продължавам да ръководя двореца и ще го правя, докато синът ни бъде готов да го поеме.
— Простете нахалството ми, но е рядкост да се види жена в ръководно положение…
— Не по-малка рядкост е съпруга на висш служител от Едо да пътува до Мияко — отбеляза Джокьоден. — Може ли да попитам как се случи?
Рейко усети тръпка на вълнение. Дали Джокьоден се досещаше, че Рейко е тук, за да помага на Сано?
— Съпругът ми реши, че ще ми е интересно да видя старата столица.
— Наистина — в гласа на Джокьоден прозвуча скептична нотка. — И как ви се струва Мияко?
— Все още не съм видяла много, но е твърде различен от Едо — отвърна Рейко, доволна, че Джокьоден не оспори думите й. — Особено съм очарована от императорския дворец.
По устните на Джокьоден пробяга кисела усмивка.
— Едва ли щяхте да го смятате за толкова очарователен, ако бяхте прекарали тук целия си живот.
— Никога ли не сте излизали навън? — попита Рейко.
— Четири пъти за целия си четирийсет и три годишен живот, когато се евакуирахме заради пожар. Но не се оплаквам. И тук не липсват вълнения. Дворецът е като умален модел на света, сцена на човешки драми, емоции…
— И престъпления — добави Рейко, възползвайки се от възможността да насочи разговора към желаната тема.
— Значи знаете за убийството, което съпругът ви разследва? — попита хладно Джокьоден.
Усетила внезапно напрежение, Рейко отвърна:
— Знам само, че левият министър е бил убит от
— Да, разбира се — Джокьоден рязко остави чайника и стана. — Да се разходим ли из парка?
Те слязоха по стълбите на верандата. Докато вървяха една до друга по виещата се около дърветата пътека, Рейко предположи, че Джокьоден бе прекъснала разговора, защото имаше нужда от време да размисли как да реагира и дали думите й ще бъдат докладвани на Сано. С престорено огорчение Рейко се извини:
— Съжалявам, не биваше да засягам тази тема — трябваше да убеди Джокьоден, че няма намерение да предаде на Сано разговора им. — Съпругът ми много ще се ядоса, ако разбере, че съм любопитствала…
— Не се извинявайте — отвърна императрицата майка. — Не съм изживяла лична загуба. Често виждах левия министър, докато обучаваше сина ми, но не бяхме в близки отношения. Той бе повече уважаван, отколкото обичан от всички тук. Под красивата му външност се криеха егоистичен амбициозен дух и ненаситна жажда за власт. Не можеше да търпи инакомислие, нито би си признал, че е сбъркал… Но аз успявах някак си да се разбирам с него. Не че винаги съм одобрявала начина, по който управляваше финансите на двора, или поведението му към сина ми, но просто стоях настрана… — стигнаха до някакво езеро. Джокьоден сведе проницателен поглед към Рейко и продължи:
— Левият министър имаше много врагове, дори и сред благородниците от куге.
— Кой, смятате, го е убил? Убиецът трябва да е голям майстор в бойните изкуства.
— Да, явно той притежава изключителни умения — отвърна Джокьоден.
— Казахте
— Да, защото само мъжете имат свободата да се движат свободно наоколо, а жените са под строго наблюдение.
Но това не важеше за майката и за съпругата на императора!
— Кой може да е бил в езерната градина с левия министър през онази нощ? — попита Рейко с надеждата, че интересът й ще мине за непринудено любопитство.
— Коное бе заповядал никой да не приближава градината. Твърде малко са хората, които биха дръзнали да нарушат заповедта му — Рейко забеляза, че Джокьоден отново избегна прекия отговор. Тя осъзна, че нареждането на левия министър всъщност му е гарантирало, че ще бъде сам в градината. Просто убиецът се е възползвал от обстоятелствата. Императрицата майка продължи: — Доколкото знам, левият министър не е казал на никого защо е искал да остане съвсем сам в градината. А в онази нощ аз изобщо не го видях. Времето беше много горещо и не можах да спя. Затова излязох да се разходя около лятната беседка на север от езерната градина. Седях отвън и наблюдавах луната, когато чух онзи писък.
— Видяхте ли някого наоколо? — Рейко си даваше сметка, че тези въпроси можеха да я издадат, но се нуждаеше от отговорите.
— Не. Районът бе пуст. Бях отпратила прислугата, защото желаех да се усамотя.
Тази история обясняваше защо Джокьоден не е била в стаята си и защо не разполага със свидетел, който да й предостави алиби. Рейко изпита задоволство, че Джокьоден няма явен мотив да желае смъртта на Коное. Усети, че вече не разсъждава безпристрастно, защото инстинктивно се бе надявала императрицата майка да не е убиецът. Хладният глас на Джокьоден проникна в мислите й:
— Подобно изчерпателно обсъждане на убийство е твърде нетипично за едно посещение на вежливост. Изглежда, не съм единствената жена, която изпълнява задълженията на мъжа си. И може би е излишно сосакан сама да си прави труда да разговаря с мен, тъй като вие получихте отговорите, които той самият, предполагам, би изисквал от мен.
Обзета от тревога, Рейко побърза да възрази, че няма такова нещо и че съпругът й без съмнение сам ще я разпита, но Джокьоден я наблюдаваше със снизходителния интерес на по-голяма сестра, която търпи лудориите на по-малката. Рейко се смути и вътрешно се запита кой кого бе манипулирал в тази среща. Може би императрицата майка всъщност искаше разговорът им да бъде предаден на Сано, за да може Рейко да се застъпи за нея? Несъмнено Джокьоден притежаваше силна воля, която бе основата за мощта на киай.
Настъпилото мълчание бе нарушено от появата на една слугиня, която съобщи на Джокьоден, че абдикиралият император желае да я види. Благодарна за възможността да избяга, Рейко изрече припряно:
— Не е редно повече да злоупотребявам с гостоприемството ви или да ви откъсвам от работата ви. Ще ида да изкажа почитанията си на съпругата на негово величество…
По лицето на Джокьоден за миг трепна потиснат смях, сякаш знаеше какво си мисли Рейко. Двете си размениха поклони и Джокьоден каза:
— Благодаря за изключително интересния разговор. Надявам се да ме посетите отново, преди да отпътувате.
— Да, с удоволствие.
Рейко си тръгна, изпълнена с предчувствие за предстоящи опасности.
Глава 7
Пред залата на моравия дракон, където Сано, йорики Хошина и десният министър Ичиджо чакаха заедно с император Томохито, се разнесоха странни звуци, наподобяващи бухане и джавкане.
— Влизай! Влизай, Момочан10 — извика от трона си императорът.
Страничната врата се отвори. Дребен мършав младеж, вероятно няколко години по-голям от Томохито, прекрачи прага и се приближи към императора с отривиста крачка. Странните звуци излизаха от устата му; главата му се мяташе като на кон. Щом коленичи близо до трона, придворните отвърнаха поглед от недъгавия. Сано гледаше втренчено, неспособен да скрие слисването си.
— Братовчед ми, принц Момозоно — обяви императорът.
Ичиджо прошепна на Сано:
— Принцът е безнадежден идиот, който не може да се контролира.
Но Момозоно явно се опитваше. Челюстите му бяха здраво стиснати в усилие да спрат тези звуци; тъжните му очи се въртяха отчаяно. Пот бе оросила слабото му лице. Когато се поклони на императора, лявата му ръка внезапно щръкна нагоре. Той я придърпа надолу с дясната.
