— Но сега е мой ред да питам — заяви му Сано. — Какво е вашето мнение за покойния ляв министър Коное?
Очите на Томохито се разшириха от изненада. Сано заключи, че твърде малко люде изискваха от него да държи на думата си или сменяха темата на разговор без негово позволение. После императорът се навъси.
— Чух, че Коное е бил убит. Смятате ли, че имам нещо общо с това?
Сано вдигна ръка и поклати глава:
— Не забравяйте за споразумението ни.
Томохито застина със зяпнала уста. Озърна се наоколо за помощ, но след като никой не се намеси, заяви сърдито:
— Левият министър бе мой наставник още от детските ми години. Той ме научи да изпълнявам свещени ритуали и дворцови церемонии. Беше добър учител.
Сано си спомни какво знаеше за императора.
— Сега е мой ред да питам нещо — каза Томохито. — Вярно ли е, че има един страшно дълъг път от Мияко до Едо, който минава през много градове?
— Да, по пътя има петдесет и три селища и проверочни пункта, а пътуването отнема петнайсет дни.
— Петдесет и три? Петнайсет дни? — очевидно смутен, Томохито каза: — Нямах представа, че Едо е тъй далеч. Колко време би било нужно да се обиколи цялата страна?
— Около три месеца, в зависимост от времето — отвърна тихо Сано. Невежеството на Томохито по отношение на собствената му страна бе обяснимо, тъй като императорите напускаха двореца само в случай на природни бедствия. Томохито не се срещаше с външни хора, да не би духовният водач на страната да бъде осквернен от нещо нечисто. Образованието му по традиция се изчерпваше с история, философия и изкуства. Сега Сано се възползва от объркването на императора и попита: — При уроците с левия министър Коное случвало ли се е той да ви критикува, да поправя грешките ви, да ви засрамва?
Изтръгнат насила от мислите му за размерите на Япония, Томохито поклати глава.
— Беше за мое добро. Коное искаше да стана най-добрият владетел и да изпълня онова, което ми е предначертала съдбата. Бях му признателен…
— Не е ли имало случаи, в които да сте изпитвали гняв, задето трябва да му се подчинявате? — предположи меко Сано.
Лицето на императора почервеня; очите му заблестяха гневно.
— Левият министър никога не ме е карал да правя нещо против волята си — изрече той предизвикателно. — Никога не ме е удрял. Дори не ме е докосвал. Подчинявах му се, защото така исках! Ако смятате, че аз съм го убил, вие сте луд! — избухна императорът. Скочи от мястото си и се изправи. Със стиснати юмруци впи гневен поглед в Сано. Очите му шареха, сякаш търсеше да го замери с нещо. — Как смеете да ме обвинявате? Силите на космоса са ми подвластни. Обидите ли ме, ще съжалявате!
— Моля, приемете моите извинения — каза припряно Сано, слисан от този внезапен изблик на гняв, и побърза да смени темата: — Разбрах, че вие сте открили тялото на Коное…
— Да, така е — отвърна Томохито все още троснато, но вече по-спокойно. — Братовчед ми беше с мен — после хитра усмивка разведри лицето му: — Предполагам, че ще искате да говорите и с него.
— Да, ако е възможно — Сано въздъхна с облекчение. Братовчедът можеше да се окаже по-склонен за съдействие.
Обръщайки се към слугите си, императорът нареди:
— Повикайте принц Момозоно.
Глава 6
Паланкинът отнесе Рейко в най-отдалечената част на укреплението. Посрещна я възрастен беловлас придворен и я въведе в двореца на абдикиралия император Госай, дядото на сегашния император. Рейко знаеше, че той е бил принуден да се откаже от трона заради сблъсък с бакуфу относно налагането на някои закони, които ограничавали властта му, но не можеше да си спомни защо бе абдикирал Рейген, бащата на Томохито.
— Госпожа Джокьоден прекарва повечето време тук — поясни придворният. — Сега ви очаква.
Докато изкачваше стълбите, Рейко си представи майката на императора като крехка и свенлива възрастна жена, която едва ли притежаваше силата на киай. Надяваше се поне да разкрие загадката около местонахождението на Джокьоден в нощта на убийството и да зачеркне един заподозрян от списъка.
В просторната и гола приемна вдигнатите прегради очертаваха гледка на парка отвън, осеяна с вишневи и кленови дръвчета. На верандата с гръб към стаята бяха коленичили мъж и жена. С лице към тях седяха ред благородници, а отстрани чакаха слуги.
— Както е видно от тези документи, бюджетът на императорския двор надхвърля средствата, отпуснати от бакуфу — каза един от благородниците. — Но не можем да намалим разходите, без да се откажем от някои привилегии, затова препоръчваме да ги компенсираме чрез продажбата на свитъци със стихове на императора сред обществеността. Одобрявате ли, ваше величество?
— Той одобрява — каза жената. — Разпратете заповед до всички дворцови поети да съчинят стихове, които императорът да препише и да удостои с инициалите си.
Един секретар записваше усилено. Придворният отведе Рейко при групата и каза:
— Ваше величество, уважаеми членове на върховния императорски съвет, извинете за прекъсването — разговорите секнаха и всички погледи се насочиха към Рейко. — Съпругата на сосакан сама е дошла на посещение при госпожа Джокьоден.
Абдикиралият император Рейген въздъхна отегчено и с вяло безразличие и каза:
— Добре дошли.
Рейко се поклони и прикова внимание в жената.
— Колко хубаво, че сте решили да ни посетите, госпожо Сано! — рече императрицата майка с интелигентен и енергичен глас. Имаше гладко лице и дълги синкавочерни коси, вдигнати на кок и прикрепени с гребенчета. Бе класическа красавица от Мияко — слаба, дългонога, с тънък деликатен нос и фини устни; очите й бяха тесни овали под високи изрисувани вежди. Но Рейко долови и физическа сила в това крехко тяло под копринените пластове на одеждите. Предварителната представа на Рейко за майката на императора се разклати като отражение в езеро, чиято гладка повърхност е била разкъсана от хвърлен камък.
— Сърдечно благодаря, че ме приехте — смутено проговори Рейко.
— Моля, извинете ме за момент, трябва да приключа работата си — каза госпожа Джокьоден. Беше по-скоро заповед, отколкото молба. Явно императрицата майка бе свикнала да й се подчиняват. Тя се обърна към абдикиралия император: — Уважаеми съпруже, бихте ли подписали директивата за дворцовите поети?
Рейген въздъхна отново. Секретарят му подаде един свитък. Джокьоден натопи в мастило нефритения печат на мъжа си, вдигна ръката му, намести я така, че да обхване печата и го притисна върху документа. После разпусна благородниците, а слугите сложиха Рейген на една носилка и го отнесоха. Рейко гледаше с благоговение. Смяташе себе си за смела и умна, че помага на Сано в работата му, но тази жена тук мислеше вместо своя съпруг и издаваше заповеди от негово име. Госпожа Джокьоден спази обичайния ритуал на гостоприемство и поднесе чай. В своето любопитство Рейко забрави добрите обноски.
— Как така успявате да ръководите дела, които обикновено са чисто мъжки? — избъбри тя.
Джокьоден се сепна за момент. После погледна Рейко с повишен интерес. Атмосферата между тях се промени едва доловимо. Императрицата майка отвърна с подобаваща прямота:
— Съпругът ми винаги е проявявал неохота към физически и умствени усилия. Той се ожени за мен, защото знаеше, че мога да действам вместо него. Абдикирането го освободи от доста задължения, но аз
