Канеше се да излезе от другата страна, когато видя кръвта.
— Господи. Исусе Христе. Питър.
Тялото му натежа като олово и той замръзна за един безкраен миг. Усещаше мириса на алеята — на дъжд, на разложен боклук. На кръв.
Дишаше учестено, паниката замая главата му, горчива вълна на отчаяние пресуши гърлото му. Въпреки всичко успя да изпълзи на снега.
Питър лежеше проснат зад отворената врата на колата с разширени изцъклени очи.
— Мисля… Мисля, че съм прострелян.
— Дръж се. — Нейт притисна ръката му на мястото, където якето беше разкъсано и окървавено. Усещаше горещия поток — и дивото биене на сърцето си. С едно око, насочено към колибата, успя да напипа някакъв шал.
Ако онова, което се нижеше в главата му, бяха молитви, не ги беше чувал досега.
— Не е много зле, нали? — Питър облиза устни и наведе глава, за да погледне. После пребледня. — Господи.
— Чуй ме. Чуй ме. — Нейт уви стегнато шала около раната и потупа Питър по бузата, за да му попречи да припадне. Не ставай. Всичко ще бъде наред.
„Няма да кървиш до смърт. Няма да умреш в ръцете ми. Не и този път. Моля те, Боже.“
Извади пистолета на Питър от кобура и обви ръката му около него.
— Държиш ли го?
— Аз съм десняк. Той ме простреля в дясната ръка.
— Стреляй с лявата. Ако приближи, не се колебай. Чуй ме, Питър. Ако дойде тук, застреляй го. Цели се в тялото. Стреляй, докато падне.
— Шерифе…
— Просто го направи.
Нейт пропълзя обратно до задната част на колата, отвори вратата и се мушна вътре. Когато се измъкна, носеше двете пушки. Чуваше как мъжът беснее из къщата. От време на време стреляше.
Пропълзя отново до Питър и сложи една от пушките в скута му.
— Не губи съзнание. Чу ли ме? Не се отпускай.
— Да, сър.
Нямаше кого да извика на помощ. Това не беше Балтимор. Беше сам.
Приклекнал, с пушка в едната ръка и служебния револвер в другата, той пресече замръзналия поток и се скри между дърветата. Разхвърча се кора. Усети как остро парче раздра кожата му под лявото око.
Това означаваше, че вниманието на стрелеца е съсредоточено върху него и Питър е в безопасност.
Под прикритието на дърветата запълзя из снега.
Партньорът му беше застрелян. Партньорът му беше свален.
Дробовете му засвириха, когато се опита да се затича през дълбокия до колене сняг, заобикаляйки колибата.
Скри се зад едно дърво и огледа наоколо. Забеляза, че няма задна врата, но отстрани има друг прозорец. Виждаше сянката на стрелеца върху стъклото, знаеше, че го чака там, че го дебне да се раздвижи.
Нейт зареди пушката с една ръка и стреля.
Стъклото избухна и под оглушителния звук на писъците и ответния огън хукна обратно към предната врата.
Продължаваше да ги чува, когато пресече потока, предана през ледената вода и хукна към къщата.
Скочи на издутата веранда и отвори с ритник вратата.
Беше насочил и двете оръжия към мъжа и част от него, по-голямата част искаше да натисне спусъците. Да го повали мъртъв, както беше направил с онзи мръсен убиец в Балтимор. Мръсният убиец, който беше погубил партньора му и разбил живота му.
— Червена. — Мъжът в схлупената колиба погледна към него и устните му се разтвориха в усмивка. — Кръвта ти е червена.
Той пусна пушката, падна на мръсния под и се разплака.
Името му беше Робърт Джоузеф Спинакер, финансов консултант от Ел Ей и скорошен пациент на психиатрията. Твърдеше, че през последната година и половина на няколко пъти са го отвличали извънземни, че съпругата му била подменена, и беше нападнал двама от клиентите си по време на среща.
От три месеца се водеше изчезнал.
Сега спеше кротко в една килия, успокоен от цвета на кръвта по лицето на Нейт и ръката на Питър.
Шерифът го беше заключил набързо, преди да хукне към клиниката, където нетърпеливо се заразхожда из чакалнята.
Стотици пъти премисляше случилото се и всеки път се упрекваше, че е можел да направи нещо по- различно и да предпази Питър.
Когато Кен излезе, Нейт седеше, обхванал главата си с ръце. Той веднага скочи на крака.
— Много ли е зле?
— Никога не е приятно да те ранят, но можеше да бъде много по-лошо. Известно време ще носи гипс. Късметлия е, че са го улучили със сачми за птици. Малко е слаб и замаян. Ще го задържа тук още няколко часа. Но е добре.
— Радвам се. — Нейт отново се отпусна на стола. — Камък ми падна от сърцето.
— Защо не дойдеш да почистя драскотините по лицето ти? Тази под окото ти е доста дълбока. Хайде, не спори с доктора.
— Може ли да го видя?
— Сега Нита е при него. Можеш да го видиш, след като приключа с теб. — Кен го въведе в стаята и го накара да се качи на масата за прегледи. — Знаеш ли — каза той, докато почистваше раните му, — глупаво е да се самообвиняваш.
— Момчето е новак, а аз го вкарах в опасна ситуация.
— Това не звучи много почтително към него или към работата, на която се е посветил.
Нейт изпухтя от щипането под лявото око.
— Още е почти дете.
— Не, Питър е мъж. Достоен мъж. Ако поемеш вината, ще омаловажиш онова, което му се случи днес — и онова, което е направил.
— Той стана и ме последва до вратата. Едва ходеше, но дойде, за да ме подкрепи.
Нейт срещна очите на доктора, докато му слагаше лепенка.
— Кръвта му беше по ръцете ми, но той влезе вътре, за да ми помогне. Така че, може би аз съм онзи, който не умее да се справя.
— Напротив. Разбрах от Питър по-голямата част от историята. Той те смята за герой. Ако искаш да му се отплатиш за станалото, не го разочаровай. Готово. — Кен отстъпи назад. — Ще живееш.
Когато Нейт излезе, Хоп седеше в чакалнята заедно с родителите на Питър и Роуз. Всички станаха и заговориха едновременно.
— Почива си. Добре е — успокои ги Кен.
Нейт продължи да върви.
— Игнейшъс. — Хоп се спусна след него. — Искам да знам какво стана.
— Прибирам се.
— Тогава ще дойда с теб, за да ми разкажеш. Предпочитам да го чуя от теб, отколкото да слушам различните версии, които се носят вече из града.
Той й разказа накратко.
— Би ли намалил темпото? Краката ти са по-дълги от цялото ми тяло. Как си нарани лицето?
Улучи ме парче кора.
— Което е отхвръкнало, защото са стреляли по теб.
