— Виж какво поиска от мен, Хърмаяни! „Рискувай живота си, Хари!“ И отново! И отново! „И не очаквай от мен да ти обяснявам всичко, просто ми се довери сляпо, довери се, че знам какво правя, довери ми се, въпреки че аз ти нямам доверие!“ Никога цялата истина! Никога!
Гласът му секна пресипнало и те стояха гледайки се един-друг в белотата и празнината и Хари се почувства незначителен като насекомите под голямото небе.
— Той те обичаше! — прошепна Хърмаяни — знам, че те обичаше!…
Хари отпусна ръцете си.
— Не знам кого е обичал, Хърмаяни, но не съм бил аз. Кашата в която ме забърка не е обич. С Гелърт Гриндълуолд е споделял много повече от това, което наистина е мислел, отколкото с мен…
Хари взе пръчката на Хърмаяни, която бе изпуснал на снега и отново седна на входа на палатката.
— Благодаря за чая. Аз ще охранявам, а ти се върни на топло…
Тя се поколеба, но прие оправданието му. Взе книгата и когато минаваше покрай него, за да влезе в палатката, докосна лекичко с ръка главата му. Той затвори очи при докосването й и се намрази, задето му се искаше да е права — Дъмбълдор наистина да го е било грижа.
Глава деветнадесета
СРЕБЪРНАТА КОШУТА
В полунощ Хърмаяни пое смяната, докато навън валеше сняг. Сънищата на Хари бяха объркани и тревожни: Наджини се появяваше и изчезваше, първо през огромен пръстен, а след това — през венец от коледни рози. Хари се будеше няколко пъти, въобразявайки си, че някой го вика в далечината. Вятърът, който вееше около палатката, му приличаше на нечии стъпки или глас.
Накрая Хари се изправи в тъмнината и отиде при Хърмаяни, която се беше свила на входа на палатката и четеше „История на магията“, осветявайки си с магическата пръчка. Снегът валеше обилно и тя приветства идеята на Хари да съберат нещата си рано и да заминат.
— Ще потърсим подслон другаде — съгласи се тя, докато обличаше жилетка върху пижамата си. — Мислех си, че чувам стъпки навън. Дори ми се струва, че видях някого веднъж или два пъти!
Хари спря за момент, докато обличаше пуловера си и загледа тихия, неподвижен врагоглед на масата.
— Сигурна съм, че си въобразявам! — каза изнервено Хърмаяни. — Снегът и тъмнината заблуждават очите… И все пак, защо не се магипортираме под мантията-невидимка за всеки случай?…
Половин час по-късно двамата свиха палатката и бяха готови за магипортиране. Хари носеше Хоркрукса, а Хърмаяни — украсената чантичка. Двамата бяха обзети от напрежение; краката на Хари се издигнаха над земята, след което се спънаха силно в нещо, което приличаше на замръзнала почва, покрита с листа.
— Къде сме?… — попита той, загледан в свежата гора, докато Хърмаяни отваряше чантата и започна да разпъва краищата на палатката.
— В гората на Дийн — отговори тя — Веднъж лагерувахме тук с мама и татко.
Беше ужасно студено и снегът не спираше да вали, но поне двамата бяха защитени от вятъра. Те прекараха по-голямата част от деня в палатката, където свити търсеха топлина около сините пламъчета, които Хърмаяни умееше да прави и които можеха да се скриват и разнасят в буркан. Хари се чувстваше, сякаш се съвзема от някаква кратка, но лоша болест; това чувство беше подсилено и от загрижеността на Хърмаяни. Следобедните снежинки валяха върху тях и не пощадиха дори закътания подслон, който се покри с пухкав сняг.
След две почти безсънни нощи сетивата на Хари се бяха изострили. Бягството им от Годрикс Холоу беше толкова трудно, че Волдемор изглеждаше все по-близо до тях, все по-заплашителен. Щом отново настъпи мракът, Хари отказа на Хърмаяни да го смени на пост и я отпрати да спи.
Хари седна на изхода на палатката на една стара възглавница. Той облече всичките си жилетки и въпреки това трепереше от студ. Тъмнината проникваше с всеки изминал час, докато стана невъзможно да се вижда. Той мислеше да извади Хитроумната карта, за да погледа точката на Джини за малко, но се сети, че в момента „Хогуортс“ е в Коледна ваканция и тя верояно се е върнала в „Хралупата“.
Огромната гора преувеличаваше дори най-малките движения. Хари знаеше, че наоколо е пълно с живи твари, но се надяваше те да останат мирни и тихи, за да може да различава невинното им движение от зловещите шумове. Той си спомняше звука от плъзгащата се по мъртви листа мантия преди много години и му се стори, че я е чул отново, преди да се опомни. Техните защитни заклинания работеха успешно толкова време; защо да се пречупят точно сега? Въпреки това, той не можеше да се освободи от чувството, че нещо не е както трябва тази вечер.
Няколко пъти се изправяше рязко, а вратът го болеше от неудобния ъгъл на стената на палатката, под който беше заспал. Нощта с нейната дълбока, кадифена тъмнина го караше да се чувства, сякаш е прекъснат по средата на магипортиране. Когато Хари вдигна ръка пред лицето, за да различи пръстите си, то се случи.
Ярка сребърна светлина, движеща се между дърветата, се появи точно пред него. Каквото и да беше това, се движеше напълно безшумно. Светлината просто плаваше към него.
Със замръзнал в гърлото глас, той скочи и вдигна пръчката на Хърмаяни. Закри очите си, които бяха ослепени от светлината. Между катранените силуети на дърветата нещото наближаваше към него.
И тогава източникът на светлината се показа зад един дъб. Беше сребристо бяла кошута, ярка и ослепителна като Луната. Тя прокарваше пътя си в снега тихо и без да оставя стъпки. Тя пристъпи към него и го погледна изпод дългите мигли на широките си очи.
Хари се вгледа в създанието, изпълнен с учудване, но не заради странния й вид, а заради необяснимото чувство, че я познава отнякъде. Почувства, че я е очаквал, но е забравил да са си уговаряли среща. Импулсът да повика Хърмаяни вече беше изчезнал. Той знаеше с пълна сигурност, че тя е дошла само и единствено за него.
Те се гледаха известно време, след това тя се обърна и си тръгна.
— Не!… — извика той, а гласът му спря, разбирайки, че няма полза — Върни се!
Тя продължи да стъпва предпазливо между дърветата и яркостта й изчезна между тъмните им дънери. За една кратка секунда той се поколеба. Предпазливостта му шептеше, че това е измама, примамка, капан. Но превъзхождащият инстинкт му казваше, че това не беше Черна магия. Хари тръгна след кошутата.
Снегът скърцаше под краката му, но кошутата не издаваше никакъв звук, докато преминаваше през дърветата, тъй като беше само светлина. Те навлизаха все по-надълбоко в гората и Хари вървеше бързо с надеждата, че щом тя спре, ще му позволи да я доближи. И след това тя щеше да проговори и ще му каже всичко, което трябва да знае.
Накрая кошутата спря. Тя обърна красивата си глава към него още един път и той се затича с желанието да й зададе въпрос. Ала щом отвори устата си, тя изчезна.
Макар и погълната от тъмнината, лъскавият й образ се отразяваше в ретините му; затъмни зрението му, като светеше, докато той мигаше с клепачите си. Сега започна да се страхува: нейното присъствие значеше безопасност.
— ЛУМОС! — прошепна той и краят на пръчката се запали.
С всяко следващо мигване отпечатъкът на кошутата се губеше, докато той стоеше там, слушаше звуците от гората — далечното пукане на клонки и мекото шумолене на снега. Дали щяха да го нападнат? Дали беше хванат в клопка? Дали той си въобразяваше, че някой стои отвъд светлината на пръчката и го наблюдава?
Той вдигна пръчката по-високо. Никой не изскочи пред него, нито блясък от зелена светлина се появи иззад някое дърво. Тогава защо тя го доведе тук? Нещо проблясна в светлината на пръчката и Хари се обърна, но видя единствено малко, замръзнало езеро, чиято черна повърхност искреше, докато той я разглеждаше. Той се приближи внимателно и погледна надолу. Ледът отрази разкривената му сянка и излизащия от пръчката лъч, но дълбоко под дебелата, замъглена повърхност блестеше нещо друго. Голям сребърен кръст…
Сърцето му се качи в гърлото: той падна на колене на ръба на езерото и насочи пръчката, така че да освети максимално дъното. Отблясък на тъмно червено… Това беше МЕЧ с блестящи рубини по дръжката… Мечът на Грифиндор лежеше на дъното на горското езеро!
Едва дишайки, той се втренчи в него. Как беше възможно?! Как можеше да попадне в горското езеро,
