Хари Потър и даровете на смъртта

— Мисля, че можем да разкараме мътнородата — чу се гласът на Белатрикс. — Вземи я, ако искаш, Грейбек.

— НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!

Рон беше нахълтал във всекидневната и Белатрикс се обърна стъписана и насочи магическата пръчка към него…

— Експелиармус! — ревна той с пръчката на Опаш, вдигната към Белатрикс, а нейната отхвърча във въздуха и беше уловена от Хари, който се беше втурнал след Рон.

Луциус, Нарциса, Драко и Грейбек се завъртяха рязко. Хари извика:

— Вцепени се!

Луциус Малфой се свлече при огнището. Магическите пръчки на Драко, Нарциса и Грейбек изстреляха струи светлина и за да ги избегне, Хари се метна на пода и се търкулна зад канапето.

— СПРИ ИЛИ ТЯ Е ТРУП!

Хари надзърна иззад канапето. Белатрикс крепеше Хърмаяни, която явно беше в безсъзнание, и държеше сребърната кама допряна в гърлото й.

— Хвърлете пръчките — прошепна тя. — Хвърлете ги, или ще видите колко мръсна е кръвта й.

Рон стоеше като вцепенен и стискаше магическата пръчка на Опаш. Хари се изправи, без да пуска пръчката на Белатрикс.

— Казах, хвърлете ги! — изпищя тя и натисна острието върху гърлото на Хърмаяни: Хари видя как там избиват капчици кръв.

— Добре! — изкрещя той и метна в краката си пръчката на Белатрикс.

Рон направи същото с пръчката на Опаш. Двамата вдигнаха ръцете си на равнището на раменете.

— Браво на вас! — ухили се Белатрикс. — Вземи ги, Драко! Черния лорд идва, Хари Потър! Смъртта ти наближава!

Хари го знаеше — белегът му щеше да се пръсне от болка и той усещаше как Волдемор лети от много далеч по небето, над тъмно бурно море, и скоро ще бъде достатъчно близо, за да се магипортира, а Хари не виждаше изход.

— И така — продължи тихо Белатрикс, докато Драко се връщаше бързо с магическите пръчки, — Сиси, мисля, че не е зле да завържем отново нашите малки герои, докато господин Грейбек се занимава с госпожица Мътнорода. Според мен, Грейбек, Черния лорд няма да се разсърди заради момичето след всичко, което ти свърши тази вечер.

При последната й дума отгоре се чу странен стържещ шум. Всички извърнаха натам глави точно навреме, за да видят как кристалният полилей трепери, после със скърцане и зловещо тракане пада. Белатрикс беше точно отдолу — тя пусна Хърмаяни и с писък се хвърли встрани. Полилеят се свлече на пода с взрив от кристал и вериги, като затисна Хърмаяни и таласъма, който още стискаше здраво меча на Грифиндор. Във всички посоки се посипаха блещукащи парчета кристал. Драко се преви и закри с длани окървавеното си лице.

Рон се втурна да измъкне Хърмаяни изпод отломките, а Хари се възползва от суматохата: скочи на едно от креслата, изскубна от хватката на Драко трите магически пръчки, насочи ги всичките към Грейбек и викна:

— Вцепени се!

Върколакът беше вдигнат във въздуха от тройното заклинание и политна към тавана, после тежко се строполи на пода.

Докато Нарциса теглеше Драко — да не би да пострада още повече, — Белатрикс скочи с развята коса и размаха сребърната кама, но сестра й беше насочила пръчката си към вратата.

— Доби! — изпищя тя и дори Белатрикс застина. — Ти! Ти ли пусна полилея?

Мъничкото домашно духче влезе със ситни крачки в стаята и засочи с треперлив пръст някогашната си господарка.

— Няма да наранявате Хари Потър! — изписка той.

— Убий го, Сиси! — изпищя Белатрикс, но се чу поредното силно пук!, след което магическата пръчка на Нарциса също отхвърча във въздуха и се приземи в другия край на стаята.

— Мръсна малка маймуно! — ревна Белатрикс. — Как смееш да отнемаш пръчката на една магьосница, как смееш да се опълчваш срещу господарите си!

— Доби няма господар — изписука той. — Доби е свободно домашно духче и Доби дошъл да спаси Хари Потър и неговите приятели!

Болката в белега на Хари беше толкова силна, че го заслепяваше. Като в просъница той усети, че разполагат с няколко мига, с няколко секунди, докато Волдемор се появи при тях.

— Рон, дръж… и ИЗЧЕЗВАЙ! — изкрещя Хари и му метна една от магическите пръчки, после се наведе да издърпа изпод полилея Грипкук.

Метна на рамо стенещия таласъм, който още стискаше меча, сграбчи Доби за ръката и се завъртя на място, за да се магипортира.

Докато се въртеше в мрака, зърна за последно всекидневната: бледите вцепенени фигури на Нарциса и Драко, червено петно, което всъщност беше косата на Рон, и размазано летящо сребро — Белатрикс бе запратила камата си през стаята към мястото, където Хари изчезваше…

Бил и Фльор… Черупката… Бил и Фльор…

Беше хлътнал в неведомото, единственото, което можеше да направи, беше да повтаря името на мястото, накъдето бяха поели, с надеждата, че това е достатъчно, за да попаднат там. Болката го пронизваше, таласъмът го теглеше с тежестта си надолу, Хари усещаше как мечът на Грифиндор го удря с острието по гърба, ръката на Доби трепна в неговата и той се запита дали домашният дух не се опитва да помогне, да ги насочи в правилната посока, затова стисна пръстите му, за да му покаже, че няма нищо против да му преотстъпи водачеството…

После се удариха в твърда почва и доловиха миризма на солен въздух. Хари падна на колене, пусна ръката на Доби и се опита да свали внимателно Грипкук на земята.

— Добре ли си? — попита го, когато таласъмът се размърда, той обаче само изскимтя.

Хари се взря с присвити очи в тъмнината. Наблизо, под широкото, обсипано със звезди небе, май имаше къща и на него му се стори, че различава движеща се фигура.

— Това ли е „Черупката“, Доби? — прошепна Хари, както още стискаше двете магически пръчки, които беше взел от ръката на Малфой, в готовност да влезе в битка. — Нали не сме сбъркали мястото? Доби?

Той се огледа. Мъничкото домашно духче стоеше на няколко крачки от него.

— ДОБИ!

Духчето залитна леко и в широките му бляскави очи се отразиха звездите. Двамата с Хари едновременно погледнаха към сребърната ръкохватка на камата — тя стърчеше от гърдите на Доби, които се бяха издули.

— Доби… не… ПОМОЩ! — ревна Хари към къщата, към хората, които се движеха там. — ПОМОЩ!

Не знаеше и нехаеше дали са магьосници или мъгъли, приятели или врагове — единственото, което го вълнуваше сега, бяха тъмното петно, което се разширяваше върху гърдите на Доби, и умолително протегнатите ръце на духчето. Хари го хвана и го положи на една страна върху хладната трева.

— Доби, не, не умирай, не умирай…

Очите на духчето го намериха и устните му затрепериха от усилието да изрече думите.

— Хари… Потър…

После Доби потрепери леко и застина, а очите му се превърнаха в огромни изцъклени сфери с отразени в тях звезди, които той вече не можеше да види.

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТАМАЙСТОРЪТ НА МАГИЧЕСКИ ПРЪЧКИ

Хари сякаш хлътваше в стар кошмар: за миг отново беше паднал на колене до тялото на Дъмбълдор в подножието на най-високата кула в „Хогуортс“, всъщност обаче вторачено гледаше мъничкото телце, свито върху тревата и пронизано от сребърната кама на Белатрикс. Собственият му глас още повтаряше сякаш отдалеч:

— Доби… Доби…