Хари Потър и даровете на смъртта

мъртъв, или спеше?…

— Добре тогава! — каза Скабиор. — Добре, идваме с теб. Ами останалите, Грейбек, тях какво ще ги правим?

— Как какво — ще ги водим и тях. Имаме двама мътнороди, това прави още десет галеона. Я ми дай и меча. Ако това там са рубини, ето ти още едно малко съкровище.

Пленниците бяха издърпани да станат. Хари чу как Хърмаяни диша учестено и накъсано.

— Дръжте се, ама здраво. Аз ще се заема с Потър — оповести Грейбек, като сграбчи в шепа косата му, а Хари усети как дългите жълти нокти го дращят по скалпа. — Броя до три. Едно… две… три…

Магипортираха се, теглейки със себе си и пленниците. Хари се задърпа, опита да се отскубне от ръката на Грейбек, но нямаше надежда да успее: Рон и Хърмаяни бяха завързани плътно до него от двете му страни. Хари не можеше да се отдели от групата и когато остана без дъх, в белега го проряза още по-силна болка…

… и той се провря с усилие през тесния като процеп прозорец, пропълзя като змия и се приземи леко като пара вътре в стаята, която приличаше на килия…

Пленниците се приземиха на междуселски път и се блъснаха един в друг. Трябваше да мине малко време, докато очите на Хари, които още бяха подпухнали, свикнат с мрака, после той видя в края на нещо като дълга алея двойна порта от ковано желязо. Усети мъждукаща нотка на облекчение. Най-страшното се отлагаше: Волдемор го нямаше тук. Хари знаеше, защото още се мъчеше да не се поддаде на видението, в което Волдемор се намираше в някаква странна постройка като крепост, горе на кулата. Друг въпрос беше колко време щеше да мине, докато той долети при вестта, че Хари е тук…

Един от похитителите отиде при портата и я разтресе.

— Как ще влезем? Заключено е, Грейбек, не мога… ох, да му се не види…

Уплашен, той рязко отдръпна ръце. Желязото се загъна, усука се и неясните заврънкулки се превърнаха в страховито лице, което заговори с кънтящ, звънтящ глас:

— Заявете намеренията си!

— Пипнахме Потър! — ревна победоносно Грейбек. — Заловихме Хари Потър!

Портата се отвори широко.

— Влизайте! — рече Грейбек и мъжете подкараха пленниците през портата по алеята, между висок жив плет, който заглушаваше стъпките им.

Хари видя над себе си призрачнобял силует и си даде сметка, че е паун албинос. Препъна се и Грейбек грубо го издърпа да се изправи, сетне продължи да върви със залитане по страничните алеи, завързан гърбом към другите пленници. Затвори подпухнали очи и се остави за миг на болката в белега — зачака да разбере какво прави Волдемор и дали е научил, че Хари е бил заловен…

… под тънкото одеяло се размърда изпосталял човек, който се извърна към него и отвори очи върху черепоподобното си лице… клъощавият мъж седна и впери огромни хлътнали очи в него, във Волдемор, а после се усмихна… повечето му зъби ги нямаше…

— Дойде, значи. Знаех си… че някой ден ще дойдеш. Но напразно си бил толкова път. Аз никога не съм я притежавал.

— Лъжеш!

У Волдемор се надигна гняв, а белегът на Хари се разпъваше до пръсване от болка и той с усилие върна съзнанието си в собствената си глава, като се мъчеше да запази присъствие на духа.

Заблъскаха пленниците по чакъла.

После върху всички плисна светлина.

— Какво има? — попита студен женски глас.

— Дошли сме да се видим с Онзи-който-не-бива-да-се-назовава — изграчи със стържещ глас Грейбек.

— Кои сте вие?

— Познаваш ме! — В гласа на върколака се долавяше обида. — Фенрир Грейбек! Заловихме Хари Потър!

Той сграбчи Хари и го затегли — да е с лице към светлината, при което и другите пленници запристъпваха спънато и се обърнаха.

— Знам, драга ми госпожо, че е издут като плондир, ама е той! — намеси се и Скабиор. — Ако се взрете по-отблизо, ще видите белега. А това тука е момичето, виждате ли? Мътнородата, която пътува заедно с него, уважаема госпожо. Съмнение няма, той е, взехме му и пръчката. Ето я, драга ми госпожо…

Хари видя как Нарциса Малфой оглежда внимателно издутото му лице. Скабиор й подаде магическата пръчка от трънка. Жената вдигна вежди.

— Вкарайте ги вътре — нареди тя.

Хари и другите бяха поведени с ритници нагоре по широкото каменно стълбище и влязоха в коридор с портрети по двете стени.

— Елате с мен — подкани Нарциса и тръгна по коридора. — Синът ми Драко се прибра за великденската ваканция. Ако това е Хари Потър, той ще го познае.

След мрака навън всекидневната ги заслепи и дори с почти затворени очи Хари забеляза огромните размери на помещението. На тавана висеше кристален полилей, по наситеноморавите стени имаше още портрети. Когато похитителите натикаха пленниците вътре, от креслата при богато украсената каменна камина се изправиха два силуета.

— Какво има?

Връхлетя ги ужасно познатият проточен глас на Луциус Малфой. Хари вече беше изпаднал в паника: не виждаше как ще се измъкнат и сега, когато страхът му нарастваше, му беше по-лесно да отстрани мислите на Волдемор, въпреки че белегът все още пареше.

— Твърдят, че са хванали Потър — обясни със студен глас Нарциса. — Ела насам, Драко.

Хари не се осмели да погледне направо към Драко, но все пак го видя с крайчеца на окото: малко по- висок от него, той стана от креслото, лицето му с остри черти сякаш бе бледо петно под бялорусата коса.

Грейбек отново накара пленниците да се обърнат, така че Хари да е точно под полилея.

— Е, момче? — попита с дращещ глас върколакът.

Хари беше извърнат към огледалото над камината — огромно, с позлатена рамка, отрупана с какви ли не усукани заврънкулки. За пръв път, откакто бяха напуснали площад „Гримолд“, той видя през цепките на очите си собственото си отражение.

Лицето му беше огромно, лъскаво и розово, с обезобразени от заклинанието на Хърмаяни черти. Черната коса му стигаше до раменете, а около челюстта се тъмнееше нещо като синина. Ако не знаеше, че това е самият той, Хари сигурно щеше да се запита кой носи очилата му. Реши да не говори, защото гласът му със сигурност щеше да го издаде, въпреки това избягваше да среща очите на Драко, когато той се приближи.

— Е, Драко? — подкани Луциус Малфой. Думите му прозвучаха стръвно. — Той ли е? Хари Потър ли е?

— Не знам… не съм сигурен — отвърна синът му.

Стараеше се да стои по-далеч от Грейбек и явно го беше страх да погледне Хари точно толкова, колкото и самият Хари се страхуваше да погледне него.

— Виж внимателно, виж де! Приближи се!

Хари не беше виждал никога Луциус Малфой толкова развълнуван.

— Ако именно ние, Драко, предадем Потър на Черния лорд, всичко ще бъде забр…

— Е, само няма да забравяме кой всъщност го е хванал, нали, господин Малфой? — рече заканително Грейбек.

— Ама разбира се, разбира се — нетърпеливо го увери Луциус.

Той също дойде при Хари и застана толкова близо, че момчето видя дори през отеклите си очи обикновено отпуснатото му бледо лице до най-малките подробности. Но собственото му лице се бе превърнало в шупнала маска и Хари имаше чувството, че надзърта между пръчки на кафез.

— Какво сте направили с него? — Луциус се обърна към Грейбек. — Защо е в такъв вид?

— Не сме ние.