Имаше толкова различни страни в характера на нейния съпруг, мислеше Карес. Днес тя видя друга част от него. Така, както управляваше пирогата с лекота и грация, така би могъл да бъде един от френските трапери, които изминаха пътя по дългата Мисисипи за своето последно пътуване от Нова Франция. Тя вярваше, че е прекарал доста време сред индианците, изучавайки техните методи, както правеха много от тези търговци на дървен материал. Беше убедена, че тази част от живота му Аурора никога не е споделяла. Карес се уповаваше на тази мисъл. Искаше женитбата им да бъде единствена по рода си и това да започне с днешното им пътуване до Чоктоу.
Въздухът стана сякаш по-хладен, след като направиха нов завой в блатистото езеро под висящия от клоните на кипарисите мъх, където сивите филизи пиеха тъмната вода. Брегът се отдалечи и те достигнаха широко водно пространство, покрито с фин зелен бурен, което приличаше на добре поддържана ливада, но пирогата се вряза в нежно люлеещите се растения, които изглеждаха на пръв поглед засадени върху твърда земя.
— Това е terre tremblante14 — обясни й Люсиен, като видя голямата й изненада. — Изглежда като твърда почва, но не е. Това са гъсти масиви от водна леща, която расте във водата. Не е далече до селото.
— Каква загадъчна земя — въздъхна Карес, пленена от екзотичната красота на кипарисовото царство.
— Ято снежнобели ибиси излетяха толкова тихо от брега, че те едва забелязаха, че не са сами в блатистото езеро.
Бруно обаче забеляза елегантните птици и излая кратко и дълбоко. Звукът ги извади от спокойствието и излезли от алабастровия облак, те литнаха в друга, по-позната част на блатото.
— Сега те знаят, че сме тук — каза Люсиен с кисела физиономия. — Бруно оповести нашето пристигане, въпреки че мисля, че знаеха за нас много по-рано.
— Кой знае, че сме тук? — попита Карес и се обърна леко назад, за да успокои голямото куче с леки потупвания по рошавата глава.
— Жителите на Чоктоу — отговори тихо той. — Съгледвачите на Нашоба ни наблюдават от известно време.
— Но как разбра? Аз не видях никого — отвърна изненадано Карес.
— Тихото изсвирване на птица, която не е истинска птица. Изпукване в храстите на брега, което не е причинено от малко животно. Ние сме навлезли в тяхното царство, а тяхната собственост се пази грижливо. Това е техния път — обясни той.
— Ти си наумил как да разпознаваш знаците и да мислиш като тях през това лято, което си прекарал с Нашоба и семейството му — каза Карес.
Той кимна. След това неспокойните му очи се извърнаха от нея, за да огледат езерото. Спря да гребе и остави пирогата да се плъзга сама по маслиненозелената вода.
— Те идват, скъпа. Като стигнем селото, гледай надолу. Не поглеждай никой воин в очите. Това се смята за грубост от страна на жената. Не говори, освен ако не те заговорят. Остави ме аз да водя разговора. Ще те поканят да седнеш при жените, докато аз разговарям с Нашоба и воините му. Бъди подготвена. Никога французойка не е идвала в селото им, затова ще бъдеш обект на любопитство.
Карес почувства свиване на стомаха от това предупреждение, но не се отказа от решението си да придружи Люсиен. Искаше да види неговия свят, да разбере какво е важно за него и по този начин да опознае чудния мъж, който бе станал център на нейния живот.
Точно както бе предрекъл Люсиен голяма пирога с четирима воини Коктоу излезе иззад един завой на блатото. Бронзовите им гърбове блестяха на слънцето, което се промъкваше през дърветата. Нашоба обаче не беше сред тях. Карес установи това като видя страховитите лица на тези непознати. Те се движеха ритмично и грациозно, докато стигнаха на няколко ярда от тях. Тогава, в отговор на една изречена от Люсиен дума, те обърнаха лодката си и ги поведоха надолу по езерото към тяхното село.
Излезе вятър, докато си проправяха път през други, подобни на засадена площ пространства и се включиха в огромна водна шир, за която Карес си помисли, че трябва да е езерото Понтчартрейн. Слънцето докосваше водата със златни снопове докато се движеха между наведените кипариси близо до брега, след което освети огромната водна площ. Карес стана неспокойна. Тя нямаше представа колко голямо е езерото. От мястото й в тясното кану то й приличаше на океан, също толкова опасно за преплуване с малкия плавателен съд.
— Не се страхувай, скъпа. Преминавал съм през това езеро много пъти — извика й Люсиен, като усети нейното безпокойство.
Тя се обърна към него с притеснена усмивка, а в същото време, излезлият над водата вятър духна няколко къдрици около бледото й лице. Нейните малки ръце стискаха краищата на пирогата, докато кокалчетата й побеляха, но тя седеше изправена, с вдигната глава и гледаше право напред във внушителната, безкрайна водна шир, която нямаше и следа от бряг.
Никога не й се беше възхищавал повече, отколкото в този момент, мислеше Люсиен, докато се стремеше да превъзмогне насрещния вятър. Не беше срещал досега жена, която да притежава такава сила и смелост в такова изящно тяло. И тогава си спомни с тъга и състрадание, че за нея не е проблем да пресече езерото, без значение колко голямо е то, след като бе изоставила всичко във Франция — приятели, семейство, родина, за да започне нов живот в непозната, екзотична земя. Нямаше значение колко силни щяха да бъдат яростните ветрове на съдбата, неговата хубава Карес щеше да се навежда грациозно с тях, за да се изправи отново. Капризите и обратите на съдбата не бяха успели да я пречупят. Той чувстваше, че тя му вярва и заради тази вяра бе готов да предизвика ветровете. Ако това е било част от неговия живот, сега ще бъде и от нейния. Но в живота му имаше толкова неща, които бе скрил от нея и тези тайни щяха да разрушат вярата, която видя да искри в очите й. Бронзовите му ръце хванаха по здраво греблата, а очите му се присвиха от слънцето. Тя никога не трябва да разбере, врече се Люсиен. Никога.
Синкав, виещ се пушек от огън бе първото нещо от селото, което се виждаше на тъмния фон на сушата, появила се най-накрая на хоризонта. Докато наближаваха брега, те преминаха пак през блатна растителност, кипарисови корени и папур. Мирисът на печено месо се появи заедно с дима и раздразни апетита на Карес.
Хората от селото ги очакваха. Когато лодката премина през папура към гъсто обраслия с дървета бряг, Карес видя високите фигури на войните и по-ниските, грациозни фигури на жените и децата. Те стояха на няколко ярда от брега пред дърветата и наблюдаваха пристигането им с живи, тъмни очи.
— Спомни си какво ти казах — предупреди я Люсиен, когато двама индианци влязоха във водата, за да изтеглят пирогата на брега.
— Сложи си шапката. Цветът на косата ти ще предизвика достатъчно коментари.
Вълна от разбиране премина покрай нея, докато поставяше шапката си. Хората от селото се придвижиха по-напред, за да видят по-добре посетителите си.
— Ела, скъпа — Люсиен се пресегна, за да й помогне да слезе от пирогата, когато тя се изправи неловко на крака. Бруно изскочи да търси своите родственици.
Карес чувстваше върху себе си погледите на жителите на селото, които я наблюдаваха от сенките на дърветата. Придържайки полата си, тя се опита да покаже колкото е възможно повече достойнство, докато вървеше редом с Люсиен до мястото, където ги очакваше Нашоба.
Високата, представителна фигура хвърли само един бегъл поглед към Карес, докато се приближаваха, след което свирепият му поглед падна върху приятеля му Люсиен. Той беше само с препаска около бедрата и с украсена кожена кесия, окачена на гърба му. Косата му бе тъмна и дълга, а той самият излъчваше огромно достойнство. Карес бе видяла няколко пъти крал Луи във Версай. Той се бе държал по същия начин, сигурен в правото си да управлява.
Но не Нашоба привлече вниманието й, а малка грациозна фигурка, която се раздвижи и застана до него. Красива като млада кошута, девойката от Чоктоу бе облечена само с мека пола от еленова кожа. Пълните й гърди бяха голи, а дългата й черна коса стигаше до кръста. Тя се взря в Карес. Поглеждайки Нашоба, за да се убеди, че е допусната до приветстването на посетителите, девойката отметна назад дългата си коса предизвикателно. След това с лек кикот се хвърли с разтворени ръце в прегръдките на Люсиен. За още по- голяма изненада на Карес, той се засмя доволно и вдигна младата жена във въздуха. Жителите на селото се засмяха и завикаха окуражително.
