17.
Оранжеви и сини пламъци се изстрелваха нагоре към тъмносиньото кадифе на нощното небе от големия огън в центъра на селото Чоктоу. Тъмни силуети се движеха около проблясващата светлина, а жените поставяха препълнените с храна блюда пред мъжете, които седяха най-далече от пламтящия огън. Мирисът на печено месо се издигаше заедно с пушека от изгарящите дърва в хладния нощен въздух, към блестящите като диаманти звезди. Над тъмните води плаваше полираната като опал есенна луна, която изливаше хладната си светлина на потоци върху гладката повърхност на езерото. След залез-слънце бе започнал празник в чест на гостите французи и на успешния лов.
Карес седеше с гръб към солидното стебло на един вечнозелен дъб, настрани от кръга жени от Чоктоу. Тя постави глинената купа на земята до себе си и извади от джоба си носна кърпа, за да изтрие ръцете си. Яхнията от еленово месо бе вкусна, подправена с непознати билки и тя я бе изяла цялата, настрани от другите. Усещаше погледите на другите жени и слушаше мелодичния им език. Последните няколко часа тя бе основната тема на разговорите им. Не бе необходимо да знае езика им, за да усети значението на думите им.
— Ти свърши? — поинтересува се мекият глас на жената, наречена Иси.
След като видя озадаченото изражение на Карес, когато хубавата млада жена се хвърли в прегръдките му, Люсиен обясни, че Иси е най-малката сестра на Нашоба. Името й значило елен, понеже винаги е тичала след тях, дори като дете, бърза и грациозна като млада кошута. Той я бе наблюдавал как израства през онези дни, когато бе живял в Чоктоу. Тя беше за него като собствена по-малка сестра, настоя той, докато следваха Нашоба до жилището му в северния край на площадката. Но с женската си интуиция Карес усети, че чувствата на Иси към Люсиен бяха повече от сестрински. Тя беше забелязала страстта, светеща в очите на младата жена от Чоктоу, която следеше всяко движение на Люсиен, докато бяха в жилището на Нашоба. Сега Иси стоеше пред нея и това бе първият път, когато младата жена се обръщаше към нея.
— Да свърших — отговори Карес, гледайки нагоре към грациозното момиче, което се бе хвърлило в прегръдките на съпруга й.
— Беше много вкусно. — Тя се усмихна уморено и й подаде купата. Денят беше дълъг и единственото нещо, което искаше, бе да спи. Чудеше се колко ще продължи вечерното тържество.
— Ти ела гледа — каза Иси, като посочи бързо с ръка към мястото, където седяха жените.
— Благодаря — каза Карес и се изправи на крака, понеже смяташе, че ще бъде грубо да откаже.
Като напуснаха жилището за празненството, Люсиен й обясни тихо, че тя няма да яде с него. Това не се практикувало в Чоктоу. Мъжете и жените се хранеха отделно. По-късно щеше да им бъде предоставено отделно жилище, една от четириъгълните, покрити летни къщи, които стояха под дърветата, на брега на езерото в края на селото.
След като я остави под разклонения дъб, Люсиен се присъедини към кръга на мъжете, в далечния край на горящия огън.
Любопитни женски очи следяха разговора на Карес и Иси. Някои от жените бяха с голи гърди, като Иси, но други носеха шемизети от плат, купен от французите срещу кожи. Децата се мушкаха между жените, играейки с пръчки, бебетата лежаха на странни дъски, увити в еленова кожа. Виждаха се само малките им лица с очи като черни лъскави копчета. В кръга на жените цареше радостна атмосфера, която ги правеше да изглеждат като едно голямо семейство. Карес завидя на чувството им за принадлежност към някаква общност. Това чувство й бе чуждо и тя разбра с болка, че тези хора, които някои във Франция и в Нови Орлеан наричаха диваци, притежаваха топлина и грижа един за друг, които не бе виждала в този предполагаем монумент на цивилизация — Версай.
Карес седна на земята на мястото, оставено за нея до възрастна жена с фини черти и сиви кичури в черната коса. Тънка ръка, станала бронзова от годините, прекарани на слънце, се вдигна и докосна пепеляворусите къдри на Карес, след това погали бузата й. Тя седеше тихо, чувствайки, че този жест е много важен.
— Ти си красива, дете мое и съвсем истинска — каза й по-възрастната жена на френски. — И идваш само с любов и милост в сърцето си.
— Да… — Карес направи пауза, понеже не знаеше името на възрастната жена, въпреки че я бе видяла в жилището на Нашоба.
— Наричам се Луиу или дива гълъбица на вашия френски — обясни тя, а нежните й очи гледаха внимателно големите, сиви очи на Карес. — Нашоба е мой син и аз се отнасям към съпруга ти, дясната ръка на Жак, също като към собствен син.
— Какво имахте предвид с това, че съм съвсем истинска? — попита Карес, когато ударите на барабаните и пронизителните звуци на тръстиковите цигулки изпълниха въздуха.
— Много се говореше за тебе нагоре и надолу по реката, както и от село на село. Казват, че ти си била призрака на жената на дясната ръка на Жак, но след като те видях, мога да кажа, че всичко това са глупави приказки — отговори Луиу първо на френски, а след това по-високо на чоктоуски. Жените слушаха внимателно какво казва тя. Очевидно бе, че тя искаше да чуят всяка нейна дума.
— Аз… не разбирам — заекна Карес, смаяна, че дори тук, в изолираното селище, я преследва приликата й с Аурора. — Те смятат, че аз съм дух?
— Да, защото много приличаш на първата му жена, но аз виждам, че нямаш нищо общо с онази. От твоите очи искри доброта, а нейните бяха от лед — убеди я Луиу.
— Вие сте познавали Аурора? — попита изненадано Карес, спомняйки си твърдението на Люсиен, че никога не го е придружавала до селото, понеже ги е плашела.
— Тя беше известна като Ледените очи и много хора наоколо се страхуваха от нея, защото беше вещица. Това го знаеха всички — потвърди Луиу тихо, въпреки че Карес не мислеше, че някой друг, освен Иси, знае френски.
— Страхувах се за Дясната ръка на Жак, понеже беше женен за нея. Когато я убиха, си отдъхнах — говореше убедено възрастната жена, докато наблюдаваха през пламъците мъжете, който си подаваха един на друг дълга глинена лула.
— Ти казваш, когато я убиха, Луилу. Аз мислех, че е паднала или се е самоубила — каза Карес, опитвайки се да измъкне повече от жената.
Иси седеше от другата страна на майка си. Бадемовите й очи поглеждаха често през огъня към Люсиен. Тя още веднъж показа, че не се интересува от присъствието на Карес, а само от Люсиен, който седеше до брат й.
— Не, тази икономка, Доминик, е видяла един мъж в къщата с вещицата, същата тази нощ, в която е умряла. Историята, която се носи по реката е, че тя го е видяла в галерията да се кара с нея същата нощ, само часове преди да я намерят мъртва върху камъните долу — тихо й разказваше жената чоктоу. — Тя е била убита от този мъж, всички африканци знаят как е умряла тя, хората от Чоктоу също знаят. Тя заслужаваше да умре, защото беше зла, но французите, те не искат да признаят това. Ето защо измислят глупави истории, че тя е паднала или скочила — каза с насмешка Луиу.
Карес почувства студени тръпки. Тя си спомни, че попита Люсиен защо се примирява с Доминик, когато бе явно, че тя издевателства над него. Беше ли истинската причина тази, че тя е видяла нещо същата вечер, в навечерието на Вси Светии; — нещо, което не е трябвало да види? Дали е видяла него да се кара с Аурора, след което е заминал и се е върнал на другия ден, като е казал, че току-що се връща от пътуване нагоре, по реката?
— Студено ли ти е? — попита загрижено Луиу, като я видя да трепери.
Карес поклати глава отрицателно и обви ръце около кръста си. Беше ли този елегантен мъж, който седеше с истинско достойнство сред войните на Чоктоу, наистина убиец? Но защо му е трябвало да убива Аурора? Възможно ли е да е било нещастен случай? Може би по време на спора тя се е приближила твърде много до парапета и някак си е паднала. Но ако това бе истина, защо се е оженил за жена, която толкова прилича на нея? Тя затрепери пак, докато си представяше кошмарите на тази нощ. Тези умели ръце, които предизвикваха наслада, когато докосваха кожата й, бяха ли способни да разтърсят Аурора с такава ярост, че да я бутне или накара да падне към смъртта си долу?
— Погледни, малката, танците ще започнат. — Луиу прекъсна ужасните й мисли, посочвайки към
