— Тогава какво чакаме, да вървим! — подкани припряно Рон. — Хари, да вървим и да я вземем, докато той не ни е изпреварил!
— Вече е късно — отвърна Хари. Не се сдържа и се хвана здраво за главата, за да й помогне да устои. — Той знае къде е пръчката. Вече е там.
— Хари! — вбеси се Рон. — Откога знаеш… защо губим време? Защо разговаря първо с Грипкук? Можехме да отидем… още можем да го направим…
— Не — отсече Хари и падна на колене върху тревата. — Хърмаяни е права. Дъмбълдор не е искал да притежавам пръчката. Не е искал да я взимам. Искал е да намеря хоркруксите.
— Непобедимата пръчка, Хари! — простена Рон.
— От мен не се очаква да… от мен се очаква да намеря хоркруксите…
Всичко вече тънеше в хлад и мрак: слънцето се виждаше едва-едва на хоризонта, докато той се плъзгаше заедно със Снейп през парка към езерото.
— След малко ще дойда при теб в замъка — каза с висок студен глас. — Сега ме остави.
Снейп кимна и тръгна обратно по пътеката с развяващо се черно наметало. Хари вървеше бавно — изчакваше силуетът на Снейп да се скрие. Нямаше намерение Снейп или който и да е друг да види къде отива. Прозорците на замъка не светеха и той можеше да се скрие… след миг си направи хамелеонизираща магия, благодарение на която стана невидим дори за самия себе си.
Продължи нататък покрай езерото, като се взираше в очертанията на любимия замък, първото му царство, което му принадлежеше по рождено право…
Накрая изникна и бялата мраморна гробница край езерото, отразила се в тъмната му вода. Гробницата му се стори ненужно петно в познатия пейзаж.
Той отново усети прилив на овладяна еуфория, шеметното усещане за целеустременост в погибелта. Вдигна старата пръчка от Оливандър: колко подобаващо беше, че това щеше да е последното й велико деяние.
Гробницата се разцепи от горе до долу и се разтвори. Покритото с плащаница тяло беше точно толкова дълго и слабо, както и приживе. Той вдигна отново пръчката.
Плащаницата се разгъна. Лицето беше прозирно, бледо, изпито и въпреки това почти непокътнато. Бяха оставили очилата върху гърбавия нос — обзе го весело присмехулно настроение. Ръцете на Дъмбълдор бяха кръстосани отпред върху гърдите му и под тях лежеше и пръчката, погребана заедно с него.
Нима старият глупак си беше въобразявал, че мраморът и смъртта ще защитят пръчката? Нима беше смятал, че Черния лорд ще се уплаши да оскверни гроба му? Паяковидната му ръка замахна и издърпа от хватката на Дъмбълдор пръчката: щом я взе, от върха й се разлетя дъжд от искри и пръчката озари трупа на последния си собственик, готова най-после да служи на нов господар.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЕТА
„ЧЕРУПКАТА“
Самотната къща на Бил и Фльор бе кацнала на отвесна скала, белосаните й стени бяха украсени с черупки и мидички. Мястото беше красиво и откъснато от света. Влезеше ли в мъничката къщурка или в градината, Хари чуваше морския прибой като дишане на огромен заспал звяр. През следващите няколко дни той все си търсеше повод да се махне от пренаселената къща, да се полюбува на гледката, откриваща се от отвесната скала към ширналото се море, и да усети по лицето си студения солен вятър.
И досега се плашеше от огромните последици на решението си да не се надпреварва с Волдемор за магическата пръчка. Не помнеше някога да е предпочитал да не действа. Терзаеше се от съмнения — съмнения, които Рон все не се сдържаше да изрази на глас, когато двамата бяха заедно.
— Ами ако Дъмбълдор е искал да разчетем символа навреме, за да вземем пръчката?
— Ами ако разчитането на символа означава, че си „достоен“ да вземеш Даровете?
— Хари, ако това наистина е Бъзовата пръчка, умът ми не го побира как ще довършим Ти-знаеш- кого.
Хари не знаеше отговорите; имаше мигове, когато се питаше дали не е чисто безумие, че не се опита да попречи на Волдемор да проникне в гробницата. Дори не можеше да даде задоволително обяснение защо реши да не го прави: опиташе ли се да възстанови дълбоко личните си доводи, довели до това решение, те му се струваха все по-неубедителни.
Странното беше, че от подкрепата на Хърмаяни се чувстваше точно толкова объркан, колкото и от съмненията на Рон. Вече принудена да приеме, че Бъзова пръчка все пак има, Хърмаяни твърдеше, че пръчката е оръдие на злото, а начинът, по който Волдемор се е сдобил с нея, е отблъскващ и не си заслужава да се занимават с него.
— Ти, Хари, не би го направил никога — повтаряше тя отново и отново. — Не би проникнал в гробницата на Дъмбълдор.
Ала мисълта за трупа на Дъмбълдор го плашеше далеч по-малко от вероятността да е разбрал погрешно намеренията на живия Дъмбълдор. Сякаш и досега се луташе из мрак: беше избрал пътя, но продължаваше да се обръща назад и да се пита дали не е разчел неправилно знаците и не е трябвало да поеме по другия път. От време на време отново го плисваше гняв към Дъмбълдор, мощен като вълните, разбиващи се в скалата под къщата — защо не му беше обяснил преди да умре?
— Но дали наистина е мъртъв? — попита Рон три дни след като бяха дошли в къщата.
Двамата с Хърмаяни го завариха да гледа втренчено над зида, отделящ градината от отвесната скала, и той съжали, че са го открили, защото не му се спореше.
— Да, мъртъв е, Рон, не започвай отново!
— Погледни фактите, Хърмаяни — упорстваше Рон зад Хари, който продължаваше да гледа хоризонта. — Сребърната кошута. Мечът. Окото, което Хари е видял в огледалото…
— Хари си признава, че окото може само да му се е привидяло. Нали, Хари?
— Да, възможно е — отговори той, без да ги поглежда.
— Но все пак не ти се е привидяло, нали? — попита Рон.
— Да, не ми се е привидяло — каза Хари.
— Ето, чу ли сега! — възкликна Рон бързо, да не би Хърмаяни да продължи. — Ако не е от Дъмбълдор, я обясни откъде Доби е разбрал, че сме в подземието!
— Не мога да обясня… а ти можеш ли да обясниш как Дъмбълдор ни го е пратил, щом лежи в гробницата в „Хогуортс“?
— Не знам, но може да му е казал неговият призрак!
— Дъмбълдор за нищо на света няма да се върне като призрак! — отсече Хари. Сега беше наясно за съвсем малко неща за Дъмбълдор, но поне в това беше убеден. — Ще продължи.
— Какво означава това „ще продължи“? — попита Рон, но още преди Хари да отговори чуха зад тях:
— ’Арри!
Фльор беше излязла от къщата, дългата й сребриста коса се вееше на вятъра.
— ’Арри, Гррипкук иска да говорри с теб. В най-малката стая е, рразправя, че не искал да го подслушват.
Личеше, че й е неприятно, задето таласъмът я е пратил да ги повика, и беше раздразнителна, докато се връщаше в къщата.
Грипкук наистина ги чакаше в най-малката от трите стаи в къщата, където нощем спяха Хърмаяни и Луна. Беше дръпнал пердетата от червена басма, така че покритото с облаци светло небе не се виждаше и стаята беше озарена от червено сияние, което не се връзваше със светлите безгрижни цветове в къщата.
— Взех решение, Хари Потър — оповести таласъмът, който седеше с кръстосани крака на ниско кресло и барабанеше с паяковидни пръсти по страничните облегалки. — Въпреки че таласъмите в „Гринготс“ ще го приемат като подло предателство, реших да ти помогна…
— Страхотно! — зарадва се Хари в прилив на облекчение. — Благодаря ти, Грипкук, ние наистина сме…
— Срещу заплащане — твърдо отсече таласъмът.
Стъписан, Хари се поколеба.
