— Някой ни помогна! — повтаряше той. — Някой прати тази кошута при нас, някой е на наша страна, а и един Хоркрукс по-малко, приятелю!
Въодушевени от унищожението на медальона, те започнаха да обсъждат местата на следващите Хоркрукси, въпреки че бяха говорили по тази тема толкова много преди. Хари беше настроен оптимистично, сигурен, че още открития ще последват след първото. Лошото настроение на Хърмаяни не можеше да смъкне духа на Хари. Внезапното проработване на късмета им, появата на мистериозната кошута, намирането на меча на Грифиндор и най-вече завръщането на Рон, направи Хари толкова щастлив, че той не можеше да добие на лицето си нормално изражение. Късно следобед той и Рон се измъкнаха от опасното присъствие на Хърмаяни под предлога, че ще търсят (несъществуващи) къпини и продължиха да обменят новини. Хари най-накрая разказа цялата история на Рон за техните странствания, както и пълната история за станалото в Годрикс Холоу. Сега Рон споделяше с Хари за своите открития в широкия Магически свят през седмиците, в които отсъстваше.
— … и как разбра за Табуто? — попита той Хари след като му разказа за отчаяните опити на мъгълокръвните да се изплъзнат от Министерството.
— Кое?
— Ти и Хърмаяни вече не казвате името на Ти-Знаеш-Кой!
— О, да, ами това е само лош навик, с който привикнахме. Но нямам проблем да го наричам Вол…
— Не!! — извика Рон, карайки Хари да скочи от мястото си и Хърмаяни (забучила нос пред входа на палатката) да им се намръщи.
— Съжалявам — каза Рон, издърпвайки Хари от храстите. — но името е омагьосано, Хари, така проследяват хората! Когато се използва името му се нарушава магическата защита, причинява някаквъв вид магически смущения, ето как ни откриха на Тотенхъм Корт Роуд!
— Защото използвахме името му?!
— Точно така! Трябва да сме им дали възможност, това е логично. Само хора, които сериозно му се опълчват, като Дъмбълдор, смеят да използват името му! Сега са го направили Табу, та всеки, който го използва, ще бъде проследен. Така лесно намират членовете на Ордена! Те почти бяха пипнали Кингсли!
— Шегуваш ли се?!
— Не, група смъртожадни го обсадили, каза Бил, но той намерил начин да се измъкне. Той сега се крие също като нас. — Рон почеса брадичката си с върха на магическата си пръчка.
— Нали не мислиш, че Кингсли е изпратил кошутата?…
— Неговият Патронус е рис, видяхме го на сватбата. Помниш ли?
— О, да…
Те се придвижиха до оградата далеч от палатката и Хърмаяни.
— Хари… мислиш ли, че е бил Дъмбълдор?
— Дъмбълдор какво?
Рон изглеждаше засрамен, но каза с тих глас.
— Дъмбълдор… кошутата? Имам предвид — Рон гледаше Хари с ъгълчетата на очите си — в него беше истинския меч последно, нали?
Хари не се засмя на Рон, защото той разбра твърде добре желанието зад въпроса. Идеята Дъмбълдор да е успял да се върне, да ги е наглеждал, изглеждаше много удобна. Той разтърси глава.
— Дъмбълдор е мъртъв. — каза той. — Видях как стана това, видях тялото му. Той определено си е отишъл. А и неговият Патронус беше феникс, не кошута.
— Патронусите могат да се променят, нали така? — каза Рон. — Този на Тонкс се промени, нали?
— Да, но ако Дъмбълдор беше жив, защо не се е показал? Защо просто не ни беше дал меча?
— Не знам — каза Рон, — може би по същата причина, поради която не ти го беше дал, докато беше жив. По същата причина, заради която ти остави стар снич, а на Хърмаяни книжка с детски приказки?
— Което означава какво? — попита Хари като погледна Рон право в лицето с отчаяно желание за отговор.
— Не знам… — каза Рон — понякога си мисля, че когато си тръгнах, той се е подсмихвал, или просто е искал да го направи по-трудно, но вече не мисля така, стига толкова. Той е ЗНАЕЛ какво прави, когато ми остави Загасителя, нали? Той, добре де… — ушите на Рон станаха мораво червени и изведнъж той се поинтересува от стръкче трева на обувката му — той е знаел, че аз ще избягам.
— Не точно… — поправи го Хари. — Той е знаел, че ти винаги ще се връщаш.
Рон го погледна благодарно, но все пак странно. За да може да смени темата, Хари каза:
— Като говорим за Дъмбълдор, прочете ли какво Скийтър е написала за него?
— О, да — каза Рон наведнъж, — хората говорят за това доста. Естествено, ако нещата бяха различни, щеше да е огромна новина това, че Дъмбълдор е бил приятел с Гриндълуолд, но сега това е причина тези, които не харесваха Дъмбълдор, да му се смеят и нещо като шамар за тези, които си мислеха, че той е добър човек. Не мисля, че това е голяма работа, все пак. Той е бил много млад, когато…
— Той е бил на нашата възраст. — каза Хари, също както беше отговорил на Хърмаяни и нещо в лицето му накара Рон отново да смени темата. Голям паяк стоеше на замръзнала мрежа в храста. Хари насочи пръчката, която Рон му беше дал снощи към паяка и каза:
— ЕНГОРДЖИО!
Паякът леко потръпна на мрежата си, но нищо друго не стана. Хари опита отново. Този път паякът порасна значително.
— Спри това! — каза Рон. — Съжалявам, че казах, че Дъмбълдор е бил млад!…
Хари беше забравил за фобията на Рон от паяци. Той погледна към пръчката си от трънка.
— Съжалявам… РЕДУКТО!
Паякът не се смали. Всяка второстепенна магия, която той правеше с нея изглеждаше по-слаба, от тази, която той правеше с фениксовата си пръчка. Той чустваше новата досадно непозната, сякаш имаше протеза закрепена за рамото си.
— Просто трябва да се упражняваш. — каза Хърмаяни, която беше дошла при тях безшумно и гледаше неспокойно как Хари се мъчеше да уголеми и намали паяка.
— Всичко е въпрос на увереност, Хари. Той знаеше защо тя толкова искаше всичко да е наред; тя все още чустваше вина за счупването на неговата пръчка. Той възпря отговора, който сега стискаше зад зъбите си, че тя може да вземе трънковата пръчка, като толкова не виждаше разлика, а той да вземе нейната. Но когато Рон даде на Хърмаяни неуверена усмивка, тя се обърна и изчезна зад книгата си отново. И тримата се върнаха в палатката, когато падна мрака и Хари пое първата смяна. Той се опитваше да накара малки камъчета да полетят с трънковата пръчка. Но магията му все още изглеждаше тромава и по-слаба от това, което той правеше преди. Хърмаяни сега лежеше на леглото си и четеше, а Рон изнервен от многото погледи, които хвърляше към нея, сега беше извадил малко дървено радио от чантата си и се опитваше да го настрои.
— Тук имаше една програма, — каза той на Хари с тих глас — която казва новините такива, каквито са. Всички други са на страната на Ти-знаеш-кой и са на страната на Министерството, но тази… изчакай да я чуеш, страхотна е. Само че те не могат да го правят всяка вечер, трябва да сменят местонахождението си в случай, че бъдат нападнати и ти трябва парола, за да ги засечеш… Проблема е, че изпуснах последната.
Той барабанеше леко с пръчката си по радиото и мърмореше различни думи. Той хвърляше на Хърмаяни много скрити погледи като явно се боеше от нов изблик на ярост, но тя се правеше, че той не е в палатката. За десет минути или повече в почукване и мърморене, Хърмаяни отгърна страниците на книгата си, а Хари се упражняваше с трънковата си пръчка. Най-накрая Хърмаяни скочи от леглото си и Рон каза:
— Ако те дразня, ще спра! — каза той нервно, но тя се направи, че не го чу. Хърмаяни приближи Хари.
— Трябва да поговорим — каза тя все още държейки книгата в пръстите си. Беше „Животът и лъжите на Албус Дъмбълдор“.
— Какво?!… — каза той несигурно. Всичко излетя от ума му като се сети, че в книгата има глава за него; той не беше сигурен, че иска да чуе версията на Рита Скийтър за приятелството му с Дъмбълдор. Все пак, отговорът на Хърмаяни беше неочакван.
