— Сега се сещам, че може би не трябва да летя с такава рана.
Тя обхвана лицето му, протегна се и го целуна продължително, бавно и страстно.
— Ела с мен, Нейт. Искам да споделя нещо с теб.
— Щом поставяш въпроса така.
Той се качи в самолета и закопча колана.
— Знаеш ли, никога не съм излитал от вода. Не и когато е… мокра. Още има лед. Няма да е хубаво да се блъснем в него, нали?
— Човек, който се изправя пред въоръжен психопат, не бива да се бои толкова от летенето. — Тя целуна пръстите си, долепи ги към устните на Бъди Холи и плъзна самолета по водата.
— Нещо като водни ски, но не съвсем — каза Нейт и затаи дъх, докато тя набираше скорост, за да издигне самолета.
— Мислех, че днес имаш работа — обади се той, когато реши, че вече може да си поеме дъх.
— Прехвърлих я на Джърк. По-късно ще докара покупките. Има поръчки за парада, включително цял кашон репеленти. Ти преживя първата си зима в Аляска, но да видим как ще се справиш през лятото. Комарите тук са колкото самолети. Няма да направиш и две крачки извън къщи, без репелент.
— Съгласен, но няма да ям ескимоски сладолед. Джеси ми каза, че се прави от бити тюлени.
— От тюленово масло — каза тя със смях — или мас от лос. И е много вкусен, ако му сложиш плодове и захар.
— Ще го приема на доверие, защото няма да ям мас от лос. Дори не знам какво е това, по дяволите.
Тя отново се усмихна, защото раменете му се бяха отпуснали и той гледаше надолу.
— Гледката оттук е хубава, нали? Реката, ледът и целият град зад тях.
— Всичко изглежда спокойно и лесно.
— Но не е. Нито едното, нито другото. И снежната пустош изглежда по същия начин. Спокойна и тиха. С някаква сурова красота. Но не е спокойна в действителност. Природата ще те убие, без да се замисли, и то по-гадно от някой смахнат с пушка. Но това не намалява красотата й. Не бих могла да живея никъде другаде.
Покръжиха над реката и езерото и Нейт видя колко е напреднало разпукването на леда, което показваше, че пролетта решително настъпва. Снегът се топеше и на мястото му се разстилаше зеленина. Водопад се спускаше отстрани на скалата и ледът проблясваше в дълбоката сянка.
Под тях малко стадо лосове вървеше през полето. Отгоре небето се виеше като синя панделка.
— Джейкъб беше тук през онзи февруари. — Мег му хвърли поглед. — Исках да ти го кажа, за да изясним този въпрос. Докато баща ми го нямаше, често идваше да ме види. Не знаех дали баща ми го е помолил, или сам е решил. Може би е заминавал за ден или два, но не и за толкова дълго, че да е имал време да се изкачва с баща ми. Исках да бъдеш убеден в това, за да можеш да го помолиш за помощ, ако е нужно.
— Било е преди много време.
— Да, бях дете. Но го помня. Щом се замислих за онова време, веднага се сетих. През първите седмици, след като баща ми замина, го виждах повече от Чарлийн. Водеше ме на риболов на леда, на лов, а когато идваше буря, оставах у тях за няколко дни. Просто искам да ти кажа, че можеш да му вярваш.
— Добре.
— А сега погледни надясно.
Той я послуша и изпита чувството, че прелитат над края на света, над канал синя вода, която изглеждаше прекалено близко, за да се чувства спокоен. Преди да успее да каже нещо, видя как къс от синьо-белия свят се откъсна и падна във водата.
— Господи!
— Това е активен ледник.
— Прекрасен е. — Почти се беше залепил за прозореца. — Невероятно е. Господи, някои от тези парчета са големи колкото къща.
Изсмя се гръмко, без да забелязва как самолетът подскочи, попаднал във въздушна яма.
— Хората ми плащат добре, за да ги докарам да видят това, а после прекарват повечето време, залепени за окуляра на видеокамерите. Струва ми се чиста загуба. Ако искат да гледат това на филм, могат да си вземат под наем.
Усещането беше необичайно не само заради грандиозния спектакъл. По-скоро, мислеше си Нейт, заради този цикъл — принудителен, неизбежен, митичен. Гледката — назъбени скали от син лед, който се носи във въздуха. Звукът — пукане и трясък, които напомняха оръдеен залп. Разплискването на водата при удара и издигането на бялата маса на повърхността, откъдето като блестящ остров се спускаше към пенливия фиорд.
— Трябва да остана тук.
Мег издигна самолета и закръжи, така че спътникът й да види гледката и от друг ъгъл.
— Тук, във въздуха?
— Не. — Нейт се обърна и й се усмихна така, както рядко го беше виждала. — Тук, в Аляска. Аз също не искам да бъда на друго място. Радвам се, че го разбрах.
— Има още нещо, което ще те зарадва. Влюбена съм в теб.
Разсмя се, когато самолетът потръпна във въздуха, после го насочи над реката между падащите ледени парчета.
27.
Чарлийн винаги беше обичала пролетта в Аляска. Харесваше й как дните постепенно се удължават, докато светлината стане постоянна.
Стоеше до прозореца в кабинета си, забравила за работата, която я очакваше на бюрото, и гледаше към улицата. А тя бе изпълнена с движение. Разхождаха се хора, коли минаваха напред-назад. Градът гъмжеше от туристи и жители на околните селища, дошли на покупки. Четиринадесет от двадесетте й стаи бяха ангажирани, а три дни през следващата седмица хотелът щеше да бъде пълен. След това силната и почти неугасваща светлина щеше да привлече хората както медът мухите.
Щеше да има много работа през по-голямата част от април, май и по-нататък — докато реката замръзнеше.
Обичаше да работи, харесваше хотелът да е пълен с хора, наслаждаваше се на шума и бъркотията, която създаваха. И на парите, които харчеха.
Беше създала нещо хубаво, нали? Беше открила онова, което търсеше — или поне по-голямата част от него. Погледна към реката. Сега по нея плаваха лодки, заобикаляйки топящите се островчета лед.
Вдигна очи към планините отвъд реката. Синьо-белият им цвят вече се примесваше със зеленината, която се разпростираше бавно в подножието им. Само върховете щяха да си останат винаги бели — един замръзнал, чужд свят.
Тя никога не се беше изкачвала. И нямаше да го направи.
Планините не я зовяха. За разлика от други неща. Пат, например. Когато беше нахлул в живота й, бе доловила зов, по-силен от хиляди тромпети. Още нямаше седемнадесет и беше девствена. И чакаше някои да я измъкне от равните и скучни поля на Айова.
Типичното селско момиче от Средния запад, помисли си, което отчаяно търсеше начин да избяга оттам. И тогава Пат се беше появил, раздвижвайки застоялия въздух с мотора си — опасен, екзотичен и… по- различен.
Да, беше я призовал и тя беше откликнала на зова му. Измъкваше се от къщи през хладните пролетни нощи, за да се срещат, да се търкаля гола с него върху меката зелена трева, свободна и безгрижна като кученце. И безумно влюбена. Изпитваше онази изгаряща, опустошаваща любов, която може би си в състояние да почувстваш само на седемнадесет.
Когато Пат си тръгна, тя замина с него, зарязвайки дом, семейство и приятели; напусна познатия свят от детството си и се втурна в неизвестното, яхнала мотора му.
„Искам да бъда на седемнадесет — помисли си Чарлийн, — да бъда пак толкова дръзка.“
