— Колко искаш? Имам злато.
— Не в злато — отвърна Грипкук. — Аз си имам злато. — Черните му очи без бяло около зениците блестяха. — Искам меча. Меча на Годрик Грифиндор.
Хари беше като попарен.
— Не може — каза той. — Съжалявам.
— В такъв случай имаме проблем — тихо промълви таласъмът.
— Можем да ти дадем нещо друго — предложи въодушевено Рон. — Обзалагам се, че на семейство Лестранж им се намират доста интересни неща, веднъж да проникнем в трезора и ще си избереш каквото ти харесва.
Явно беше сбъркал в предложението си. Грипкук се разфуча гневно:
— Аз, момче, не съм крадец! Не се опитвам да грабна съкровища, на които нямам право!
— Мечът си е наш…
— Не е ваш — възрази таласъмът.
— Ние сме грифиндорци и мечът е бил на Годрик Грифиндор…
— А преди да стане на Грифиндор, чий е бил? — попита таласъмът и изправи гръб.
— Ничий — отвърна Рон, — изработен е за него, нали така?
— Не! — извика Грипкук и гневно настръхнал, насочи дълъг пръст към Рон. — Отново магьосническа наглост! Този меч е бил на Рагнук Първи и му е бил отнет от Годрик Грифиндор! Това е изгубено съкровище, шедьовър сред всичко, изработено от таласъмите! Той принадлежи на тях! Ще ви помогна само срещу меча, такава е цената ми, пък вие както искате.
Грипкук ги изгледа злобно. Хари се извърна към другите двама, после каза:
— Трябва да го обсъдим, Грипкук, стига да нямаш нищо против. Ще ни дадеш ли няколко минути?
Таласъмът кимна мрачно.
Слязоха във всекидневната, където нямаше никой, и Хари със сбърчено чело тръгна към камината, като умуваше какво да правят. Рон се обади зад него:
— Тоя ни се присмива. Не можем да му дадем меча!
— Вярно ли е? — попита Хари Хърмаяни. — Мечът наистина ли е бил откраднат от Грифиндор?
— Не знам — каза тя безнадеждно. — В магьосническата история обикновено се замазват злодеянията, извършени от магьосници спрямо други магически раси, но поне аз не знам някъде да пише, че Грифиндор е откраднал меча.
— Това сигурно е поредната таласъмска измишльотина как магьосниците искали да ги подчинят на себе си — отсъди Рон. — Може би трябва да сме доволни, че не поиска някоя от магическите ни пръчки.
— Таласъмите, Рон, си имат всички основания да недолюбват магьосниците — възрази Хърмаяни. — В миналото с тях са се отнасяли жестоко.
— Е, и те не са малки пухкави зайчета — напомни Рон. — Избили са доста от нашите. И в битките са прибягвали до подлост.
— Но ако седнем да спорим с Грипкук кое племе е по-непочтено и по-често прибягва до насилие, това едва ли ще го накара да ни помогне.
Настъпи мълчание: тримата се опитваха да измислят как да заобиколят проблема. Хари погледна през прозореца към гроба на Доби. Луна редеше морска лавандула, която беше натопила в бурканче от сладко при надгробния камък.
— Добре де — обади се Рон и Хари отново се извърна към него, — какво ще кажете за това? Обясняваме на Грипкук, че мечът ни трябва, докато проникнем в трезора, а после той ще бъде негов. Вътре има фалшификат, нали? Разменяме мечовете и му пробутваме фалшивия.
— Рон, той ще забележи разликата по-бързо от нас! — напомни Хърмаяни. — Единствен Грипкук разбра, че мечът е подменен!
— Да, но докато се усети, ние ще офейкаме…
Рон трепна под погледа, с който го изгледа Хърмаяни.
— Как не те е срам! — възмути се тя. — Да го молим да ни помогне, а после да го измамим! И недоумяваш защо таласъмите не обичат магьосниците!
Ушите на Рон почервеняха.
— Добре де, добре. Не се сетих за друго. Тогава вие дайте идея.
— Трябва да му предложим нещо друго, нещо, което да е не по-малко ценно.
— Блестящо! Ще ида да донеса някой от другите ни древни мечове, таласъмска изработка, а ти ще му го увиеш в лъскава хартия.
Отново настана мълчание. Хари беше сигурен, че таласъмът няма да приеме нищо друго, освен меча, дори и да можеха да му предложат нещо равностойно. И въпреки това мечът беше тяхното единствено оръжие срещу хоркруксите и нямаше да се справят без него.
За миг-два Хари затвори очи и се заслуша в прибоя. Не му беше приятно, че Грифиндор може би е откраднал меча: Хари винаги се беше гордял, че е грифиндорец, Грифиндор беше закрилник на мъгълокръвните и беше влязъл в сблъсък със Слидерин, патрон на чистокръвните…
— Може би лъже — каза Хари и пак отвори очи. — Грипкук де. Грифиндор може би не е взел меча. Откъде да сме сигурни, че версията на таласъма за историята е вярна?
— Не е ли все едно? — попита Хърмаяни.
— Променя се отношението ми — отвърна Хари. Той си пое дълбоко въздух. — Ще му кажем, че ще получи меча, след като ни помогне да проникнем в трезора… но ще внимаваме да не уточняваме кога точно ще му го дадем.
По лицето на Рон грейна усмивка. Хърмаяни обаче се възмути.
— Не можем да…
— Ще го получи, след като разрушим всички хоркрукси — продължи той. — Лично ще имам грижата за това. Ще си удържа на думата.
— Дотогава може да минат години! — възкликна Хърмаяни.
— Знам, знам, но не е задължително да го научава и таласъмът… Всъщност няма да го лъжа…
Хари срещна погледа й предизвикателно, но и засрамено. Спомни си думите, изсечени над портата в Нюрменгард — „В името на висшето благо“. Отърси се от тази мисъл. Имаха ли изобщо избор?
— Тази работа не ми харесва — заяви Хърмаяни.
— На мен също не ми харесва особено — призна си Хари.
— Аз пък съм на мнение, че е гениално — каза Рон и отново се изправи. — Хайде да идем да му кажем.
След като се върнаха в най-малката стая, Хари отправи предложението, като много внимаваше да не посочва точен момент, когато мечът ще бъде предаден.
Докато Хари говореше, Хърмаяни свъсено гледаше пода и той се притесни, че може да ги издаде. Грипкук обаче гледаше само него.
— Имам ли думата ти, Хари Потър, че ако ви помогна, ще ми дадеш меча на Грифиндор?
— Да, имаш я — потвърди Хари.
— Тогава дай да си стиснем ръцете — подкани таласъмът и протегна длан.
Хари я пое и я стисна. Запита се дали черните очи на таласъма забелязват някакво лукавство в неговите. После Грипкук го пусна, плесна с ръце и възкликна:
— И така. Започваме!
Сякаш отново се върнаха във времето, когато обмисляха как да проникнат в министерството. Заеха се за работа в най-малката от стаите, защото Грипкук предпочиташе да цари полумрак.
— Влизал съм в трезора на семейство Лестранж само веднъж — обясни той, — когато ме помолиха да прибера вътре фалшивия меч. Трезорът е сред най-старите. Най-древните магьоснически родове държат съкровищата си на най-долното равнище, където трезорите са най-големи и най-строго охранявани…
С часове стояха затворени в стаята колкото долап. Дните отминаваха и лека-полека се трупаха в седмици. Възникваха нови и нови спънки за преодоляване и не най-маловажната сред тях беше намаляването на запасите им от многоликова отвара.
— Всъщност е останало само за един от нас — съобщи Хърмаяни, след като наклони срещу светлината на лампата гъстата отвара с тинест вид.
