Хари Потър и даровете на смъртта

чуха стъпки, прекосяващи стаята: Драко водеше Грипкук при Белатрикс.

Огромните очи колкото топки за тенис на Доби бяха широко разтворени: той трепереше от върха на ушите чак до петите си. Отново беше в дома на някогашните си господари и личеше, че е вцепенен.

— Хари Потър — изписка Доби с гласец, който трепереше едва доловимо. — Доби дошъл да те спаси.

— Но как…

Думите на Хари бяха заглушени от ужасен писък: отново изтезаваха Хърмаяни. Затова той премина направо към най-важното.

— Можеш ли да се магипортираш обратно? — попита той, а Доби кимна и ушите му климнаха.

— А можеш ли да взимаш със себе си и човеци?

Домашното духче кимна и този път.

— Добре тогава. Доби, искам да хванеш здраво Луна, Дийн и господин Оливандър и да ги заведеш… да ги заведеш…

— При Бил и Фльор — помогна му Рон. — В „Черупката“ в покрайнините на Тинуърт!

Доби кимна за трети път.

— И после се върни — добави Хари. — Можеш ли да го направиш, Доби?

— Разбира се, Хари Потър! — прошепна малкото духче.

То забърза към господин Оливандър, който изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да припадне. Доби го хвана с едната ръка, сетне протегна другата към Луна и Дийн, но и двамата не се помръднаха.

— Искаме да ти помогнем, Хари! — прошепна Луна.

— Не можем да ви оставим тук — добави Дийн.

— Вървете и двамата! Ще имаме нужда от вас у Бил и Фльор.

Докато Хари говореше, парещата болка в белега му стана по-силна от всякога и в продължение на няколко секунди той виждаше долу не майстора на магически пръчки, а друг мъж, точно толкова стар и слаб, който обаче се смееше презрително.

— Ами убий ме, Волдемор, ще приветствам смъртта! Но моята смърт няма да ти донесе онова, което търсиш… има толкова много неща, които не разбираш…

Той усети яростта на Волдемор, но когато Хърмаяни изпищя отново, затвори съзнанието си и се върна в подземието, при ужаса на собственото си настояще.

— Вървете! — примоли се Хари на Луна и Дийн. — Вървете! След малко идваме и ние! Хайде, вървете!

Те се хванаха за протегнатите пръсти на домашното духче. Чу се второ силно пук! и Доби, Луна, Дийн и Оливандър изчезнаха.

— Какво беше това? — изкрещя над главите им Луциус Малфой. — Чухте ли? Какъв беше този шум в подземието?

Хари и Рон се спогледаха.

— Драко… не, я повикай Опаш! Кажи му да иде и да провери.

Чуха се стъпки, които прекосиха стаята горе, после се спусна тишина. Хари знаеше, че хората във всекидневната се ослушват за още шумове от подземието.

— Ще се наложи да се опитаме да го усмирим — прошепна той на Рон. Нямаха избор: бяха загубени в мига, когато някой влезеше в помещението и видеше, че трима от пленниците ги няма. — Остави светлината — допълни Хари.

Точно тогава чуха как някой слиза по стълбището пред вратата и долепиха гърбове до стената от двете страни.

— Отдръпнете се — долетя гласът на Опаш. — Отдръпнете се от вратата. Влизам.

Вратата се отвори рязко. За стотна от секундата Опаш се взря в наглед празното подземие, заслепен от трите мънички слънца, които се носеха из въздуха. После Хари и Рон му се нахвърлиха. Рон го сграбчи за ръката, с която той държеше магическата пръчка, и го накара да я вдигне, Хари му запуши устата. Започнаха да се боричкат тихо: пръчката на Опаш пускаше искри, а сребърната му ръка стисна Хари за гърлото.

— Какво става, Опаш? — провикна се отгоре Луциус Малфой.

— Нищо! — извика хрипливо в отговор Рон, като си преправи горе-долу правдоподобно гласа, за да звучи като на Опаш. — Всичко е наред!

Хари едва си поемаше дъх.

— Смяташ да ме убиеш ли? — попита задавено той, като се помъчи да се отскубне от металните пръсти. — След като ти спасих живота? Длъжник си ми, Опаш!

Сребърните пръсти разхлабиха хватката. Хари не го очакваше: отскубна се учуден, без да сваля длан от устата на Опаш. Видя как воднистите очички като на плъх се разширяват от ужас и изненада: той явно беше стъписан не по-малко от Хари от онова, което беше направила ръката му, от мигновения подтик към състрадание, който беше издала, и продължи да се дърпа още по-силно сякаш за да заличи този миг на слабост.

— И ще вземем това — прошепна Рон, като издърпа от другата ръка на Опаш магическата пръчка.

Без нея Петигрю беше безпомощен и зениците му се разшириха от ужас. Очите му се плъзнаха от лицето на Хари към нещо друго. Сребърните пръсти се движеха неумолимо към собственото му гърло.

— Не…

Без дори да се замисля, Хари се опита да издърпа назад ръката, но тя не можеше да бъде спряна. Сребърното оръдие, което Волдемор беше дал на най-страхливия си слуга, се беше обърнало срещу безполезния си обезоръжен собственик: Петигрю жънеше плодовете на своята колебливост, на състраданието, което беше проявил за миг, и ръката го душеше пред очите им.

— Не!

Рон също беше пуснал Опаш и двамата с Хари се опитаха да издърпат смазващите метални пръсти от врата му, те обаче не поддадоха. Петигрю посиняваше.

— Релашио! — каза Рон и насочи магическата пръчка към сребърната ръка, ала пак не стана нищо — Петигрю се свлече на колене и в същия миг горе Хърмаяни нададе нов ужасен писък.

Очите на Опаш се облещиха върху моравото му лице, той се сгърчи за последно и застина.

Хари и Рон се спогледаха, после оставиха зад себе си на пода тялото на Опаш и хукнаха нагоре по стълбите, а оттам излязоха в сумрачния коридор към всекидневната. Тръгнаха предпазливо, крадешком по него, докато стигнаха при вратата, която беше оставена отворена. Сега вече ясно виждаха Белатрикс: гледаше надолу към Грипкук, който държеше в дългопръстестите си ръце меча на Грифиндор. Хърмаяни лежеше в краката на жената. Почти не помръдваше.

— Е? — рече Белатрикс. — Това истинският меч ли е?

Затаил дъх, Хари зачака, като се опитваше да не обръща внимание на парещата болка в белега.

— Не — отговори Грипкук. — Фалшив е.

— Сигурен ли си? — възкликна задъхана Белатрикс. — Съвсем сигурен?

— Да — потвърди таласъмът.

По лицето на Белатрикс се разля облекчение, заличило цялото напрежение.

— Добре тогава — каза тя и с нехайно движение на магическата пръчка остави още една дълбока рана върху лицето на таласъма, който се строполи с писък в краката й. Белатрикс го изрита встрани. — А сега — оповести тя с глас, който прокънтя победоносно, — ще повикаме Черния лорд!

Жената запретна отново ръкава си и докосна с показалец Черния знак.

В този миг на Хари му се стори, че белегът му се отваря. Всичко около него изчезна: той беше Волдемор, а скелетоподобният магьосник пред него му се смееше беззъбо — Волдемор беше вбесен, че го викат, беше ги предупредил, беше им казал да го правят само и единствено заради Потър. Ако грешаха…

— Хайде де, убий ме! — настоя старецът. — Няма да победиш, не можеш да победиш! Онази пръчка никога няма да бъде твоя, никога…

И Волдемор даде воля на гнева си: тъмничната килия се изпълни с лумнала зелена светлина, крехкото старо тяло беше вдигнато от твърдия нар и запада безжизнено, а Волдемор се върна на прозореца, като едва сдържаше яростта си… ако го викаха без причина, щяха да си понесат наказанието…