толкова близо до мястото на техния лагер? Дали някаква неизвестна магия беше довела Хърмаяни до това място или кошутата, която той помисли за Патронус, беше пазач на езерото? Или пък мечът бе сложен в езерото след като пристигнаха и именно заради това? Тогава кой беше човекът, който искаше да го предаде на Хари? Той отново насочи пръчката към заобикалящите го дървета, търсейки човешки силует, проблясване на око, но не видя нищо. Всичко беше същото, освен увеличаващия се страх, когато отново обърна погледа си към лежащия на дъното на езерото меч.
Той посочи с пръчката сребристата форма и прошепна:
— АКЦИО МЕЧ!
Не последва реакция, но Хари и не очакваше. Ако беше толкова лесно, мечът щеше да лежи на земята, а не на дъното на замръзнало езеро. Той започна да обикаля ледения кръг, мислейки за последния път, когато мечът се беше появил при него. Тогава той беше в голяма опасност и беше молил за помощ.
— Помощ!… — прошепна той, но мечът си остана на дъното, безучастен и неподвижен. Ходейки, Хари се запита какво беше това, което Дъмбълдор му беше казал последния път, когато получи меча? „Само истински грифиндорец можеше да извади меча от Шапката“. И какви качества са характерни за грифиндореца? Тъничък глас в главата на Хари му отговори: „смелост и твърдост предпочиташе Грифиндор“. Хари спря да ходи и въздъхна тежко. Димящият му дъх бързо се разпръсна в замръзналия въздух. Той знаеше какво трябва да направи. Всъщност той се сети, още щом видя меча в замръзналото езеро. Той отново се обърна към дърветата, но вече знаеше, че никой няма да го нападне. Беше имал късмет, докато той вървеше сам през гората, а и след това, докато разглеждаше езерото. Единствената причина да отлага досега беше, че незабавното действие не беше особено добра идея…
С треперещи пръсти Хари започна да съблича всичките си дрехи. Не беше уверен дали това е проява на доблест, но поне не викна Хърмаяни да направи това вместо него. Някаква сова се чу, докато се събличаше и той се сети за Хедуиг с тъга… Вече трепереше целият, зъбите му тракаха страховито, но той не спря и се събличаше, докато остана по бельо, бос в снега. Той остави торбичката, съдържаща пръчката, писмото на майка му, късчето от огледалото на Сириус и стария снич на върха на купчината дрехи, след което насочи пръчката на Хърмаяни към леда.
— ДИФИНДО!
Тишината се пропука със звук, като от куршум. Повърхността на езерото се начупи и парчета тъмен лед се завъртяха в развълнуваната вода. Хари разбра, че не е дълбоко, но за да вземе меча, трябваше да се потопи изцяло във водата.
Обмислянето на задачата нямаше да я направи по-лесна, нито пък водата — по-топла. Той стъпи до ръба на езерото и остави светещата пръчка на Хърмаяни на земята. След това скочи без да мисли колко е студено или колко много ще трепери.
Цялото му тяло сякаш изрева от студ. Въздухът в дробовете му като че замръзна и той потъна до рамене в ледената вода. Дишаше трудно и водата се плискаше навън по края на езерото. Искаше да се гмурне само веднъж. Отлагаше с всяка следваща секунда пълното потапяне, пъшкаше и трепереше, докато не се самоубеди напълно. Събра всичката си смелост и се гмурна.
Студът го обзе като огън, беше като агония. Чувстваше, че дори мозъкът му е замръзнал, докато си пробиваше път през мрачната вода до дъното, където напипа меча. Пръстите му хванаха дръжката и той я дръпна нагоре.
Тогава нещо се уви около врата му. Помисли, че това са водни растения, макар че нищо не го беше докоснало като се гмуркаше и вдигна ръка, за да се освободи. Но това не беше растение: верижката на Хоркрукса се беше затегнала и притискаше трахеята му.
Хари риташе бясно, опитвайки се да се изтласка обратно на повърхността, но стигна единствено до каменната стена на басейна. Докато се мяташе и задушаваше, той започна да драска по веригата, но замръзналите му пръсти не можеха да я разхлабят. Малки светлинки пукаха в главата му и той започна да се дави. Нямаше какво да направи и ръцете, които го стискаха, бяха със сигурност ръцете на смъртта. Докато се задавяше и повдигаше, измокрен и студен, както никога през живота си, той дойде на себе си, лежащ по лице в снега. Някъде наблизо друг човек пъшкаше, кашляше и се клатеше наляво и надясно. Хърмаяни отново идваше навреме, както при нападението на змията… И все пак… не звучеше като нея, не и с тази дълбока кашлица и тежки стъпки…
Хари нямаше сили да повдигне глава и да види спасителя си. Всичко, което можа да направи, беше да вдигне трепереща ръка към гърлото си и да опипа мястото, където медальонът се беше впил силно в плътта му. Той беше изчезнал. Някой го беше освободил. След това над главата му се чу задъхан глас:
— Ти… нормален ли си, бе?!
Нищо друго, освен изненадата да чуе този глас, не можеше да накара Хари да стане. Зъзнейки свирепо, той се олюля на краката си. Пред него стоеше Рон, напълно облечен, но мокър и с кичури коса по лицето. Той държеше меча на Грифиндор в едната ръка и Хоркрукса със счупената му верижка в другата.
— Защо по дяволите, — задъхано каза Рон, вдигайки Хоркрукса, който се клатушкаше на скъсената си верижка — не свали това нещо преди да се гмурнеш?
Хари не можа да отговори. Сребърната кошута беше нищо в сравнение с появата на Рон; той не можеше да повярва. Тресейки се от студ, хвана купчината дрехи на ръба на езерото и започна да се облича. Докато слагаше пуловер след пуловер, Хари се втренчи в Рон, наполовина очаквайки го да изчезне всеки момент, докато го губеше от поглед, и все пак той беше истински: току-що се беше гмурнал в езерото и спаси живота на Хари.
— Т-ти ли беше? — накрая каза Хари с тракащи зъби и отслабнал вследствие на душенето глас.
— Ами, да — каза Рон, гледайки леко объркано.
— Т-ти ли измагьоса кошутата?
— Какво?! Не, разбира се, че не! Мислех, че ти я измагьосваш!
— Моят Патронус е елен.
— А, да. Забелязах, че е различен. Нямаше рога.
Хари отново закачи торбичката на Хагрид на врата си, сложи последния пуловер, наведе се да вземе пръчката на Хърмаяни и отново зяпна Рон.
— Как успя да дойдеш?…
Очевидно Рон се надяваше тази част да дойде по-късно, или изобщо да не идва.
— Е, аз… такова… нали се сещаш… Аз се върнах. Ако… — той прочисти гърлото си — Нали знаеш. Ако все още ме искате…
Настъпи пауза, в която причината за заминаването на Рон се издигна като стена между тях. Но той вече беше тук. Върна се и спаси живота на Хари.
Рон погледна надолу към ръцете си. Учуди се искрено, щом видя какво държи в тях.
— О-о, ясно! Схванах… — малко закъсняло каза той, вдигайки меча, за да може Хари да го погледне — Затова скочи, нали?
— Да… — съгласи се Хари — Но не разбирам. Как дойде дотук? Как ни намери?
— Дълга история — отвърна Рон — Търсех ви с часове, това е голяма гора все пак. И щом си помислих, че ще е по-добре да пренощувам под някое дърво и да изчакам до сутринта, видях този елен да се задава, а след него и ти.
— Никой друг ли не видя?
— Не — каза Рон — Аз…
Той се поколеба и погледна към две дървета, израснали едно до друго наблизо.
— Струва ми се, че видях нещо да се движи там, но тогава вече тичах към езерото, защото ти се гмурна и не се появи, така че нямаше да обикалям… Хей!
Хари вече бързаше към мястото, което Рон беше посочил. Двата дъба растяха много близко един до друг; имаше дупка, широка едва няколко инча на нивото на очите, едно идеално място, за да гледаш, без да бъдеш гледан. По земята около корените обаче нямаше сняг и Хари не съумя да види някакви стъпки. Той тръгна обратно към мястото, където Рон го чакаше с меча и Хоркрукса в ръцете си.
— Намери ли нещо? — попита той.
— Не… — отговори Хари.
— Как тогава мечът се е озовал в това езеро?
— Вероятно го е сложил онзи, който измагьоса Патронуса.
