— Не, само слушаме музика.
— Отсъствай колкото е необходимо.
Голям парад, помисли си Нейт. Посетители в „Хижата“, клиенти в магазина „На ъгъла“, които разглеждат произведенията на местните художници и приложници. Повече пари, повече работа за банката, за бензиностанцията. Работа за всички.
Ако се разчуеше за убийството, всички щяха да загубят. Вдигна поглед, когато влезе Ото.
— Днес не си ли в почивка?
— Да.
Нейт забеляза странния му поглед, но продължи непринудено.
— За кифличките ли дойде?
— Не. — Ото му подаде жълт плик. — Написал съм къде съм бил и какво съм правил през февруари 1988, през нощта, когато Макс умря, и когато убиха Юкон. Реших, че ще е по-добре да го направя, преди да ме помолиш.
— Защо не дойдеш в кабинета ми?
— Не е нужно. Не съм се обидил. — Той изду бузи. — Е може би малко, но те разбирам. Нямам сериозно алиби нито за един от трите периода, но съм написал всичко.
Нейт остави кифлата, за да вземе плика.
— Благодаря ти, Ото.
— Отивам за риба. — Ото излезе, разминавайки се на вратата с Питър.
— По дяволите — промърмори Нейт.
— Трудно е. — Пийч леко погали ръката му. — Но трябва да направиш каквото е нужно, дори ако това означава да обидиш някого и да ти се ядосват.
— Така е.
— Хм. — Питър гледаше ту единия, ту другия. — Има ли му нещо на Ото?
— Надявам се, че не.
Младежът се канеше да продължи с въпросите, но Пийч леко поклати глава.
— Причината да закъснея е, че чичо ми дойде тази сутрин. Искаше да ми каже, че някакъв мъж се е заселил северно от града, до потока Безнадеждност. Там има една стара колиба. Явно се е нанесъл в нея. Това никого не би притеснило, но чичо ми го подозира, че е разбил вратата на работилницата му, а леля е установила, че от склада им липсва храна.
Той грабна една кифличка и я захапа.
— Та чичо ми отишъл тази сутрин да види какво става и онзи излязъл с пушка и му наредил да напусне земята му. Тъй като бил с братовчедка ми Мери — водел я на училище, — чичо ми си тръгнал, без да спори.
— Добре. Ние ще се разберем с него. — Нейт остави недокоснатото си кафе и плика с показанията на Ото на плота. Отиде до шкафа с оръжието и извади две пушки и патрони.
— В случай че не успеем — поясни на Питър.
Слънцето беше ярко и силно. Струваше му се невъзможно, че само преди няколко седмици беше му се налагало да пътува в мрак. Реката се виеше край пътя, и студеносиният й цвят контрастираше със снега, който още отрупваше бреговете й. Планините се открояваха като монументи, издялани от стъкло на фона на небето.
Видя орел, кацнал върху крайпътен знак, като златист пазител на гората зад него.
— Откога е необитаема колибата?
— Откакто се помня, никой не е живял в нея — поне официално. Доста е порутена и е толкова близо до потока, че всяка пролет се наводнява. От време на време туристи преспиват в нея за една нощ или пък хлапетата я използват за… нали се сещаш. Коминът е още здрав и вътре може да се пали огън. Макар че понякога здраво се задимява.
— Което значи, че и ти си я използвал за… нали се сещаш. — Макар че се усмихна, бузите на Питър пламнаха.
— Един-два пъти. Чувал съм, че двама чичако я построили много отдавна. Смятали да обработват земята и да търсят злато в потока. Решили, че ще успеят да се изхранват и след година ще са спестили пари. Не познали. Единият умрял от измръзване, а другият полудял от колибна треска. Май беше изял и част от мъртвеца.
— Красота.
— Сигурно са измислици. Но допринасят за атмосферата, когато водиш момиче там.
— Да, много е романтично.
— Трябва да завиеш тук — посочи Питър. — Пътят не е много равен.
След около триста метра друсане и подскачане из тесния, засипан със сняг коловоз Нейт реши, че Питър е майстор на омаловажаването.
Дърветата растяха нагъсто и скриваха слънцето, сякаш караха през тунел, павиран от ледени демони със садистични наклонности.
Опря език до небцето си, за да не го прехапе, докато се бори с кормилото.
Не беше точно сечище. Разнебитеният куб от трупи стърчеше изгърбен сред празно място от изсечени върби и ели, на заледения бряг на един малък поток. Единият прозорец на сгушената в сенките колиба беше закован с дъски, а другият — залепен накръст с изолирбанд. Изкорубена веранда се издигаше върху няколко циментови блокчета.
Мръсен лексус с калифорнийски номера беше паркиран отпред.
— Обади се на Пийч и й кажи да провери номерата, Питър.
Докато младежът се занимаваше с радиото, Нейт се поколеба. От наклонения комин лениво се издигаше дим, а на един стълб до вратата зловещо се полюляваше някакво обесено животинче.
Докато излизаше от колата, разкопча кобура си, но не извади пистолета.
— Достатъчно! — Вратата на колибата се отвори.
В полумрака Нейт различи мъж с пушка.
— Шериф Бърк от полицията в Лунаси. Свалете оръжието.
— Не ме интересува кой си, какво казваш или какво искаш. Знам ви номерата, гадни извънземни. Няма да се върна там горе.
„Извънземни — помисли си Нейт. — Насадихме се.“
— Армията на извънземните в този сектор беше разгромена. Сега сте в безопасност, моля свалете оръжието.
— Така казваш ти. — Мъжът приближи още малко. — Откъде да знам, че не си един от тях?
— Около тридесет и пет годишен, пресметна Нейт. Около един и осемдесет, седемдесет и пет килограма. Кестенява коса. Безумни очи с неопределен цвят.
— Имам документ за самоличност, подпечатан и заверен след проверка. Ако свалите оръжието, ще дойда да ви го покажа.
— Документ за самоличност? — Мъжът изглеждаше объркан и дулото на пушката се сведе с един-два сантиметра.
— Заверен от Нелегалната армия на земляните. — Нейт се опита да кимне сериозно. — Тези дни не е излишно да сме предпазливи.
— Нали знаеш, те имат синя кръв. Последния път, когато ме отвлякоха, убих двама.
— Двама? — Нейт повдигна вежди, за да покаже, че е впечатлен и видя как пушката се снижи още малко. — Трябва да бъдете инструктиран. Ще ви заведем в щаба и ще запишем показанията ви.
— Не можем да ги оставим да победят.
— Няма.
Дулото на пушката се насочи към земята и Нейт пристъпи напред.
Всичко стана много бързо. Винаги ставаше много бързо. Чу Питър да отваря вратата на колата и да го вика. Наблюдаваше лицето на мъжа, очите му и видя промяната. Паника, гняв и ужас едновременно.
Вече ругаеше и нареждаше на Пит да залегне, докато вадеше пистолета от кобура.
Гърмежът на пушката разтърси въздуха и накара птиците по околните дървета да запищят. Вторият изстрел прозвуча, когато Нейт се пъхна под колата.
