имаше тъмни сенки, които го чакаха.
— Бруно ще дойде ли с нас? — попита тя, когато огромното куче се затърка в краката им.
— Да, той се радва да се върне в селото, когато и да ходя, както чоктоусите наричат срещите си с французи. Всичките му кучешки роднини живеят там. Мисля, че също като човек и той се радва да види близките си — каза й закачливо. — И, разбира се, там има и женски от неговия род.
— Бланш ще се радва на спокойствие. Не се допускат никакви нарушения, Бруно! — извика Карас през рамо на сумтящото куче, забило нос в земята, което изследваше привличащите го миризми на горската пътека.
Пътят минаваше покрай семейното гробище и Карес видя, че някой бе поставил венци пред гробниците на майката и бащата на Люсиен. Имаше ли венец и на гроба на Аурора? Дали Люсиен е посетил това място за почивка и усамотение в блатото вчера, в деня на Вси Светии? Ако е идвал, за какво ли си е мислил, чудеше се тя, пронизана от внезапна, остра болка на ревност, докато стоеше пред тази мраморна гробница.
Когато пътеката се разклони, Люсиен й посочи, че трябва да поемат по лявата. Карес си спомняше смътно от навечерието на празника на Вси Светии, че дясната водеше към гробницата на Аурора. Хапейки устните си, погледна в страни и ускори крачка, за да може да следва гъвкавата му фигура в тъмните сенки на блатото.
Сив мъх висеше като паяжина от безчислените клони на дърветата, а гората се затваряше около тях. Гъбестите части от влаголюбива растителност бяха плодородна среда за растежа на всякакви видове полутропически растения, изцяло нови за Карес. Никога не беше виждала такъв пейзаж. Палитра от сиви и зелени цветове се смесваше тук-там с огнено златисти масиви от синчец, а мъничките, жълти цветчета на жасмина се виеха около дебелите стъбла на дъбовете. Памукови дървета и огромни, подобни на кули кипариси се издигаха от гладките си, като че слепени корени, стремящи се да излязат на въздух от тъмната вода. Сега Карес разбра защо блатата бяха наречени cyprieres13 от заселниците. Заради тези извисени дървета с приличащи на пера зелени листа, толкова многобройни, че скриваха слънчевата светлина с разпрострените си клони.
Пътеката изведнъж свърши с малка полянка до потъналия в зеленина бряг в залива. Бавната, маслиненозелена вода изглеждаше спокойна и блестяща. Само няколко паднали листа плуваха по повърхността й и показваха, че има някакво течение под тези тъмни слоеве вода.
Карес наблюдаваше Люсиен, който вървеше със сигурни стъпки към мястото, където беше пирогата, чийто нос стърчеше във въздуха под разклонения, огромен кипарис. Бруно сновеше развълнувано, докато Люсиен я обърна и й махна да се присъедини към тях.
— Влез вътре и седни на три четвърти разстояние от предната част. Сложи чантата си на носа. Балансът е всичко в пирогата; факт, който е време и Бруно да научи — обясни той усмихнато, когато кучето скочи нетърпеливо в кануто, тичайки напред-назад, душейки всички блатни същества, които бяха оставили миризмата си в издълбаното му дъно.
Събирайки полите на костюм си, Карес стъпи внимателно в люлеещата се пирога. След строгата команда на Люсиен Бруно също седна на задните си лапи. Бутайки колкото е възможно по-напред чантата си, тя разбра, че тази част от кануто е вече в гъстата, тъмнозелена вода. Тогава Люсиен рязко отблъсна кануто, сигурно и грациозно скочи вътре и те потеглиха покрай зеления бряг.
Ято млечнобели чапли излетя уплашено, след като пирогата навлезе във водата под умелото гребане на Люсиен. Карес наблюдаваше как птиците се спуснаха над разлюляния бряг и потънаха дълбоко в кипарисите. Девствена тишина заобикаляше лодката и нейните пътници с неземно спокойствие, прибавено към чувството, че навлизат в друго царство, в друго измерение, където времето се движи по различен начин.
За Карес това бе един омагьосан свят, където огромните дървета бяха странно изваяни от времето, вятъра и сезоните бяха като кули, които скриваха естествената слънчева светлина на есенния ден. Тук-там снопове златна светлина успяваха да се промъкнат през балдахина от вплетени един в друг клони.
— Погледни надясно, скъпа! — насочи я Люсиен с тих глас, без да прекъсва ритъма на греблата.
— Къде? — попита тя, понеже единственото нещо, което видя, приличаше на дънер.
Докато го наблюдаваше, сиво-зеления дънер се раздвижи и отвори уста като пещера с ужасни зъби, за да сграбчи някое нищо неподозиращо същество от блатото. След това алигаторът се плъзна под тъмната, спокойна вода и се скри от погледите.
— В първия момент си помислих, че е дънер — извика Карес през рамо към Люсиен.
— Много французи, новодошли в Луизиана, са правили такава смъртна грешка — отговори той.
— Мислех си, че кипарисите приличат на някоя от красивите катедрали във Франция, естествена катедрала, но сега не съм толкова сигурна — каза му тя леко разтреперана. И тогава, когато сноп ярка слънчева светлина си проби път над главите им, за да освети алабастровите цветове на дивата магнолия, карайки ги да заблестят като запалени свещи, тя се обърна към него и каза тихо:
— Да, сега, наистина прилича на катедрала.
— И аз съм си мислил същото, скъпа, — отвърна той, а в тъмните му очи блесна изненада и задоволство.
— Значи си бил във Франция! — възкликна тя, обърна се и големите й гълъбови очи го загледаха триумфиращо.
— Много отдавна — каза той нервно, отбягвайки тези невинни женски очи. — Нямах търпение да се върна в Нови Орлеан и в блатото.
Карес усети нежеланието му да говори за Франция. Тя също не искаше да си спомня живота си там, затова се обърна и се загледа в безкрайната развълнувана водна шир, която лежеше пред тях.
Кога ли е ходил там, размишляваше тя, взирайки се в преминаващите сцени, без да ги забелязва. Може би са били там с Аурора на сватбено пътешествие. Всичко винаги се връщаше към Аурора. Не искаше да мисли за времето, през което те са били заедно, понеже я болеше много. Беше дала инструкции всичко от стаята на Аурора да се опакова и изнесе на тавана, докато ги няма. Когато се върне, не искаше нищо да й напомня за първата жена на Люсиен. Бялата гробница премина през съзнанието й и тя знаеше, че винаги ще има един момент, който няма да може да преодолее.
Въпреки че спряха веднъж да починат и хапнат от храната, която Люсиен бе опаковал в торбичката си заедно със съдържанието на джоба на Карес, те разговаряха малко. С няколко глътки вино завършиха закуската си и той отново се хвана за греблата. Те се плъзгаха тихо по застиналата, блестяща вода, и като че минаваха часове, всеки, потънал в собствените си мисли. Дори Бруно стоеше като вкаменен, носът му душеше въздуха, но не издаваше нито звук. И той наблюдаваше като тях сменящите се картини от светлини и сенки, случайните раздвижвания в гъстата растителност на брега и слушаше песента на птиците в тежкия, горещ въздух. Колкото по-дълбоко навлизаха под кипарисите, толкова повече се затопляше въздухът, като че нещо загряваше водата под корените на дърветата и я изпаряваше.
Люсиен поглъщаше с поглед Карес, която седеше пред него с такава изправена стойка. Тя бе свалила триъгълната си шапка за езда, след като се покачи температурата и пепеляворусата й коса се спускаше като водопад върху красивите й рамене и по грациозния й гръб до кръста. Знаейки колко странно й изглежда всичко, той се чудеше на пълното й отсъствие на страх. У нея имаше само буден интерес, почти благоговение. Желанието му към нея беше толкова силно, че той продължаваше да се озадачава как тази мъничка жена — дете бе разрушила бариерите от безразличие, които бе градил, за да предпазят душата му от досег. Тя беше в кръвта му, уханието и сатенената й кожа бяха изписани в мозъка му, по върховете на пръстите му. Когато не беше до нея, духа и тялото му боледуваха за нея.
Карес като че усети очите му, засвидетелстващи преклонението, или проникна в мислите му, защото се обърна със сладка, въпросителна усмивка:
— Какво каза? — попита тя озадачено.
— Нищо, скъпа — отвърна меко той, уверен, че не бе произнасял нито дума, но разбра, че някак си е чула тихия вопъл на сърцето му. Със своята младост и невинност тя не можеше да разбере неповторимостта на връзката им Люсиен бе познавал много жени, бе имал много от тях, а все още с Карес изпитваше чувства, за които не подозираше, че е способен да изживее. Разконцентрираше го това, че тя можеше с една сладка усмивка да събори внимателно издигнатите бариери, на който бе посветил целия си досегашен живот.
