Бяха си поживели. И то как! Ходеха където си искат, правеха каквото искат. Минаваха през поля и пустини, през градове и села.
И пътищата, по които бродеха, ги бяха довели дотук.
После всичко се беше променило. Кога точно бе станало това? — запита се. Когато беше разбрала, че е бременна? Бяха толкова развълнувани, така глупаво се радваха на бебето. Но всичко се беше променило, когато бяха дошли тук с плода, растящ в утробата й. Когато му беше казала, че иска да останат.
Това „малко“ беше станало година, после две, после десет и, о, Боже, тя се беше променила. Тя притискаше и тормозеше чудесното дръзко момче, натякваше му и се опитваше да го превърне в мъж, да стане такъв, какъвто той не желаеше. Отговорен, улегнал. Обикновен.
Знаеше, че беше останал с нея повече заради Мег, заради дъщерята, която беше негово копие, а не заради жената, която му беше родила дете. Беше останал, но изобщо не беше улегнал.
И тя го мразеше за това. Мразеше и Мег. Как иначе би могла да реагира? Беше създадена за друг живот. Тя работеше, нали? За да осигури храна на масата и покрив над главите им.
И когато Пат заминаваше да търси работа, да си почине или да изкачва проклетите си планини, тя знаеше, че ходи по курви.
А какво бяха планините му, ако не други курви? Студени бели кучки, които го бяха прелъстили и отнели от нея? Бе останал завинаги в една от тях, а тя беше сама.
Но все пак беше оцеляла. Нещо повече, беше намерила онова, което търсеше. Бе осъществила по- голямата част от мечтите си.
Сега имаше пари. Имаше дом. Имаше мъже — млади, стегнати тела в нощта.
Тогава защо се чувстваше толкова нещастна?
Не обичаше да се замисля за дълго, да наднича в себе си и да се тревожи за онова, което открие там. Обичаше да живее. Да се движи, да не спира. Не е нужно да мислиш, докато танцуваш.
Обърна се, леко раздразнена от почукването на вратата.
— Влез.
Придаде си спокоен вид и на устните й автоматично се появи съблазнителна усмивка, когато видя Джон.
Здравей, хубавецо. Свърши ли училище? Толкова късно ли стана? — Приглади косата си, поглеждайки към бюрото. — Размечтах се и ето че денят свърши. Трябва да видя дали Големия Майк е готов със специалитета за довечера.
— Трябва да поговорим, Чарлийн.
— Разбира се, сладур. За теб винаги имам време. Ще направя чай и ще се отпуснем.
— Не, недей.
— Бебчо, защо си толкова намръщен и сериозен? — Тя отиде при него и прокара пръст по бузите му. — Защото знаеш колко те харесвам, когато си сериозен? Много е секси.
— Недей — повтори той и хвана ръцете й.
— Случило ли се е нещо? — Пръстите му се вкопчиха в китките й. — Господи, да не би някой пак да е… умрял? Няма да го понеса. Не мога.
— Не, нищо подобно. — Джон пусна ръцете й и отстъпи крачка назад. — Исках да ти кажа, че в края на семестъра заминавам.
— На почивка ли ще ходиш? Ще заминеш точно когато в Лунаси е най-хубаво?
— Не. Заминавам завинаги.
— Какво говориш? Завинаги? Това са глупости, Джон. — Закачливата й усмивка се стопи и нещо горещо и остро прониза стомаха й. — Къде ще отидеш? Какво ще правиш?
— Има много места, където не съм бил, и много неща, които не съм правил. Време е да опитам от всичко.
Сърцето й се сви, когато погледна в очите му. Онези, които имат значение за теб, прошепна й някакъв глас, те напускат.
— Но, Джон, ти живееш тук. Работиш тук.
— Ще живея и работя на друго място.
— Не можеш просто да… Защо? Защо правиш това?
— Трябваше да го направя преди години, но човек се оставя на течението. И животът му минава по инерция. Миналата седмица Нейт дойде в училището. Някои от нещата, които каза, ме накараха да се замисля, да преосмисля… много години от живота си.
Чарлийн искаше да изпита гняв, да крещи, да чупи предмети. Онзи заслепяващ гняв, който пречиства. Но я обзе само приглушено съжаление.
— Какво общо има Нейт с това?
— Той донесе промяната. Като камък в потока, който заприщва водите му. Когато се носиш по теченето, не забелязваш така добре какво става наоколо.
Докосна косата й, после отпусна ръка.
— И изведнъж в потока пада камък и разбърква всичко. Преобръща всичко. Може промяната да е съвсем мъничка, а може да е голяма. Но нищо не е вече същото.
— Когато ми говориш така, никога не разбирам за какво става дума. — Чарлийн се намръщи и срита бюрото. Това го накара да се усмихне. — Вода, камъни и потоци. Какво общо има това с идването ти тук и със съобщението, че си заминаваш. Не те ли е грижа за чувствата ми?
— За съжаление държа на теб повече, отколкото е добре за мен. Обикнах те от първия миг, в който те видях. Ти го знаеше.
— Но вече не ме обичаш.
— Напротив — и сега, и тогава, и през всички тези години. Обичах те, когато беше с друг мъж. Когато Пат замина, си помислих, че ще дойдеш при мен. Ти наистина го направи, но само за леглото. Отдаде ми тялото си, но се омъжи за друг. Макар да знаеше, че те обичам.
— Трябваше да направя онова, което беше добре за мен. Да бъда практична. — Тя хвърли един малък кристален лебед, но чупенето му не й достави удоволствие. — Имах право да се погрижа за бъдещето си.
— Аз щях да бъда добър с теб. Обичах те и щях да се грижа за Мег. Но ти избра друго. Това. — Той разпери ръце. — Заслужи си го. Положи много труд, разработи го. Докато Карл беше жив, пак идваше при мен. И аз ти го позволявах. Ходеше и при други.
— Карл не се интересуваше особено от секс. Искаше партньорка, която да се грижи добре за него и за това място. Аз спазих своята част от уговорката — каза тя страстно. — Така се бяхме разбрали.
— Вярно, че се грижеше за него и за хотела. И когато той почина, го стопанисваше добре. Вече не помня колко пъти съм те молил да се омъжиш за мен и колко пъти си ми отказвала. Нито колко пъти съм те виждал да тръгваш с други или да се мушкаш в леглото ми, когато няма при кого друг да отидеш. Стига толкова.
— Значи заминаваш само защото съм отказала да се омъжа за теб?
— Онази вечер пак спа с друг. С един от групата ловци. Високия с тъмната коса.
Тя вирна брадичка.
— И какво от това?
— Как му беше името?
Чарлийн отвори уста, но осъзна, че не знае. Не можеше да си спомни нито лицето, нито името, още по- малко случилото се в тъмнината.
— Какво ми пука! — отсече ядосано. — Беше просто секс.
— Няма да намериш онова, което търсиш, между безименните, два пъти по-млади от теб мъже. Не мога да те спра да опитваш. Това ми беше ясно от самото начало. Но мога да се откажа да ти бъда вечната резерва.
— Заминавай тогава. — Тя грабна купчина документи от бюрото и ги хвърли във въздуха. — Не ми пука.
— Знам. Ако ти пукаше, не бих заминал. — Професора излезе и затвори вратата зад себе си.
