пълни с интимност погледи. После Асагао разшири очи и възкликна: — Току-що ми хрумна великолепна идея! Госпожа Сано да вземе участие в нашата пиеса!
— О, не, в никакъв случай — отдръпна се ужасена Рейко. Групата приветства с ентусиазъм идеята на Асагао. — Но аз не знам репликите — възпротиви се Рейко отчаяно.
— Ще ги четете от ръкописа! — капризно рече Асагао. — Няма да ни разочаровате, нали?
— Добре, не бих си позволила да ви разочаровам — отвърна Рейко с пресилена искреност.
— Чудесно! — засмя се императорската съпруга и плесна с ръце. После огледа критично семплия кок на Рейко и морскосиньото й кимоно на бледозелени бръшлянови листа. — О, ще трябва да ви намерим костюм, но нека първо придадем малко блясък на прическата и грима ви. Елате! — и я отведе в един ъгъл на двора, където голям чадър пазеше сянка над маса, отрупана с огледала, четки, гребени, украшения за коса и стъкленици с грим. — Донесете ни вино, Годжо сан — извика Асагао, — а после пригответе сцената за първа картина — младият мъж се подчини. Две придворни дами започнаха да разресват прическата на Рейко, а Асагао размаза някаква смес от мас и бял оризов прах върху лицето на Рейко, докато бъбреше: — Дано не ме сметнете за лекомислена, щом си прекарвам времето по този начин, но тук удоволствията са толкова малко и животът е ужасно скучен.
Рейко използва момента да насочи разговора към убийството:
— Но ужасният инцидент в езерната градина все пак е някакво разнообразие…
Асагао придоби озадачен вид, после лицето й се проясни.
— О, имате предвид смъртта на Коное. Но то беше много отдавна. Вълнението отмина. Може би си мислите, че съм безчувствена, но нали не засяга татко… — после добави: — Баща ми е десният министър Ичиджо — Рейко си спомни, че Ичиджо е благородникът, който трябваше да посредничи на Сано в отношенията му с императорския двор. След смъртта на левия министър десният бе станал главно длъжностно лице на двореца. Асагао взе една четчица и нанесе розово багрило около клепачите на Рейко: — Пък и честно казано, съм доволна, че е мъртъв! — неочакваното й откровение увисна във въздуха като неприятна миризма. Придворните дами изведнъж се оказаха много заети със заниманията си, а Рейко бе твърде слисана, за да реагира, но Асагао продължи, сякаш не си даваше сметка, какво е казала: — Беше отвратителен стар тиранин! Знаете ли какво ми причини?
— Не, какво? — попита Рейко.
— Реши, че харча твърде много пари — Асагао изпухтя с възмущение, — и ми намали издръжката. Не ми се полагаха нито нови дрехи, нито развлечения до края на годината. Аз, съпругата на императора, да живея като просякиня!
— Вероятно ви се е искало да му отмъстите… — подметна Рейко.
— Ами аз това и направих — обяви Асагао. — Първо отидох при баща ми, но той ми каза, че Коное бил с по-висш по ранг от него. После се оплаках на Томохито, но той ми рече, че трябва да се съобразявам с левия министър. Молих се. Плаках. Бях толкова разгневена. От къде на къде ще слушам някакъв си служител от куге — гласът на Асагао се извиси до гневен фалцет.
Рейко кимна съчувствено и измърмори:
— И какво направихте после?
Последва кратко мълчание, а сетне Асагао отвърна:
— Нищо. Просто благодарих на боговете, когато умря, защото сега вече баща ми ще е главен…
— А видяхте ли нещо през онази нощ, някой подозрителен тип или…
— Че как бих могла? — прекъсна я Асагао. — Въобще не съм се доближавала до езерната градина.
— О-о. А къде бяхте? — попита Рейко небрежно.
В очите на Асагао се мярна тревога.
— Не си спомням. Беше толкова отдавна… — съпругата на императора отмести поглед от Рейко, после отново се взря в нея с нескрито желание да бъде убедителна. — Чакайте! — извика тя. — Бях в лятната беседка, с моите придворни дами. Пиехме вино и свирехме на шамисен — тя погледна другите жени с изражение, което изискваше потвърждение. — Нали? — с неуверени усмивки те кимнаха, но и за слепия бе ясно, че лъжат. Според доклада на йорики Хошина те са били по домовете си, пък и ако Джокьоден се е разхождала около павилиона, както твърдеше, сигурно щеше да забележи светлините и шума от празненство. Съпругата на императора рече с раздразнение: — Целият този разговор за убийството ме разстройва ужасно. Хайде да престанем — тя огледа Рейко и усмивка на доволство прогони нервността й. — Мисля, че сте готова за сцената — и вдигна огледалото, за да може Рейко да се види. — Как ви се струва?
Рейко се втренчи в отражението си ужасена.
— Не знам какво да кажа — отрони тя, свита от срам. Знаеше, че много мъже обожават стила на проститутките, но Сано щеше да се ужаси, ако я видеше в този вид.
Глава 9
Безпощадното следобедно слънце се сипеше върху керемидения покрив и наполовина дървените стени на императорската зала за обучение. Докато Сано и хората му я оглеждаха, десният министър стоеше в сянката на верандата и подслушваше през отворените прозорци. Терзаеше го въпросът, защо все още сосакан на шогуна не го бе разпитал за убийството. Дали бе наясно за отношенията му с Коное? Ичиджо не се съмняваше, че в архивите на мецуке те са описани в подробности. Затова не разбираше как така Сано все още не го бе набелязал като заподозрян. Нима не знаеше от доклада на йорики Хошина, че и той няма алиби за въпросната нощ? Цяла сутрин се въртя около Сано в непрестанен страх, че някой ще издаде онова, което мнозина в двора знаеха и можеха да разкрият, стига да им се зададяха подходящите въпроси.
Наложи си да се отдалечи и да поеме нататък през района на куге към собственото си жилище.
Внезапно един войник на Токугава изникна иззад ъгъла. Снажен и мрачен, той застана на пътя на Ичиджо:
— Господарю, ако обичате, елате с мен — каза той.
— Къде? — попита Ичиджо слисан. — Защо?
Войникът просто повтори:
— Елате с мен — с тон, който не търпеше възражения.
Тревога обзе Ичиджо. Инстинктите му подсказваха да не тръгва, но нямаше как да не се подчини. Десният министър остави войника да го съпроводи до северната порта на двореца. На улицата отвън чакаха още войници и черен паланкин с четирима носачи.
— Седнете вътре — нареди войникът.
Десният министър се подчини с неохота. Когато войниците дръпнаха капаците от летвички върху прозорците и плътно затвориха вратите, тревогата му премина в страх.
— Какво става? — извика той. — Да не би да съм арестуван?
Не последва отговор. Паланкинът се издигна, когато носачите наместиха прътовете на раменете си, и после пое бързо напред. Ичиджо усилено затърси разумна причина за похищението си. Може би бакуфу действително го подозираха и го водеха към съда? Но защо така тайнствено? Обикновено арестуваха престъпниците с пищно зрелище, а и сосакан Сано, който официално ръководеше разследването, изглежда, нямаше участие в това, което ставаше. Ичиджо се опита да определи накъде го водят войниците. Долови шума на тълпите по главната улица, после паланкинът зави надясно и се отправи на север. От някои магазини се носеше познат мирис на риба и на лак, от други — шум на режещи дърво триони; в близък храм отекнаха гонгове. Ичиджо заключи, че се движат по улица „Карасума“. Скоро шумовете отвън намаляха, паланкинът се наклони нагоре под увеличаващ се ъгъл, сякаш се изкачваха по хълмовете, а равномерният тропот от нозете на носачите бе допълван и от птича песен.
Внезапно теренът се изравни. Ичиджо долови скърцането на порта. Носачите оставиха паланкина на земята. Вратата се отвори, но преди Ичиджо да зърне нещо от околността, един войник се наклони към него и нахлузи на главата му черен чувал. Силни ръце го издърпаха навън и го подкараха през някаква тревиста площ. Скоро след това се плъзна някаква врата и влязоха в затворено пространство. Войниците изуха обувките му и нозете му се затътриха по дървен под. После подът се промени — сега беше застлан с твърда подплатена рогозка. Войниците го натиснаха да коленичи и го пуснаха. Стъпките им се отдалечиха. Ичиджо усети чуждо присъствие в помещението и паниката му нарасна. Отчаяно дръпна чувала от главата си.
