Лека, тъжна усмивка се появи върху чувствените му устни, които рядко изразяваха емоции.
— Изморих се от тайни — измърмори тя.
— Още ли не си разбрала, че нищо, свързано с теб, не може да промени нещата между нас? — меко каза той, издърпа я от стаята в галерията и затвори вратата след себе си.
— Същото мога да кажа и аз — отвърна тихо Карес, убедена в това.
Нямаше значение какво се е случило между него и Аурора. То не променяше желанието, страстта, която чувстваше при появата му. За нея бе облекчение да разбере, че дълбоко в себе си не се интересува от нищо друго, освен да чувства тези ръце върху кожата си, топлината на устните му, върху собствените си жадни устни. Тя бе чувала за завладяване, и точно сега, когато стоеше в галерията, където знаеше, че Аурора е намерила смъртта си, бе убедена, че не я интересува какво се е случило, докато притежава докосването на този магнетичен мъж. Сега тя разбра истинското значение на думата завладяване.
— Ела! Искам да обсъдим нещо заедно — каза той и я поведе към салона, обгърнал с ръка талията й.
— Какво е то? — попита Карес с уморена въздишка, надявайки се, че не се отнася за Аурора. Присъствието на тази жена беше като мъгла, която я обгръща и пречи на всичко, което искаше да направи.
— Получих съобщение от Нашоба. Той иска да отида до селото му, на най-отдалечения край на езерото Понтчартрейн. Това е важно, скъпа, иначе не бих си и помислил да те оставя сама тук, в Сан Рьогре. Но видях колко си силна и не смятам, че няколко дни ще те разтревожат — каза той с дълбок, тих смях.
— Няма, но нямам и намерение да стоя тук, когато имам шанса да видя селото Чоктоу — отговори тя, като упорито вдигна брадичка.
— Но скъпа, това пътуване не е за жена, минава се през блатата — запротестира Люсиен намръщено, излязъл от търпение.
— Но аз не съм просто една жена — упрекна го тя, а лицето й изразяваше твърда убеденост.
— Да, разбирам това — отвърна й сухо. — Пътуването ще бъде трудно, с много малко лукс, дори след като пристигнем в селото.
— Това няма значение. Бих желала да видя как живеят жителите на Чоктоу, как изглежда езерото Понтчартрейн. Искам едно малко приключение, мили. След досадните гости, искам да се насладя на простотата — каза тя.
А си помисли, че няма начин да остане в Сан Рьогре с обитаваните от призраци стаи и враждебно настроената Доминик. Не искаше да си признае, че я беше страх да остане сама в тази плантация. Не беше ли Аурора срещнала смъртта си сама и уплашена в имението? Не, по-скоро ще се изправи пред опасностите на блатата и индианците. По-добре да се изправиш срещу опасности, които можеш да видиш, отколкото срещу невидими фантоми, обитаващи къщата и земите наоколо.
— Мисля, че имам малко опит в тези неща — проговори озадачено Люсиен, като стигнаха салона.
— Нямаш — усмихна се кисело тя. — Ще яздя до теб или след теб, но идвам. Нищо няма да ме спре.
Нежното му малко котенце се бе превърнало в дива котка с остри нокти, мислеше той объркано. Нямаше нужда от усложнението, което създаваше идването на Карес до Чоктоу. Там имаше тайни, които не искаше да разкрива, но разбра, слисан и объркан, че за пръв път в живота си среща жена, различна от другите. Тя щеше да направи това, което искаше и той трябваше някак да свикне с тази мисъл. Но не беше ли това част от нейната примамка, мислеше той ядосан. Никога не знаеше каква ще е следващата й стъпка. Това щеше да усложни всичко. Да, помисли си с въздишка, красивата му съпруга със сигурност ще усложни пътуването до езерото Понтчартрейн.
16.
— Готова съм! — извика Карес на Люсиен от стълбите. Ръката й, придържаше сивата, ленена пола на костюма за езда. Беше си сложила ръкавици.
— Ти все още си решена да направиш това — каза Люсиен, нетърпелив, но развеселен. Беше сложил ръце на кръста й, гледаше нагоре към нея в ранната светлина на зората.
— Чухте, че ставаш и знаех, че си мислиш да заминеш, докато още спя. Ти очевидно не разбираш, че щом казвам, че ще направя нещо, наистина възнамерявам да го направя — отговори тя, плъзгайки се по стълбите до мястото, където стоеше той.
— Какво е това в ръцете ти? — посочи той малката чантичка, която тя носеше.
— Мислех, че ще нощуваме, така че взех няколко най-необходими вещи — каза тя, като гледаше мъжа, когото си мислеше, че познава. Сега той имаше друга самоличност. Беше изчезнал елегантният аристократ, добре облеченият джентълмен — плантатор. На негово място стоеше един от онези храбри французи, който превзеха горите на юг от Мисисипи до Нова Франция и на север до земята, която индианците наричаха Канада. Меки кожени бричове, пъхнати в по-тъмни, износени ботуши, се изпъваха по мускулестите му бедра. Бе облякъл груба, ленена риза, с разкопчана яка и обикновена, сива жилетка, с рогови копчета. Триъгълна шапка без украшения бе сложена върху лъскавата му черна коса и бе завързана с кожена връзка. В ръцете си държеше пушка, а на рамото му висеше рог с барут и кожена торбичка. Беше някак по-внушителен в това просто облекло.
— Ще пътуваме до селото с пирога — уточни той. — Ако успееш да сместиш тази чанта на носа й, можеш да я вземеш.
— Колко щедро от твоя страна — намръщи се Карес, пленена едновременно от външността му и от рязкото му държание.
— Това не е плаване за удоволствие, скъпа. Ако настояваш да дойдеш, искам да знаеш какво те очаква.
— Моето пътешествие от Франция също не беше приятно, но успях да оцелея. Мога да се справя с пътуването до езерото Понтчартрейн със същата лекота. — Тя го гледаше като ядосано котенце, което отказва да бъде погалено. Тази комбинация от твърдост и нежност на лицето и докосваше най-тънките му струни.
— Спокойно, моя красива лилия — каза Люсиен и леко кимна с високомерната си глава. — Закусила ли си? Ще пътуваме дълго.
— Взех един от сладкишите на Зои и един портокал в случай, че огладнея. Знам, че селото е доста далече — отвърна тя, докосвайки издутия си джоб.
— Виждам, че напразно се безпокоя. Ти очевидно си доста практична — отговори той сериозно, но на строгите му устни се появи усмивка.
Тя приличаше на възхитително дете, тази негова красива съпруга, с нейния храбър дух и силен интерес към всичко в живота. Внезапно почувства, че няма търпение да дели блатата с нея, любопитен да узнае как ще реагира тя на пътешествието. Ще разбере ли особената им красота? Ако изобщо имаше французойка, която да я усети така, както той самия, да я почувства дълбоко в душата си, това щеше да бъде тази мъничка, порцеланова кукла с яростния кураж на дива котка.
— Сестра Ксавие каза, че имам нежна душа, но съм оцеляла — призна Карес, като тръгнаха надолу по пътя към залива. — Мисля, че тя е права. Открих, че съм изтърпяла толкова много, че дори не бих го сметнала за възможно до преди няколко години.
— Не мисли за миналото — всичко свърши — напомни й той нежно.
— И днес ще видя повече от тази странна, чудесна земя — каза тя с ентусиазъм. — Това е като приключение, за което можеш само да прочетеш в книгите.
Изтънчена мечтателка, която чете книги, помисли Люсиен, но не каза нищо относно нейните странни заключения, понеже не искаше да се връща в миналото. Учудващо бе, че тя все още имаше такъв хъс към живота след всичко, което бе преживяла във Франция. Ако не е направил нищо достойно през живота си, може в крайна сметка да се преклони пред нея заради болката и мъката, които е понесла. И днес му олекна на сърцето, като видя колко много се радва тя на приключението, както го наричаше. Тя беше слънце и въздух, изпратени му от съдбата, за да осветят тъмнината в неговия живот. Да вижда живота през нейните ентусиазирани очи, да усеща здравето й и учудването от света — това го караше да се чувства така жив, както не е бил от години. Чувствал ли се е някога така преди, унесе се в мисли той. Дори като малко момче
