат, че той, в крайна сметка, не е осъществил плановете си, че е претърпял душевен обрат, че здравия разум е дошъл в него. Въпреки това, истината изглежда още по-шокираща.
След едва два месеца славно приятелство Дъмбълдор и Гриндълуолд се разделили, за да не се видят повече до легендарния им дуел (за повече информация виж глава 22). Какво е причинило тази рязка пукнатина? Дали Дъмбълдор е дошъл на себе си? Казал ли е на Гриндълуолд, че вече не иска да участва в кроежите му? Уви, не.
— Мисля, че със смъртта на Ариана приключи всичко — казва Батилда — Дойде като ужасен удар. Галърт бе в къщата, когато то се случи, дойде при мен у дома целият треперещ и ми каза, че иска да си отиде вкъщи на следващия ден. Виждате ли, ужасно бе разстроен. Затова му уредих летекод и след това повече не го видях. Албус бе извън себе си при смъртта на Ариана. Беше ужасно и за двамата братя. Бяха изгубили всички освен един-друг. Нищо чудно, че атмосферата бе обтегната. Абърфорт, обвиняваше Албус, разбирате, при такива ужасни обстоятелства. Но Абърфорт винаги си говореше малко побъркано, бедното момче. Освен това, счупването на носа на Албус по време на погребението бе не на място. Кендра би била дълбоко наранена да види синовете си да се бият така над мъртвото тяло на дъщеря й. Жалко, че Галърт не остана за погребението… Поне щеше да бъде някаква утеха за Албус. Тази отвратителна кавга до ковчега на сестра им, известна само на присъствалите на погребението на Ариана Дъмбълдор, повдига няколко въпроса. Защо точно Абърфорт Дъмбълдор е обвинявал Албус за смъртта на сестра им? Дали както „бати“ претендира да е било само изливане на мъката? Или е имало някаква конкретна причина за тязи ярост? Гриндълуолд, който бил изключен от „Дурмщранг“ за почти фатални нападения над съучениците си, избягал от страната часове след смъртта на момичето, а Албус (от срам или страх?) никога вече не го видял, не и докато не бил принуден от молбите на Магическия свят. Нито Дъмбълдор, нито Гриндълуолд не са споменавали това кратко момчешко приятелство по-късно в живота си. Въпреки това няма съмнение, че Дъмбълдор е отложил с цели пет години, изпълнени със смут, смърт и изчезвания, атаката си над Гелърт Гриндълуолд. Дали някаква останала привързаност или страха, да не излезе наяве, че е някога е бил един от най-добрите му приятели е накарал Дъмбълдор да се колебае? Дали Дъмбълдор не е отишъл с нежелание да залови човека, от когото някога е бил очарован?
И как бе починала тайнствената Ариана? Дали е била неумишлена жертва на някакъв тъмен ритуал? Дали не се е натъкнала на нещо, на което не е трябвало, докато двамата младежи са се упражнявали в опитите си за слава и надмощие? Възможно ли е Ариана Дъмбълдор да е била първата умряла „в името на по-голямо добро“?
Главата свършваше тук и Хари вдигна глава. Хърмаяни бе стигнала до края на страницата преди него. Тя издърпа книгата от ръцете на Хари, леко обезпокоена от изражението му и я затвори без да я гледа, сякаш криеше нещо непристойно.
— Хари…
Той поклати глава. Някаква вътрешна сигурност се сгромоляса в него. Беше точно както бе казал Рон, когато ги бе напуснал. Бе се доверил на Дъмбълдор, бе повярвал във въплъщението на добротата и мъдростта. Всичко бе на пух и прах. Колко още можеше да изгуби? Рон, Дъмбълдор, фениксовата пръчка…
— Хари — изглежда, че бе прочела мислите му — Чуй ме. Това… това не ми изглежда добро четиво…
— Да де, може да се каже така…
— … и нека не забравяме, че е написано от Рита Скийтър.
— Ти прочете писмото до Гриндълуолд, нали?
— Да, аз… прочетох го — тя се поколеба, изглеждайки разстроена и въртейки чашата си чай в студените си ръце — Мисля, че това беше най-лошото. Знам, че Батилда си е мислила, че това са само празни приказки, но „В името на по-голямо добро“ е станало мотото на Гриндълуолд, оправданието му за всички жестокости, които извършил след това. И… от това… изглежда, че Дъмбълдор му е дал тази идея. Казват, че „В името на по-голямо добро“ е издълбано на входа на „Нумегард“.
— Какво е „Нумегард“?…
— Затворът, който Гриндълуолд е построил, за да държи там противниците си. Накрая сам завършил там, когато Дъмбълдор го спипал. Както и да е, мисълта… мисълта, че Дъмбълдор е помогнал на Гриндълуолд да се възкачи е ужасна. Но от друга страна, дори Рита не може отрече, че са се познавали само за няколко месеца през едно лято, докато и двамата са били много млади…
— Е, знаех си, че ще кажеш това — каза Хари. Не искаше да излива гнева си над нея, но му беше трудно да не повиши тон. — Знаех си, че ще кажеш „Били са млади“. Те са били на същата възраст като ние сега. А ето ни сега нас тук, рискувайки живота си в борба с Черните изкуства, а ето го него съвещавайки се с най-добрия си приятел, кроящ как да се въздигне над мъгълите.
Гневът му вече не можеше да стои обуздан. Той се изправи и закрачи наоколо, опитвайки се така да излее част от него.
— Не се опитвам да защитя това, което Дъмбълдор е написал — каза Хърмаяни. — Цялото това „право да властва“ са разбира се, глупости, то си е като „Магията е мощ“. Но Хари, майка му току-що е била починала и той е останал сам в къщи…
— Сам? Не е бил сам! Имал е брат си и сестра си за компания, безмощната си сестра, която е държал заключена…
— Не го вярвам — каза Хърмаяни. Тя също се изправи. — Каквото и да не е било наред с това момиче, не вярвам да е била безмощна. Дъмбълдор, когото познавахме, никога не би допуснал…
— Дъмбълдор, когото си мислехме, че познаваме, не искаше да властва над мъгълите със сила! — извика Хари, а гласът му ехтеше по празния склон и няколко коса излетяха във въздуха грачейки и виейки се в бисерното небе.
— Той се е променил, Хари, променил се е! Толкова е просто! Може би наистина е вярвал истински в тези неща, когато е бил на седемнадесет, но през останалата част от живота си се е посветил на борбата с Черните изкуства! Дъмбълдор е този, който е спрял Гриндълуолд, този който винаги се е произнасял в защита на мъгълите и на тези идващи от мъгълски семейства, този който се е биел с Вие-знаете-кой от самото начало и който загина, докато се опитваше да го унищожи!
Книгата на Рита лежеше на земята между двамата, така че лицето на Дъмбълдор се усмихваше печално и на двамата.
— Съжалявам, Хари, но мисля, че истинската причина да си толкова ядосан на Дъмбълдор е, че сам никога не ти е казвал за всичко това!
— Може би е така! — извика силно Хари и после обхвана главата си с ръце, без да знае дали се опитваше да задържи гнева си, или да се защити от товара на разочарованието си.
