Хари Потър и даровете на смъртта

голямото семейство на родоотстъпници.

— Как са защитени? — попита Хари.

— Със заклинанието „Фиделиус“. Татко е Пазител на тайната. Направихме го и на нашата къща, тук Пазител на тайната съм аз. Никой от нас не може да ходи на работа, но сега това едва ли е най-важното. Щом Оливандър и Грипкук се пооправят, ще преместим и тях у Мюриъл. Тук е тясно, докато при нея място — колкото щеш. Краката на Грипкук се възстановяват, Фльор му даде костраст, и до час и нещо сигурно ще можем да ги прехвърлим…

— Не — каза Хари и Бил го погледна стъписан. — И двамата ми трябват тук. Трябва да поговоря с тях. Важно е.

Чу властните нотки в гласа си, убедеността, усещането за целеустременост — бяха се появили, докато копаеше гроба на Доби. Всички лица се бяха извърнали озадачени към него.

— Отивам да се измия — каза Хари на Бил, като си погледна ръцете, които още бяха покрити с кал и с кръвта на Доби. — Веднага след това трябва да ги видя.

Той отиде в малката кухня, при мивката под прозореца с изглед към морето. На хоризонта се пукваше зората, розовооранжева като вътрешността на мида и леко златиста, и докато Хари се миеше, отново проследи хода на мислите си от изминалата нощ в тъмната градина…

Доби нямаше да може да им каже никога кой го е пратил в подземието, но Хари знаеше какво е видял. От парчето огледало го беше погледнало пронизващо синьо око и веднага след това беше дошла помощта. В „Хогуортс“ винаги ще бъде оказвана помощ на всеки, който я поиска…

Хари избърса ръцете си, сляп за красивата гледка зад прозореца и за хората, които шепнеха в съседната стая. Погледна към океана и почувства, че в тази ранна утрин е по-близо, по-близо от всякога до сърцевината на всичко това.

Белегът продължаваше да го наболява и Хари знаеше, че и с Волдемор се случва същото. Разбираше и в същото време още не разбираше. Инстинктът му казваше едно, разумът — съвсем друго. Дъмбълдор, който беше в главата на Хари, се усмихна и го загледа над върховете на пръстите си, допрени като за молитва.

Оставихте на Рон загасителя. Разбрал сте… дадохте му начин да се върне назад…

Разбрал сте и за Опаш… знаел сте, че някъде дълбоко в себе си той съжалява…

И щом сте опознал тях така добре, какво знаехте за мен, Дъмбълдор?

Какво се е очаквало от мен — да знам, а не да търся? Знаехте ли колко трудно ще открия всичко? Затова ли го направихте толкова сложно? За да имам време да го проумея?

Хари стоеше, без да помръдва, и гледаше с разсеян поглед мястото, където яркозлатният ръб на ослепителното слънце се издигаше над хоризонта. След това извърна очи към чистите си ръце и за миг се изненада от кърпата, която държеше. Остави я и се върна в антрето, в миг усети как белегът тупти гневно, после в съзнанието му блесна светкавица, мимолетна като отражението на водно конче върху езеро, и изникнаха очертанията на постройка, която Хари познаваше изключително добре.

Бил и Фльор стояха в долния край на стълбището.

— Трябва да поговоря с Грипкук и Оливандър — каза Хари.

— Не — отсече Фльор. — Налага се да почакаш, ’Арри. И двамата са болни, уморрени…

— Съжалявам, но не търпи отлагане — отвърна той, без да се горещи. — Трябва да разговарям с тях още сега. На четири очи… и поотделно. Спешно е.

— Какво става, Хари, да го вземат мътните? — попита Бил. — Идваш тук с мъртво домашно духче и таласъм, който всеки момент ще изпадне в несвяст, Хърмаяни изглежда така, сякаш са я изтезавали, а Рон отказва да ми обясни каквото и да било…

— Не можем да ти кажем какво правим — заяви Хари. — Бил, ти си в Ордена, знаеш, че Дъмбълдор ни е възложил нещо. Не бива да споменаваме на никого.

Фльор издаде нетърпелив звук, но Бил не я погледна — беше се вторачил в Хари. Избразденото му с белези лице беше непроницаемо. Накрая той каза:

— Добре тогава. С кого първо искаш да разговаряш?

Хари се подвоуми. Знаеше какво зависи от решението му. Почти нямаха време, трябваше още сега да реши: хоркруксите или Даровете?

— Грипкук — избра той. — Първо ще разговарям с Грипкук.

Сърцето му биеше лудо, сякаш беше тичал презглава и току-що беше преодолял огромно препятствие.

— В такъв случай да се качим горе — подкани Бил и тръгна пръв.

Хари вече беше изкачил няколко стъпала, когато се обърна и погледна назад.

— Имам нужда и от вас двамата — извика той на Рон и Хърмаяни, които надзъртаха през вратата на всекидневната.

Те излязоха в светлината: странно, но явно им беше олекнало.

— Как си? — попита Хари Хърмаяни. — Направо ме изуми… как измисли онази история, докато Белатрикс ти причиняваше такава болка…

Хърмаяни се усмихна едва-едва, а Рон я притисна с една ръка до себе си.

— Какво правим сега, Хари? — попита той.

— Ще видиш. Елате.

Тримата тръгнаха след Бил нагоре по стръмното стълбище и излязоха на малка площадка. На нея имаше три врати.

— Тук — подкани Бил и отвори вратата на тяхната спалня.

И от нея се виждаше морето, което сега беше напръскано от изгрева със златисто. Хари отиде на прозореца, загърби невероятния изглед и зачака със скръстени ръце и с тупкаща болка в белега. Хърмаяни седна на креслото до тоалетката, а Рон се разположи на страничната му облегалка.

Бил се появи отново — носеше дребния таласъм, когото положи внимателно върху леглото. Грипкук му благодари със сумтене и Бил излезе, като затвори след себе си вратата.

— Извинявай, че те вдигам от леглото — каза Хари. — Как са краката ти?

— Болят — отговори таласъмът. — Но заздравяват.

Още стискаше меча на Грифиндор и изражението му беше доста странно: опърничаво, но и заинтригувано. Хари забеляза нездравата на цвят кожа на таласъма, дългите му тънки пръсти, черните му очи. Фльор му беше свалила обувките — дългите му ходила бяха мръсни. Беше по-голям от домашно духче, но не много. Куполовидната му глава беше много по-голяма от човешка.

— Сигурно не помниш… — подхвана Хари.

— Че именно аз те отведох при трезора ти първия път, когато дойде в „Гринготс“? — продължи Грипкук. — Помня, помня, Хари Потър. Ти си много прочут дори сред таласъмите.

Двамата се погледнаха, сякаш се преценяват. Белегът на Хари все още болеше. Той искаше да приключи бързо този разговор с таласъма и същевременно се страхуваше да не направи погрешна стъпка. Докато се опитваше да реши как най-добре да изложи молбата си, Грипкук наруши мълчанието.

— Ти погреба домашното духче — заяви той неочаквано враждебно. — Наблюдавах те от прозореца в съседната стая.

— Да — потвърди Хари.

Грипкук го погледна с крайчетата на дръпнатите си черни очи.

— Ти, Хари Потър, си необикновен магьосник.

— В какъв смисъл? — попита Хари, като разсеяно разтърка белега.

— Сам изкопа гроба.

— Е, и?

Грипкук не отговори. На Хари му се стори, че му се присмива, задето е постъпил като мъгъл, но не го вълнуваше особено дали таласъмът одобрява гроба на Доби. Стегна се — да е готов за нападението.

— Трябва да те попитам, Грипкук…

— Освен това спаси един таласъм.

— Моля?