когато е отишъл на „Диагон-али“.
Болката в белега на Хари туптеше, но той не й обръщаше внимание — искаше Рон и Хърмаяни да разберат за „Гринготс“, преди тримата да разговарят с Оливандър.
— Според мен Волдемор е завиждал на всеки, който е имал ключ от трезор в „Гринготс“. Мисля, че за него това е олицетворявало принадлежността към магьосническия свят. И не забравяйте, той се е доверявал на Белатрикс и мъжа й. Преди краха му те са били неговите най-предани слуги, а след като е изчезнал, са тръгнали да го търсят. Каза го през нощта, когато се завърна, чух го с ушите си. — Хари разтърка белега си. — Но според мен Волдемор не е казал на Белатрикс, че това е хоркрукс. Не е казал на Луциус Малфой истината за дневника. Вероятно е обяснил на Белатрикс, че това е ценна вещ, която притежава, и я е помолил да я прибере в трезора. Хагрид ми е казвал, че ако искаш да скриеш нещо, това е най-сигурното място на света… след „Хогуоргс“.
След като Хари замълча, Рон поклати глава.
— Наистина го разбираш.
— Мъничко — рече Хари. — Съвсем мъничко… де да разбирах толкова и Дъмбълдор! Но ще видим. Хайде… наред е Оливандър.
Рон и Хърмаяни бяха изумени, но и възхитени, когато тръгнаха след него по малката стълбищна площадка и почукаха на вратата срещу стаята на Бил и Фльор.
— Влез! — чуха немощния отговор.
Майсторът на магически пръчки лежеше на едното от двете еднакви легла по-далеч от прозореца. Бяха го държали повече от година в подземието и както знаеше Хари, бяха го изтезавали поне веднъж. Старецът беше изпосталял, жълтеникавата кожа на лицето му се беше опънала върху костите. Големите му сребристи очи изглеждаха огромни в хлътналите очни ябълки. Ръцете, отпуснати върху одеялото, можеха да са и на скелет. Хари седна на свободното легло заедно с Рон и Хърмаяни. Тук изгряващото слънце не се виждаше. Стаята беше обърната към градината върху отвесната скала и току-що изкопания гроб.
— Извинявайте, че ви безпокоя, господин Оливандър — подхвана Хари.
— Мило момче — гласът на стареца беше съвсем тих, — вие ни спасихте. Мислех, че ще умрем на онова място. Не знам как да ви благодаря… Направо не знам…
— За нас беше удоволствие.
Белегът на Хари туптеше. Той знаеше, беше сигурен, че почти няма време, ако иска да изпревари Волдемор или да се опита да му попречи. Усети за кратко паника… но вече беше взел решението, когато беше предпочел да разговаря първо с Грипкук. Престори се на спокоен, затърси опипом в кесийката около врата си и извади двете половини от счупената магическа пръчка.
— Господин Оливандър, нуждая се от малко помощ.
— Винаги на твое разположение. Винаги — отвърна немощно старецът.
— Можете ли да поправите тази пръчка? Възможно ли е изобщо?
Оливандър протегна трепереща ръка и Хари сложи в дланта му двете половини, прихванати едва-едва една за друга.
— Бодлива зеленика и фениксово перо — рече майсторът с треперлив глас. — Двайсет и осем сантиметра. Чудесна и податлива.
— Да — съгласи се Хари. — Можете ли да…
— Не — пророни старецът. — Съжалявам, ужасно съжалявам, но пръчка, пострадала до такава степен, не може да бъде поправена с никое от средствата, които зная.
Хари се беше приготвил да чуе това, но то все пак му подейства като удар. Той си взе двете половини на пръчката и отново ги прибра в кесийката около врата си. Оливандър гледаше пространството, откъдето беше изчезнала прекършената пръчка, и извърна очи чак когато Хари извади от джоба си двете пръчки, които беше донесъл от къщата на Малфой.
— Можете ли да определите на кого са? — попита Хари.
Майсторът взе едната от пръчките и я доближи до недовиждащите си очи, като я завъртя между пръстите си с издути стави и я огъна леко.
— Орех и змейска нишка — съобщи той. — Трийсет сантиметра. Неподатлива. Пръчката е на Белатрикс Лестранж.
— А тази?
Оливандър извърши същия оглед.
— Глог и косъм от еднорог. Точно двайсет и пет сантиметра. Достатъчно гъвкава. Пръчката беше на Драко Малфой.
— Беше ли? — повтори Хари. — Не е ли и досега негова?
— Вероятно не. Щом си му я отнел…
— Да, отнех му я…
— В такъв случай може да е и твоя. Важно е, разбира се, и как си му я отнел. Много зависи и от самата пръчка. Като цяло обаче, ако някоя пръчка е била победена, тя вече не е вярна на предишния си господар.
В стаята се възцари мълчание, чуваше се само далечният морски прибой.
— Говорите за пръчките, сякаш имат чувства — сподели Хари — и могат да мислят сами.
— Пръчката сама си избира магьосника — потвърди Оливандър. — Ако не друго, то поне това винаги е било ясно на онези, които усвояват изкуството да изработват пръчки.
— Значи човек може да използва и пръчка, която не го е избрала, така ли? — полюбопитства Хари.
— О, да, ако изобщо си магьосник, ще успееш да насочиш магическите си способности почти през всяко оръдие. Ала най-богати са плодовете там, разбира се, където има най-силна връзка между магьосник и пръчка. Тези взаимоотношения са сложни. Първоначално привличане, после споделен стремеж към натрупване на опит, когато пръчката се учи от магьосника, а магьосникът — от пръчката.
Морето се люшкаше с тътен напред-назад — звукът беше печален.
— Взех тази пръчка от Драко Малфой насила — обясни Хари. — Мога ли да я използвам, без да се излагам на опасност?
— Според мен да. Притежанието на пръчките е подчинено на сложни закони, ала победената пръчка обикновено изпълнява волята на новия си господар.
— Значи и аз мога да използвам тази? — включи се и Рон, извади пръчката на Опаш от джоба си и я връчи на Оливандър.
— Кестен и змейска сърдечна нишка. Двайсет и три сантиметра и два милиметра. Чуплива. Малко след като бях отвлечен, бях принуден да я изработя за Питър Петигрю. Да, ако си я спечелил в битка, е по- вероятно да изпълнява волята ти, и то по-добре, отколкото друга пръчка.
— Това важи за всички пръчки, нали? — попита Хари.
— Мисля, че да — потвърди Оливандър, вперил изпъкнали очи в лицето му. — Ти, господин Потър, задаваш сериозни въпроси. Науката за магическите пръчки е сложен и тайнствен раздел от магията.
— Излиза, че не е задължително да убиваш предишния собственик, за да притежаваш истински дадена пръчка? — попита Хари.
Старецът преглътна.
— Дали е задължително ли? Не, не бих казал, че е задължително.
— Има обаче предания — продължи Хари и сърцето му заби по-ускорено, а болката в белега се засили: той беше сигурен, че Волдемор е решил да осъществи идеята си. — Предания за една — или няколко — пръчки, които се предават от човек на човек само чрез убийство.
Оливандър пребледня. До снежнобялата възглавница изглеждаше сивкав, а очите му бяха огромни, кръвясали и изпъкнали от нещо, което наподобяваше страх.
— Мисля, че само една пръчка се предава по този начин — прошепна той.
— И Вие-знаете-кой се интересува от нея, нали? — продължи с въпросите Хари.
— Ти… откъде… — изграчи Оливандър и погледна Рон и Хърмаяни така, сякаш ги молеше за помощ. — Откъде знаеш?
— Искал е да му кажете как да преодолее връзката между нашите пръчки — рече Хари.
Оливандър изпадна в ужас.
— Разберете, той ме изтезаваше! Проклятието Круциатус, аз… нямах друг избор, освен да му кажа
