И двамата погледнаха към богато украсения сребърен меч, чиято рубинена дръжка присвяткваше на светлината от пръчката на Хърмаяни.
— И ти мислиш, че този е истинският? — попита Рон.
— Има само един начин да разберем, нали? — заяви Хари.
Хоркруксът все още се люлееше от ръката на Рон. Медальонът потрепваше съвсем слабо. Хари знаеше, че нещото в него се беше раздвижило отново. То усещаше присъствието на меча и беше предпочело да опита да убие Хари, отколкото да му позволи да го вземе. Сега не беше времето за дълги разговори; сега беше моментът да разрушат медальона завинаги. Хари се огледа с пръчката на Хърмаяни и видя мястото: гладка скала в сянката на висок чинар.
— Ела — рече той и го заведе дотам, изчисти снега от повърхността на скалата и протегна ръка за хоркрукса. Рон му предложи меча, обаче Хари поклати глава.
— Не, ти ще го направиш…
— Аз?! — изненада се Рон — Но… защо?
— Защото ТИ извади меча от езерото. Мисля, че е по-редно да си ти!
Постъпката на Хари не беше особено благородна. Тъй като беше уверен, че кошутата не може да го нарани, той знаеше, че мечът се полага на Рон. Дъмбълдор беше научил Хари поне на някои неща за определени видове магия, за огромните последствия на някоя постъпка.
— Аз ще го отворя, — започна Хари — а ти го промуши. Веднага, чу ли? Защото каквото и да има вътре, то ще се съпротивлява. Частицата душа в дневника на Риддъл се опитваше да ме убие.
— Как ще го отвориш?! — попита Рон. Изглеждаше ужасен.
— Ще му кажа да се отвори на змийски език — отвърна Хари. Толкова бързо се сети за отговора, че си помисли, че го е знаел винаги, дълбоко в себе си. Може би скорошната му среща с Наджини му беше помогнала да го осъзнае. Той погледна надолу към извитата по змийски „С“, инструктирана с блестящи зелени камъни. Беше лесно да си представи малка змия, извита върху студената скала.
— Не! — спря го Рон — Не, не го отваряй! Сериозно говоря!
— Защо не? — учуди се Хари — Хайде да се отървем от това проклето нещо, вече минаха месеци…
— Не мога, Хари, сериозно — ти го направи…
— Но защо?
— Защото това ми влияе зле! — рече Рон, докато се отдръпваше от медальона — Не мога да се справя! Не се извинявам, но на мен ми се отразява по-зле, отколкото на теб и Хърмаяни, и ме кара да мисля неща, които така или иначе си мисля, но това влошава всичко. Не мога да го обясня и след това го свалям и всичко е наред, но после трябва отново да слагам това ужасяващо нещо. Не мога да го направя, Хари!
Той се дърпаше назад, влачейки меча със себе си и клатейки глава.
— Можеш да го направиш — каза Хари — МОЖЕШ! Току-що извади меча, ЗНАМ, че ТИ трябва да си този, който ще го използва. Моля те, освободи ни от него, Рон.
Звукът от името му сякаш го мотивира. Рон преглътна, после, все още дишайки тежко през дългия си нос, отново се приближи към скалата.
— Кажи ми кога!… — изграчи той.
— На три! — отвърна Хари, поглеждайки пак надолу към медальона и присвивайки очи, докато се концентрираше върху буквата „С“, представяйки си змия. В това време съдържанието на медальона тропаше като хлебарка, хваната в капан. Щеше да бъде лесно да го съжали, но раната по врата на Хари все още гореше.
— Едно… две… ТРИ!… Отвори с-с-се…
Последната дума прозвуча като съскане и ръмжене и златните капаци на медальона се отвориха широко с леко щракване. Зад двете стъклени прозорчета блеснаха нечии очи, тъмни и красиви, като очите на Том Риддъл преди да станат алени и със зеници като резки.
— Промуши го! — нареди Хари, докато държеше медальона върху камъка.
Рон издигна меча в треперещите си ръце: той се извиси над лудо въртящите се очи и Хари хвана медальона още по-здраво и започна да си представя как кръвта пада от празните прозорци.
И тогава някакъв глас изсъска от Хоркрукса:
— Видях сърцето ти и то е мое!
— Не го слушай! — рязко каза Хари — Промуши го!
— Видях мечтите ти, Роналд Уизли, видях и страховете ти. Всичко, което желаеш е възможно, но възможно е и всичко, от което се страхуваш!
— Намушкай го!! — крещеше Хари. Гласът му отекваше из заобикалящите ги дървета, острието на меча се тресеше, а Рон се втренчил в очите на Риддъл.
— Най-малко обичан, винаги, от майката, която копнееше за дъщеря… най-малко обичан, сега, от момичето, което предпочита твоя приятел… Вечно втори, вечно засенчен.
— Рон, намушкай го СЕГА! — викна Хари. Той можеше да усети как медальонът трепери и се плашеше от това, което предстои. Рон вдигна меча още по-високо, и щом го направи, очите на Риддъл започнаха да блестят в алено. От прозорчетата на медальона, от очите, изникнаха, като два разкривени мехура нещо подобно на главите на Хари и Хърмаяни.
Рон изкрещя от изненада и се дръпна назад, когато призрачните фигури тръгнаха да излизат от медальона: първо гърдите, после кръстът и краката, докато не застанаха в медальона, един до друг като дървета с общ корен, накланяйки се над Рон и истинския Хари, който се беше отдръпнал от внезапно нажежилия се медальон.
— Рон! — извика той, но риддълският Хари в момента говореше с гласа на Волдемор и Рон зяпаше, хипнотизиран в лицето му.
— Защо се върна? Ние се справяхме по-добре без теб, бяхме по-щастливи без теб, радвахме се на отсъствието ти… надсмивахме са над глупостта ти, страхливостта ти, надменността ти…
— Надменност! — отекна гласът на риддълската Хърмаяни, която беше по-хубава и въпреки това — по- ужасяваща от истинската. Тя се наклони, кикотейки се, пред Рон, който изглеждаше ужасен и вцепенен, а до него мечът се люлееше наляво-нядясно — Кой би те погледнал, кой би ти обърнал внимание, освен Хари Потър? Какво си направил ти, в сравнение с Избрания? Какво си ти в сравнение с „момчето-което-оцеля“?
— Рон, намушкай го, НАМУШКАЙ ГО!!! — викаше Хари, но Рон не помръдна. Очите му се бяха разширили и отразяваха риддълските Хари и Хърмаяни. Косите им се вееха като пламъци, очите им блестяха в червено, а гласовете им се извисяваха в зловещ дует.
— Майка ти си призна… — подиграваше се риддълският Хари, докато риддълската Хърмаяни се смееше — че би предпочела аз да съм й син, отколкото ти… С радост би ни заменила.
— Коя жена нямаше да предпочете него, коя жена би избрала теб? Ти си НИЩО, нищо, нищо в сравнение с него!… — продължаваше да нарежда риддълската Хърмаяни, протягайки се и целувайки риддълския Хари.
На земята пред тях, лицето на Рон се изпълни със силен гняв. Той вдигна меча високо, докато ръцете му се тресяха.
— Хайде, давай Рон! — заповяда Хари.
Рон погледна към него и на Хари му се стори, че видя алена следа в очите му…
— Рон!…
Мечът проблясна и се заби. Хари се отскочи встрани, когато парчето метал се счупи с протяжен писък. Завъртя се в кръг, хлъзгайки се в снега, с високо вдигната пръчка, готов да се отбранява. Нямаше обаче от какво…
Чудовищните призраци на него и Хърмаяни бяха изчезнали. Там беше само Рон, който стоеше с отпуснатия в ръката си меч и гледаше останките от медальона върху гладката скала.
Хари бавно тръгна към него, без да знае какво да каже или направи. Рон дишаше тежко. Очите му вече не бяха червени, а влажни и в нормалния си син цвят.
Хари се наведе, преструвайки се, че не е видял, и вдигна счупения Хоркрукс. Рон беше разбил стъклата и на двете прозорчета. Очите на Риддъл бяха изчезнали, а изцапаната копринена подплата на медальона димеше леко. Нещото, което беше живяло в медальона, беше изчезнало; изтезаването на Рон се оказа последното му действие. Мечът издрънча, когато Рон го изпусна. Той беше паднал на колене, хванал се с
