откъснатостта им и почти беше забравил, че и други оказват съпротива на Волдемор. Сякаш се събуди след дълъг сън.
— Жестоко, а? — попита щастлив Рон.
— Страхотно — съгласи се Хари.
— Големи смелчаци са — въздъхна прехласната Хърмаяни. — Ако ги открият…
— Е, те постоянно се местят — напомни Рон. — Като нас.
— Но чухте ли какво каза Фред? — развълнувано попита Хари: сега, след края на предаването, мислите му отново се насочиха към онова, което го беше погълнало и обсебило изцяло. — Той е в чужбина! Знаех си аз, още търси пръчката!
— Хари…
— Стига де, Хърмаяни, защо си толкова вироглава и не го признаеш? Вол…
— ХАРИ. НЕ!
— … демор издирва Бъзовата пръчка!
— На името е наложено Табу! — ревна Рон и скочи на крака, защото пред палатката се чу силно
Но Рон млъкна и Хари знаеше защо. Опасноскопът върху масата беше светнал и се беше завъртял, отвън се чуваха гласове, които се приближаваха: груби развълнувани гласове. Рон извади от джоба си загасителя и щракна с него — осветлението угасна.
— Излезте с вдигнати ръце! — каза от мрака рязък глас. — Знаем, че сте вътре! Насочили сме към вас шест магически пръчки и не ни пука по кого ще запратим проклятието!
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ТРЕТА
КЪЩАТА НА МАЛФОЙ
Хари се обърна и погледна другите двама, които се виждаха в тъмното само като очертания. Забеляза, че Хърмаяни е насочила магическата си пръчка, но не навън, а към лицето му: чу се трясък, лумна бяла светлина и той се сви от болка — не виждаше нищо. Усети как лицето му се издува бързо под дланите точно когато го обкръжиха тежки стъпки.
— Ставай, влечуго!
Непознати ръце го издърпаха грубо да стане от земята. Още преди Хари да реагира, някой претърси джобовете му и извади пръчката от трънка. Обхвана с ръце лицето си, но го проряза убийствена болка и не успя да го познае под пръстите си — беше опънато, подпухнало и отекло, сякаш бе получил остър алергичен пристъп. Очите му се бяха смалили до цепки, през които не виждаше почти нищо, очилата му паднаха, докато мъжете го изтикваха от палатката, единственото, което успя да различи, бяха размазаните очертания на четирима-петима души, които избутваха от палатката Рон и Хърмаяни.
— Пускай… я! — изкрещя Рон.
Чу се звук, който не можеше да бъде сбъркан: кокалчета на пръсти, ударили плът, Рон простена от болка, а Хърмаяни се разпищя:
— Не! Остави го на мира, остави го!
— Ако приятелчето ти е в списъка ми, няма да му се размине само с това — каза рязък глас. — Прелестно момиче… каква гощавка ще си направя… кожата е толкова нежна, харесва ми…
На Хари му причерня. Той знаеше кой говори: Фенрир Грейбек, върколакът, на когото беше разрешено да носи мантията на смъртожадните в замяна на свирепостта си, подчинена на техните цели.
— Претърсете палатката — нареди друг глас.
Бутнаха Хари по лице на земята. От тежкия удар разбра, че Рон падна до него. Чуваха стъпки и трясъци — докато претърсваха палатката, мъжете преобръщаха столовете вътре.
— Я да видим сега кой ни падна в ръцете — подкани злорадо гласът на Грейбек някъде отгоре и обърнаха Хари по гръб. Върху лицето му падна лъч светлина от магическа пръчка и Грейбек се изсмя. — За да го преглътна тоя, ми трябва бирен шейк. Какво те е сполетяло, грознико?
Хари не отговори веднага.
— Попитах нещо — повтори Грейбек и Хари получи по диафрагмата удар, от който се преви одве, — какво те е сполетяло?
— Ужили ме насекомо — изпелтечи Хари.
— Да, на ужилване прилича — потвърди втори глас.
— Как се казваш? — изръмжа Грейбек.
— Дъдли — отговори Хари.
— А малкото име?
— Малкото ли… Върнън. Върнън Дъдли.
— Провери в списъка, Скабиор — подкани Грейбек и явно отиде да погледне Рон. — Ами ти, Рижавелко?
— Стан Шънпайк — каза Рон.
— Друг път си Стан! — заяде се мъжът на име Скабиор. — Знаем го ние Стан Шънпайк, помагал ни е чат-пат.
Чу се поредният тъп удар.
— Аз съм Барфи — изфъфли Рон и Хари разбра, че устата му е пълна с кръв. — Барфи Уифли.
— Уизли ли? — подвикна рязко Грейбек. — Значи си свързан с родоотстъпници, нищо че не си мътнород. И накрая хубавата ти приятелчица…
Хари настръхна от злорадството в гласа му.
— По-кротко, Грейбек — спря го Скабиор през кикота на останалите.
— О, още няма да я хапя. Я да проверим дали ще си спомни по-бързо от Барни как се казва. Коя си ти, момиченце?
— Пенелопи Клиъруотър — отговори Хърмаяни.
Каза го ужасѐно, но убедително.
— Кръвен статут?
— Със смесена кръв съм — рече тя.
— Колко му е да проверим — каза Скабиор. — Ама като гледам, всички от тая паплач може още да са ученици от „Огуортс“…
— Веше го зафършихме — каза Рон.
— Завършил го бил! — подсмихна се Скабиор. — И решихте да си направите малък излет с палатка, а? И ей така, колкото на майтап, ви хрумна да изричате името на Черния лорд?
— Не на майтап — възрази Рон. — Шлучайно.
— Случайно, а?
Пак се чу весел кикот.
— Знаеш ли, Уизли, кой обича да изрича името на Черния лорд? — изръмжа Грейбек. — Ония от Ордена на феникса. Това говори ли ти нещо?
— Не.
— И понеже към Черния лорд не се проявява подобаващото уважение, върху името беше сложено Табу. По този начин бяха заловени някои членове на Ордена. Я да видим сега. Вържете ги заедно с другите двама пленници!
Някой дръпна с все сила Хари за косата, повлачи го малко, блъсна го да седне, после се зае да го връзва с гръб към други хора. Хари още беше полусляп, едва виждаше с отеклите си очи. Когато мъжът, който ги беше завързал, се отдалечи, той пошушна на другите пленници:
— Някой има ли още магическа пръчка?
— Не — отговориха Рон и Хърмаяни, които бяха от двете му страни.
— Аз съм виновен за всичко. Изрекох името, извинявайте…
— Хари! — чу познат глас точно зад гърба си — беше човекът, завързан отляво на Хърмаяни.
— Дийн?
— Значи си ти! Ако разберат кого са заловили!… Това са похитители, търсят само бегълци, които да заменят за злато…
