— Не можем да се оплачем, добра плячка за една вечер — заяви Грейбек, когато чифт подковани ботуши минаха с тежка стъпка покрай Хари и откъм палатката се чуха още трясъци. — Един мътнород, един офейкал таласъм и трима бегълци. Провери ли имената им в списъка, Скабиор? — ревна той.
— Да. Тука, Грейбек, няма никакъв Върнън Дъдли.
— Виж ти — учуди се върколакът. — Интересно.
Той приклекна до Хари, който видя изпод процепа между отеклите си клепачи съвсем мъничко от лице, покрито със сплъстена сива козина, с бакенбарди, остри тъмни зъби и ранички в ъглите на устата. Грейбек миришеше по същия начин, както на върха на кулата, където беше загинал Дъмбълдор: на мръсотия, пот и кръв.
— Значи не те издирват, а, Върнън? Или си в списъка, но под друго име? В кой дом в „Хогуортс“ си учил?
— В „Слидерин“ — отговори по инерция Хари.
— Виж ги ти, всичките си въобразяват, че искаме да чуем точно това — изсмя се от мрака Скабиор. — А никой не може да каже къде е общата стая.
— В подземието — заяви ясно Хари. — Влиза се през стената. Пълно е с черепи и с разни други чудесии и е под езерото, затова светлината е зелена.
Настъпи кратко мълчание.
— Бре, май наистина сме заловили малък слидеринец — каза Скабиор. — Браво на теб, Върнън, в „Слидерин“ няма много мътнороди. Кой е баща ти?
— Работи в министерството — излъга Хари. Знаеше, че ако тръгнат да проверяват, веднага ще го изобличат, но пък така печелеше време, докато лицето му си възвърне обичайния вид и играта приключи. — Отдел „Магически злополуки и бедствия“.
— Знаеш ли, Грейбек — каза Скабиор. — Там май наистина има един Дъдли.
Хари едва си поемаше дъх: дали късметът, чистият късмет, нямаше да им помогне да се измъкнат сухи от водата?
— Виж ти — отвърна Грейбек и Хари долови в бездушния му глас едва забележима следа от притеснение — Грейбек явно се чудеше дали наистина току-що не е нападнал и завързал син на служител в министерството. Сърцето на Хари заблъска между ребрата, около които беше намотано въжето, и той нямаше да се изненада, ако Грейбек беше забелязал неговото притеснение. — Ако ми казваш истината, грознико, значи няма защо да се притесняваш от едно кратко пътешествие до министерството. Очаквам баща ти да ни възнагради, задето сме те върнали.
— Но ако просто ни пуснете… — подхвана с пресъхнала уста Хари.
— Ей! — чу се вик откъм палатката. — Я виж, Грейбек!
Към тях забърза тъмен силует и Хари видя как в светлината на магическите им пръчки проблясва сребро. Бяха намерили меча на Грифиндор!
— Как-ва пре-лест! — оценяващо процеди Грейбек и го взе от спътника си. — Наистина е много красив. Явно е таласъмска изработка. Откъде имате такава чудесия?
— На баща ми е — продължи с лъжите Хари, защото се надяваше, че в тъмнината Грейбек няма да види името, издълбано точно под ръкохватката. — Взехме го за малко да насечем дърва за огъня…
— Я чакай, Грейбек! Виж тук… във „Вестите“!
Още докато Скабиор изричаше това, Хари усети болка в белега, опънат върху обезобразеното му чело — прорязваща, свирепа, пареща болка. По-ясно от всичко наоколо видя извисили се кули, мрачна крепост, гарвановочерна и страховита: мислите на Волдемор отново бяха станали остри като бръснач — той се плъзгаше към грамадната постройка с усещането за спокойно въодушевена целеустременост…
С огромно усилие на волята Хари затвори съзнанието си за мислите на Волдемор и си наложи да се върне на мястото, където седеше в тъмнината, завързан за Рон, Хърмаяни, Дийн и Грипкук.
— „Ъррмаяни Грейнджър — зачете Скабиор, — мътнородата, за която се знае, че е поела на път заедно с ’Арри Потър.“
Белегът на Хари сякаш пламтеше в мрака, но той с огромно усилие си наложи да остане мислено на място и да не прониква в съзнанието на Волдемор. Чу как ботушите на Грейбек проскърцаха, докато се навеждаше към Хърмаяни.
— Знаеш ли какво, момиченце? Тази тук на снимката ужасно прилича на теб.
— Не съм! Не съм аз!
С писъка си тя все едно си призна всичко.
— „За която се знае, че е поела на път заедно с Хари Потър“ — повтори тихо Грейбек.
Всичко наоколо беше притихнало. Болката в белега на Хари стана непоносима, той обаче беше впрегнал всичките си сили, за да не се поддаде на желанието да надзърне в мислите на Волдемор: никога до този миг не е било по-важно да мисли трезво със собствения си ум.
— Е, това променя нещата, нали? — прошепна Грейбек.
Никой не отговори. Хари почувства как бандата похитители са застинали и наблюдават и усети как ръката на Хърмаяни трепери до неговата. Грейбек се изправи и дойде при Хари, после отново се наведе и съсредоточено се взря в обезобразените му черти.
— Какво е това на челото ти, Върнън? — попита тихо със зловонен дъх право в ноздрите на Хари и долепи мръсен пръст до изопнатия белег.
— Не го докосвай! — кресна Хари, понеже не се сдържа: стори му се, че от болката ще повърне.
— Мислех, че носиш очила, Потър! — изсъска Грейбек.
— Аз намерих очила — провикна се един от похитителите, които кръжаха отзад. — Чакай, Грейбек, в палатката имаше очила…
След броени секунди очилата бяха сложени грубо на носа на Хари. Похитителите се приближаваха все повече и се взираха в него.
— Готово! — подвикна грубо Грейбек. — Пипнахме Потър!
Всички отстъпиха няколко крачки назад, стъписани от осъзнатото. Хари още се мъчеше да не губи самообладание и да остане в собствената си глава, която щеше да се пръсне от болка, и затова не се сети какво да каже: на повърхността на съзнанието му изникваха накъсани образи…
Не, той беше Хари, завързан и лишен от магическа пръчка, в крайна опасност…
Той беше Хари и онези тихо обсъждаха съдбата му.
— … в министерството ли?
— Остави го това министерство! — изръмжа Грейбек. — Ще оберат лаврите и нас ще ни оставят с празни ръце. Мисля да го отведем право при Вие-знаете-кого.
— Ще го повикаш ли? Тука? — попита Скабиор и в гласа му прозвучаха страхопочитание и ужас.
— А, не — изръмжа Грейбек, — нямам… разправят, че щабквартирата му била в къщата на семейство Малфой. Ще отведем момчето там.
Хари разбираше защо Грейбек не иска да вика Волдемор. На върколака може и да му беше разрешено да ходи с мантия на смъртожадните, когато те искаха да го използват, но само най-приближените на Черния лорд носеха Черния знак: на Грейбек не беше оказана тази най-висока чест.
Белегът на Хари отново пламна от болка…
— Ама наистина ли си сигурен, че е той? Щото ако не е той, Грейбек, всичките сме трупове.
— Кой командва тук, а? — ревна Грейбек, за да потули, че не е на висотата на положението. — Казвам ти, Потър е, а за него и за пръчката му тутакси ще ни броят цели двеста хиляди галеона! Но ако вас ви е страх да дойдете, всичко ще остане за мен, а с повечко късмет ще получа и момичето!
