Томохито каза:
— Момочан, това е сосакан Сано — и изгледа придворните с предизвикателен поглед, сякаш му доставяше удоволствие да им налага противното присъствие на братовчед си. — Той разследва кой е убил Коное.
— М-моля, нека да п-помогна — изрече принц Момозоно. Издаде още странни звуци и след това извика: — Хиляди извинения!
Хошина бе предупредил Сано, че Момозоно е любимец на императора, но с този коментар съвсем не го бе подготвил за противната гледка.
— Двамата заедно ли открихте трупа? — Сано се обърна към императора, твърде слисан, за да си помисли да общува с братовчед му.
Десният министър Ичиджо каза:
— Наистина, ваше величество, присъствието на принц Момозоно едва ли е наложително…
— Момочан може да остане, ако желае — каза императорът. После се обърна към братовчед си и попита: — Ще останеш ли?
— Да, мм-моля! — размаха ръце принц Момозоно. Сано забеляза обичта в очите му и молбата в гласа му —
Скръстил ръце, Томохито изгледа гневно поданиците си. Сано поднови въпросите си:
— Разкажете ми как намерихте тялото.
И докато братовчед му мяташе глава и мучеше, Томохито каза:
— Чухме вик в градината и отидохме да видим какво става. Намерихме левия министър проснат при моста.
— Забелязахте ли някой друг наоколо?
— Всички д-дойдоха след нас — отвърна Момозоно.
— А преди това? — поясни Сано, отбелязвайки удивително ясната и културна реч на момъка. Всъщност принцът имаше пропорционално лице и добро телосложение; спазмите създаваха погрешно впечатление за физически недъг. Фините му черти можеха да бъдат и красиви, ако не ги загрозяваше напрежението от усилието да се контролира. — Имаше ли още някой в градината?
— Не, струва ми се — отвърна Томохито. — Беше тъмно…
— Чухте ли нещо? — попита Сано.
— Хора, които т-тичаха и к-крещяха — намеси се принц Момозоно. Устата му се кривеше неудържимо. Но принцът в никакъв случай не беше идиот, даде си сметка Сано. Опитите му да отклони разговора от времето, в което той и Томохито са били в градината преди останалите, ясно сочеха, че добре съзнава какво би могъл да означава фактът, че са били сами, когато са намерили Коное. За момента Сано позволи отклонението.
— Значи целият двор се събра в градината? Императрицата майка беше ли там?
— Да — отвърна припряно Томохито.
— А съпругата ви?
— Да, дойдоха всички.
Сано се надяваше, че Рейко ще научи повече за местонахождението на Джокьоден и Асагао през онази нощ. Не беше изключено убиецът тихо да се е присъединил към тълпата в градината.
— А къде бяхте, преди да отидете в градината? — попита Сано.
— В учебната зала — отвърна императорът. Сано забеляза, че ръцете на момъка започнаха нервно да помръдват. — Играехме на стрелички…
— Посред нощ? И братовчед ви ли игра? — Сано си представи как принц Момозоно необуздано мята стрелички във всички посоки. Усети, че допуска грешката на придворните, които приемаха, че страданието на Момозоно го е превърнало в пълен умствен и физически инвалид.
— Да. Не. Искам да кажа, че Момочан ме гледаше как играя.
— С вас имаше ли и някой друг?
— Не. Само ние бяхме там! — войнственият тон на Томохито накара Сано да се усъмни в думите му. Сано регистрира, че в това време Момозоно седеше съвсем тихо, без дори да издава онези звуци. Момчетата явно лъжеха. — Отегчих се от всички тези въпроси — заяви императорът, като гризеше ноктите си. — Свършихте ли вече?
— Да, това е всичко засега, благодаря ви.
След като се разделиха с императора, Сано, йорики Хошина и Ичиджо се събраха пред залата на моравия дракон.
— Доколкото разбрах, искате да се срещнете с госпожа Джокьоден и госпожа Асагао — каза Ичиджо. — Да ви заведа ли при тях?
— Не още — отвърна Сано. Предпочиташе да изчака, докато чуе какво е научила Рейко. — Сега ще огледам учебната зала, но йорики Хошина може да ме заведе.
Десният министър се поколеба за момент и после каза:
— Има ли още някой, с когото бихте искали да разговаряте?
— Може би по-късно. Благодаря за съдействието — отвърна Сано и учтиво го отпрати.
Непроницаемо изражение забули чертите на десния министър; той се сбогува с поклон. Докато го гледаше как се отдалечава, Сано имаше смътното и необяснимо чувство, че е пропуснал нещо важно.
Глава 8
Жилището на императорската съпруга се намираше насред градина с борове и върби, оградена с висок зид. Възрастният придворен заведе Рейко в дъното на двора, откъдето се носеха музика и смях. Стигнаха до покрита с балдахин дървена платформа. Отдалеч Рейко съзря, че на нея стояха мъж и жена — тя с пищно пурпурно кимоно с цветни орнаменти, а той — облечен като селянин в памучна роба и сламени сандали. Наблизо трима музиканти свиреха на флейта и шамисен под съпровода на звуци от дървено клепало. Придворни в традиционни дворцови одежди бяха коленичили пред импровизираната сцена и с интерес следяха драматичното действие. Рейко разпозна пиесата — преди няколко години бе много популярна в театралния район на Едо. Разказваше за забранената любов между проститутка и грънчар.
— Жената на сцената е почитаемата съпруга на императора — изрече тихо придворният и посочи девойката, която изпълняваше ролята на проститутката.
Госпожа Асагао имаше кръгло лице, пищна гръд и заоблен ханш. Актьорът до нея бе красив, с тънки черти и крехко телосложение. Щом настъпи финалната сцена, в която обречените влюбени трябваше да се прегърнат за последен път, от публиката се изтръгна въздишка. Рейко забеляза, че ръцете на актьора доста фриволно галеха госпожа Асагао, а и тя пламенно отвръщаше на ласките му. Двамата май изпитваха твърде голяма наслада от забавлението си! После актьорът измъкна от пояса си дървен кинжал, прободе проститутката и миг по-късно го заби в собствените си гърди. Публиката ги аплодира бурно. Мъртвите останаха да лежат неподвижно още миг, после се изправиха и се поклониха през смях. И тогава госпожа Асагао забеляза новодошлите. Очите й светнаха. Тя скочи долу от сцената и се отправи напето към Рейко.
— Уважаема госпожо Сано! Толкова се радвам да се запозная с вас! Добре, че пристигнахте навреме за нашата пиеса. Какво мислите? Хареса ли ви?
— Никога не бях виждала нещо подобно — каза Рейко в старанието си да постигне компромис между честност и ласкателство.
Двусмисленият комплимент предизвика весел смях от страна на Асагао.
— Едва ли заслужавам подобно хвалебствие! Още повече че сигурно сте имали щастието да гледате някои от най-добрите актьори! О, как ми се ще и аз да можех! Но сме толкова изолирани тук в двореца… Елате да се запознаете с моята публика! — и тя я повлече за ръка към скупчените в подножието на сцената придворни. Представи й ги един по един и накрая сложи собственически ръка върху десницата на актьора, изиграл грънчаря.
— Това е кампаку Годжо. Един от секретарите на императора… — двамата си размениха лъчезарни,
