Нейт беше опиянен от светлината и не можеше да й се насити. Колкото и да се удължаваше денят, искаше му се още малко. Усещаше как светлината прониква в тялото му, как го зарежда с енергия.
От много дни не го бяха събуждали кошмари.
Ставаше по светло, работеше на светло. Мислеше на светло, хранеше се на светло, попиваше всяка капка светлина.
И всяка вечер, когато наблюдаваше как слънцето се плъзга зад планините, знаеше, че само след няколко часа то отново ще изгрее.
Още имаше нощи, когато се измъкваше от леглото на Мег и се разхождаше с кучетата, за да наблюдава как Северното сияние опустошава нощното небе.
Още усещаше раната да пулсира под белезите по тялото му, но сега болката му се струваше лековита. Молеше се на Бога да е така. Молеше се най-после да приеме онова, което беше загубил, и да се устреми към това, което можеше да има.
За пръв път, откакто беше напуснал Балтимор, се обади на съпругата на Джак, Бет.
— Исках само да знам как сте ти и децата.
— Добре сме. Мина година от…
Той знаеше, че същия ден се навършва точно година.
— Днес ми е малко напрегнато. Сутринта занесохме цветя на гроба. Първия път е най-трудно. Първият празник, първият рожден ден, първата годишнина. Но когато отминат става малко по-лесно. Мислех… Надявах се да се обадиш днес и се радвам, че го направи.
— Не бях сигурен дали искаш да говориш с мен.
— Липсваш ни, Нейт. И на мен, и на децата. Пък и се тревожа за теб.
— Аз съм добре. По-добре.
— Кажи ми как е там. Наистина ли е ужасно студено и спокойно?
— Всъщност, днес е около петнайсет градуса. А за спокойно… — Хвърли поглед към дъската си. — Да, доста е спокойно. Имаше наводнения. Не толкова тежки, колкото на югоизток, но достатъчно, за да ни създадат работа. А иначе е много красиво.
Обърна очи към прозореца.
— Не можеш да си представиш колко е красиво. Дори да го видиш, няма да повярваш.
— Звучиш ми добре. Радвам се.
— Не вярвах, че ще се справя тук. —
— А сега?
— Сега мисля, че ще стане. Бет, срещнах една жена.
— Така ли? — В гласа й се промъкнаха развеселени нотки и той притвори очи, за да си я представи. — Прекрасна жена?
— Уникална в много отношения. Мисля, че ще ти хареса. Не прилича на никой друг. Пилот е.
— Пилот там? От онези, дето летят като луди с малките си самолетчета?
— Нещо такова. Красива е. Не в обичайния смисъл, но е красива. Забавна и упорита, може би малко луда, но това й отива. Казва се Мег. Меган Галоуей — и аз съм влюбен в нея.
Нейт, много се радвам за теб.
— Не плачи — каза, когато усети сълзите в гласа и.
— Това е от радост. Джак щеше да те скъса от закачки, но също щеше да се радва за теб.
— Е, исках да ти кажа. Исках да те чуя и да ти предложа да дойдете с децата насам. Това е чудесно място за прекарване на лятната ваканция. През юни се мръква чак в полунощ, а казват, че дори тогава е по-скоро здрач, отколкото мрак. И е по-топло, отколкото си мислиш, поне така ме осведомиха. Бих искал да видиш това място, да се запознаеш с Мег. И много ми се ще да ви видя с децата.
— Обещавам ти, че ще дойдем за сватбата.
Смехът му беше малко колеблив.
— Още не е станало дума за това.
— Познавам те, Нейт. Ще й предложиш.
Когато затвори, той се усмихваше и това му се стори невероятно. Този път не покри дъската — в знак, че вече разследва открито — и излезе от кабинета си.
Все още се стряскаше при вида на гипсираната ръка на Питър. Младият заместник седеше на бюрото си и натискаше клавиатурата с една ръка.
Дежурство в участъка. Куп бумащина. Всеки полицай — а хлапето си беше полицай — би умрял от скука.
Нейт се приближи.
— Искаш ли да се измъкнеш оттук?
Питър вдигна глава и пръстът му замръзна над клавиатурата.
— Сър?
— Искаш ли да излезеш оттук?
Лицето му засия.
— Да, сър.
— Да се поразходим. — Грабна пътем една радиостанция. — Пийч, със заместник Ноти ще патрулираме пеша.
— Ото вече е навън — каза Питър.
— Може би има небивала вълна от престъпления. Пийч, поеми щурвала.
— Слушам, капитане — ухили се тя. — И се пазете, момчета.
Нейт взе едно тънко яке от закачалката.
— Искаш ли твоето? — попита той Питър.
— Не. Само пришълците носят якета в ден като този.
— Така ли? Добре тогава.
Нейт върна якето на закачалката.
Навън беше хладно и облачно. Вероятно щеше да завали, помисли си, и скоро щеше да съжалява, че не е взел якето.
Но все пак тръгна по тротоара, докато влажният закачлив ветрец рошеше косата му.
— Как е ръката ти?
— Добре. Мисля, че вече нямам нужда от гипса, но не си струва да се разправям с Пийч и с майка ми.
— Жените пощуряват, когато те прострелят.
— Абсолютно. И колкото и стоически да се държиш, не те оставят на мира.
— Не сме говорили за инцидента. Отначало си помислих, че съм направил грешка, като те заведох там.
— Подплаших го, когато излязох от колата. Предизвиках реакцията му.
— И катеричка, изпуснала жълъд, щеше да го уплаши, Питър. Казах ти, първоначално смятах, че съм направил грешка. Но не е така. Ти си добър полицай и го доказа. Беше ранен и замаян, но дойде да ми помогнеш.
— Ти беше овладял ситуацията и нямаше нужда от по мощ.
— Но можеше да имам и това е важното. Когато си с някого в опасна ситуация, трябва да му вярваш напълно.
„Както ние с Джак си вярвахме — помисли си Нейт. — Така че влизаш през вратата или тръгваш по алеята, независимо какво те дебне в мрака.“
— Искам да знаеш, че ти вярвам.
— Аз… Мислех, че ме оставяте да дежуря в участъка, за да ме предпазите.
— Дежурен си в участъка, защото си ранен. При изпълнение на служебния дълг, Питър. И вписах в досието ти препоръка да ти бъде изказана похвала.
Питър спря и се втренчи в него.
— Похвала?
