Но той знаеше, че домашният дух е отишъл там, откъдето не може да го повика обратно.
След минута-две осъзна, че все пак не са сбъркали мястото: както беше коленичил, надвесен на Доби, около него се събраха Бил, Фльор, Дийн и Луна.
— Хърмаяни? — попита внезапно той. — Къде е Хърмаяни?
— Рон я отнесе вътре — отвърна Бил. — Тя ще се оправи.
Хари отново погледна надолу към Доби. Пресегна се и издърпа острата кама от тялото на домашното духче, после смъкна якето си и покри Доби с него като с одеялце.
Някъде наблизо морето се разбиваше о скалите и Хари се заслуша в прибоя, докато останалите разговаряха, обсъждаха неща, които не го вълнуваха, вземаха решения. Дийн занесе в къщата ранения Грипкук и Фльор забърза след тях, а Бил предложи да погребат духчето. Хари се съгласи, без дори да осъзнава какво говори. Пак погледна към мъничкото телце, а болката в белега припламна и с част от съзнанието си Хари видя сякаш през преобърнат дълъг телескоп как Волдемор наказва онези, които те бяха оставили в къщата на Малфой. Гневът му беше ужасяващ, ала скръбта на Хари по Доби като че ли го притъпи, сякаш бе далечна буря, достигнала до него през огромен притихнал океан.
— Искам да го направя както е редно — бяха първите думи, които Хари изрече съвсем осъзнато. — Не с магия. Имате ли лопата?
След малко той вече беше запретнал ръкави и копаеше сам гроб на мястото, показано му от Бил, в края на градината, между храстите. Копаеше с нещо като ярост, наслаждаваше се на тежкия труд и на това, че го върши без магия, защото имаше чувството, че всяка капка пот и всеки мазол са дар за домашния дух, който им бе спасил живота.
Белегът му гореше, ала сега Хари беше господар на болката: чувстваше я, а беше някак си встрани от нея. Най-после се беше научил да я направлява, беше се научил да затваря съзнанието си за Волдемор, а Дъмбълдор беше настоявал Хари да усвои именно това от Снейп. Точно както Волдемор не беше успял да обсеби Хари, докато той бе погълнат от скръбта си по Сириус, по същия начин мислите му не можеха да проникнат в съзнанието на Хари сега, докато той оплакваше Доби. Както личеше, скръбта отблъскваше Волдемор… макар че Дъмбълдор щеше да каже, разбира се, че го отблъсва любовта…
И Хари копаеше ли, копаеше все по-надълбоко в твърдата студена пръст, давеше скръбта си в пот, не обръщаше внимание на болката в белега. В мрака, където не виждаше и не чуваше никого, освен дишането си и прибоя, отново преживя случилото се в дома на Малфой, онова, което беше чул, и проумя всичко…
Равномерният ритъм на ръцете му беше в съзвучие с неговите мисли. Дарове… хоркрукси… Дарове… хоркрукси… и въпреки това вече не го изгаряше онзи странен обсебващ копнеж. Загубата и страхът го бяха потушили: Хари имаше чувството, че са му ударили плесница и са го събудили от дълбок сън.
Той потъваше все по-надълбоко и надълбоко в гроба и знаеше къде е бил нощес Волдемор, знаеше и кого е убил в най-високата килия в Нюрменгард и защо…
И си помисли за Опаш, мъртъв заради един-единствен мигновен порив към милост… Дъмбълдор го беше предвидил… Колко ли още е знаел?
Хари загуби представа за времето. Когато тъмнината отстъпи към просветляване, при него дойдоха Рон и Дийн.
— Как е Хърмаяни?
— По-добре — отвърна Рон. — Фльор се грижи за нея.
Хари имаше готов отговор, ако двамата го попитат защо просто не е направил с магическата си пръчка гроб, но се оказа, че той не му е нужен. Рон и Дийн също скочиха с лопати в рова, който Хари беше изкопал, и тримата продължиха да работят мълчаливо, докато дупката не стана достатъчно дълбока.
Хари уви още по-хубаво домашното духче в якето си. Рон седна в края на гроба и смъкна чорапите и обувките си, които сложи на босите крака на домашното духче. Дийн извади вълнена шапка, която Хари надяна внимателно върху главата на Доби, като закри прилеповите му уши.
— Трябва да склопим очите му.
Хари не чу в мрака кога са дошли и другите. Бил беше с пътническо наметало, Фльор — с голяма бяла престилка, от джоба на която стърчеше тубичка костраст. Хърмаяни, която беше бледа и едва се държеше на крака, загърната в чужд халат, отиде при Рон и той я прегърна през раменете. Луна, сгушена в едно от якетата на Фльор, се наведе и нежно долепи пръсти до всеки от клепачите на домашното духче, като ги плъзна над изцъклените му очи.
— Готово — пророни тя тихо. — Сега той все едно спи.
Хари положи Доби в гроба, нагласи крайниците му така, сякаш си почива, после се качи горе и погледна за последно мъничкото телце. Наложи си да не рухва при спомена за погребението на Дъмбълдор и множеството редици златисти столове, за министъра на магията на първия ред, за изброените заслуги на Дъмбълдор и за достолепието на бялата мраморна гробница. Помисли си, че Доби заслужава точно толкова тържествено погребение, а ето че лежеше сред храсталака, в набързо изкопана дупка.
— Мисля, че трябва да кажем нещо — отбеляза Луна. — Нека аз първа, може ли?
Всички се извърнаха към нея и тя каза на мъртвото домашно духче в гроба:
— Благодаря ти много, Доби, че ме спаси от подземието. Много несправедливо е, че трябваше да умреш, а беше толкова добър и храбър. Винаги ще помня какво направи за нас. Надявам се сега да си щастлив.
Обърна се и погледна с очакване Рон, който се прокашля и каза с пресипнал глас:
— Да… Благодаря, Доби.
— Благодаря — пророни Дийн.
Хари преглътна.
— Сбогом, Доби! — изрече той.
Не намери сили за повече, но Луна беше изразила и неговите чувства. Бил вдигна магическата си пръчка и купчината пръст край гроба се издигна във въздуха и падна точно отгоре на червеникава могилка.
— Нали нямате нищо против да остана още малко? — попита Хари другите.
Те промълвиха нещо, което той не долови: усети как го потупват леко по гърба, после го оставиха сам до домашното духче и бавно тръгнаха към къщата.
Хари се огледа: имаше няколко валчести, загладени от морето бели камъка, с които бяха очертани цветните лехи. Той взе един от най-големите и го положи над мястото, където сега беше главата на Доби. После затърси опипом в джоба си магическа пръчка.
Но имаше две. Хари беше забравил, беше изгубил представа и сега не помнеше чии пръчки са в джоба му, все пак се сети, че ги е издърпал от ръката на някого. Избра по-късата от двете, която усети по- дружелюбна в ръката си, и я насочи към камъка.
Бавно, с напътствията, които той започна да нашепва, по повърхността на камъка се появиха дълбоки вдлъбнатини. Знаеше, че Хърмаяни би го направила по-красиво и вероятно по-бързо, но искаше сам да отбележи мястото, точно както беше поискал сам да изкопае гроба. Когато се изправи отново, върху камъка пишеше:
Тук почива Доби, свободно домашно духче
Погледна надолу, за да види какво се е получило, и след няколко секунди си тръгна — белегът още го наболяваше, а съзнанието му бе пълно с прозрението, което го беше връхлетяло долу в гроба, мисли, които бяха придобили в мрака форма, бяха и прекрасни, и ужасни.
Когато Хари влезе в малкото антре, всички седяха във всекидневната, насочили вниманието си към Бил, който говореше. Помещението беше светло и уютно, в камината гореше малък ярък огън от изхвърлени от морето дървета. Хари не искаше да внася кал по килима и заслуша от прага.
— Пак добре, че Джини е във ваканция. Ако беше в „Хогуортс“, можеха да ни изпреварят и да я отвлекат. Сега знаем, че и тя е в безопасност. — Той се огледа и видя, че Хари стои на вратата. — Извеждам всички от „Хралупата“ — обясни Бил. — Местя ги при Мюриъл. Сега вече смъртожадните знаят, че Рон е с теб, и неминуемо ще вземат на прицел семейството… Не се извинявай — допълни той, забелязал изражението на Хари. — Винаги е било само въпрос на време, татко го повтаря от месеци. Ние сме най-
