ръце за главата си. Тресеше се, но не от студа, както и Хари разбра. Хари наблъска счупения медальон в джоба си, коленичи до Рон и предпазливо сложи ръка на рамото му. Прие за добър знак това, че Рон не го отхвърли.
— След като си тръгна — започна той тихо, благодарен, че лицето на Рон беше скрито — тя плака цяла седмица. Може и за по-дълго, но не искаше да я виждам. Имаше много нощи, в които дори не си продумвахме. Заради твоето отсъствие…
Той не можа да довърши; чак сега, когато Рон се беше завърнал, Хари осъзна колко много им е струвало отсъствието му.
— Тя ми е като сестра… — продължи той — Обичам я като сестра и смятам, че тя чувства същото към мен. Винаги е било така. Мислех, че знаеш…
Рон не отговори, но извърна лицето си настрани от Хари и шумно избърса носа си с ръкав. Хари се изправи на крака и отиде до мястото, където лежеше огромната раница на Рон, на няколко ярда от тях, изоставена, тъй като Рон се беше хвърлил в езерото да спасява Хари. Той я сложи на собствения си гръб и се върна при Рон, който се изправи, щом Хари се върна към него. Очите му бяха кървясали, но иначе изглеждаше спокоен.
— Съжалявам — тихо прошепна той — Съжалявам, че си тръгнах. Знам, че бях а… а…
Той се огледа наоколо в мрака, с надеждата, че някоя лоша дума ще го връхлети в този момент.
— Ти изкупи всичката си вина тази вечер! — успокои го Хари — Като завладя меча… Като унищожи Хоркрукса… Като спаси живота ми…
— Така звучи много по-героично, отколкото всъщност беше… — промърмори Рон.
— Такива неща винаги звучат много по-героично, отколкото са — каза Хари — Опитвам се да ти го набия в главата от години!…
Едновременно те се втурнаха напред и се прегърнаха, като Хари притисна все още мокрия гръб на якето на Рон.
— И сега… — продължи Хари, щом се пуснаха — Всичко, което трябва да направим, е да намерим палатката отново.
Това не беше трудно. Въпреки, че разходката през тъмната гора с кошутата изглеждаше дълга, с компанията на Рон обратният път му се струваше много по-кратък. Хари нямаше търпение да събуди Хърмаяни и влезе с огромно вълнение в палатката, докато Рон изоставаше малко зад него.
Вътре беше топло след езерото и гората, а единственото осветление бяха сините пламъци, които все още трептяха в паничка на пода. Хърмаяни бързо беше заспала, свита под одеялата си, и не мърдаше, докато Хари не повтори името й няколко пъти.
— Хърмаяни!
Тя се размърда, после бързо седна, махайки падналата пред очите й коса.
— Какво има? Хари? Добре ли си?
— Всичко вече е наред, да! Повече от добре! Чудесно се чувствам! И има още някой тук.
— Какво имаш предвид? Кой…?
Тя видя Рон, който стоеше, хванал меча и от него капеше вода по вехтия килим. Хари се дръпна в един тъмен ъгъл, свали раницата на Рон и опита да се смеси с пейзажа.
Хърмаяни стана от леглото си и се затича като сомнамбул към Рон с очи, впити в бледото му лице. Спря точно пред него, с леко разтворени устни и широко отворени очи. Рон й се усмихна плахо и вдигна ръцете си наполовина.
Хърмаяни се хвърли върху него и започна да го налага по всяко свободно място от тялото му, което виждаше.
— Ох… а-а-у… махай се! Какво, по…? Хърмаяни — ОХ!
— Ти… пълен… глупак… Роналд… Уизли!
Тя придружаваше всяка дума с удар Рон тръгна да отстъпва, защитавайки лицето си, докато Хърмаяни го преследваше.
— Ти… се дотътри… обратно… тук… след… седмици… и… седмици… ох, къде ми е пръчката?
Тя изглеждаше готова да я избие от ръцете на Хари и той реагира по инстинкт.
— ПРОТЕГО!
Появи се невидимият щит между Рон и Хърмаяни. Силата му я изхвърли назад на пода. Докато плюеше коса от устата си, тя се изправи отново.
— Хърмаяни! — викна Хари — Успокой се…
— Няма пък да се успокоя! — крещеше тя. Никога преди той не я беше виждал да губи контрол по този начин; изглеждаше напълно превъртяла.
— Върни ми пръчката! Върни ми я!!
— Хърмаяни, може ли…
— Не ми казвай какво да правя, Хари Потър! — изписка тя — Да не си посмял! Върни ми пръчката! И ТИ!
Тя сочеше Рон с ужасяващо обвинение. Изглеждаше като проклятие и Хари не можеше да вини Рон, задето отстъпи назад.
— Тичах след теб! Виках те! Умолявах те да се върнеш!
— Знам… — каза Рон — Съжалявам, Хърмаяни. Наистина, аз…
— О, ти съжаляваш!
Тя се изсмя с писклив, неконтролируем смях; Рон погледна към Хари за помощ, но Хари само показа безпомощна физиономия.
— Ти се върна след седмици… седмици… и мислиш, че всичко ще се оправи, ако просто се извиниш?
— А какво пък друго мога да кажа? — извика Рон, а Хари беше доволен, че той се съпротивлява.
— О, откъде ли да знам! — отвърна Хърмаяни с ужасен сарказъм — Раздвижи мозъка си, Рон, ще отнеме само няколко секунди…
— Хърмаяни! — прекъсна я Хари, който усети, че думите му няма да имат особен смисъл — Той току-що ми спаси…
— Не ме интересува! — извика тя — Не ме интересува какво е направил! Седмици и седмици, можеше вече да сме мъртви.
— Знаех, че не сте мъртви! — виеше Рон, заглушавайки гласа й за първи път и доближавайки се до нея толкова, колкото щитът му позволяваше — Хари постоянно присъства в „Пророчески вести“, по радиото, търсят ви навсякъде, постоянно пускат слухове и шантави истории около вас. Щях да разбера, ако бяхте мъртви, не знаете какво ми беше…
— К-какво ти е било на теб??!!
Гласът й беше толкова писклив, че скоро само прилепите щяха да я чуват, но покрай възмущението си, гласът й падна и Рон се възползва от момента.
— Исках да се върна в същия миг, когато се магипортирах, но попаднах на банда „ловци“, Хърмаяни, и не можех да се скрия никъде!
— Каква банда?! — попита Хари, а Хърмаяни се хвърли на един стол, с толкова здраво кръстосани ръце и крака, че изглеждаше малко възможно да ги разплете в следващите няколко години.
— „Ловци“ — отново каза Рон — Те са навсякъде, това са банди, които опитват да спечелят злато, залавяйки мътнороди и мъгълокръвни. Министерството е обявило награда за всеки заловен. Понеже бях сам и изглеждах като ученик, те се заинтересуваха от мен и помислиха, че съм мъгълокръвен, който се крие. Трябваше да говоря бързо, за да се спася от залавяне от Министерството.
— Какво им каза?
— Казах им, че съм Стан Шънпайк. Това беше първият човек, за когото се сетих…
— И те ти повярваха?
— Е, не бяха кой знае колко умни. Един от тях определено беше наполовина трол, егати как смърдеше…
Рон погледна за кратко Хърмаяни с надеждата тя да поомекне от тази шегичка, но изражението й остана каменно над здраво кръстосаните й крайници.
— Както и да е, те спориха за това дали съм Стан или някой друг. Беше малко унизително, честно
