— Заслужи си я. Ще бъде обявена на следващото събрание на градския съвет.
— Не знам какво да кажа.
— Бъди стоик.
— На ъгъла пресякоха, за да огледат другата страна на улицата.
— Трябва да ти кажа още нещо и то е твърде деликатно. Става дума за разследването, което правя. За убийствата.
Питър го погледна под око.
— Каквото и да е решила щатската полиция, ние приемаме, че са били убийства. Имам показанията на няколко души къде са били по времето на извършването им. Повечето от тях не се потвърждават или поне не задоволително. Включително тези на Ото.
— Но, шефе, Ото…
— Един от нас е, знам. Но не мога да го задраскам от списъка само заради това. В този град и около него живеят много хора, които са имали възможност да извършат и трите престъпления. Мотивът е нещо друго. Мотивът за последните две убийства е свързан с Галоуей. Но защо е бил убит той? Дали заради страст, печалба или освобождаване от неудобен свидетел? Свързано ли е убийството му с наркотици? А може би подбудата е комбинация от всичко изброено. Но който и да го е убил, той го е познавал.
Нейт огледа улицата и тротоарите. Понякога в мрака те дебнеше нещо познато.
— Познавал го е достатъчно добре, за да се изкачи през зимата с него и с Макс. За да отидат само тримата. Познавал е убиеца си достатъчно добре, за да му определи подходяща роля, докато са се борели със суровите условия горе.
— Не разбирам за какво говорите.
— Водел си е дневник. Намерили са го у него. Кобън ми даде копие.
— Но ако е имал дневник…
— Не споменава имената на спътниците си. И тримата са били доста безразсъдни. Дотолкова, че ако не го бяха убили на това пътуване, сигурно е щяло да стане на друго, ако не влезе в правия път. Пушили трева, гълтали амфетамини. Разигравали „Звездни войни“. Галоуей е бил Люк, Макс — Хан Соло и по ирония на съдбата убиецът на Галоуей е играел ролята на Дарт Вейдър. Представяли са си, че планината е ледена планета, на която са кацнали.
— Луда работа. Но аз обичам този филм — каза Питър присвивайки за миг рамене. — Когато бях малък, си купувах куклите и всичко, свързано с него.
— Аз също. Но те не са били деца. Били са зрели мъже и някъде по пътя играта е излязла от контрол. Галоуей пише как Хан — сигурен съм, че това е бил Макс — си е навехнал глезена. Зарязали го в палатката, оставили му провизии и продължили напред.
— Това доказва, че Макс не го е убил.
— Зависи. Може да се допусне, че Макс е решил да ги последва, че ги е открил в пещерата и е обезумял. Може би той е бил Дарт Вейдър и е убил и двамата си спътници. Лично аз не мисля така, но теоретично е възможно. А щатската полиция предпочита да приеме тази версия.
— Че господин Хоубейкър е убил и двамата? И после е успял да слезе сам? Не мога да си го представя.
— Защо?
— Вярно, че съм бил още хлапе, когато това се е случило, но господин Хоубейкър никога не е бил дързък или самоуверен. А ако не притежаваш тези качества, е абсурдно да слезеш оттам сам.
— Съгласен съм. По-нататък в дневника си Галоуей е написал, че Дарт показвал признаци на… лудост — необоснован гняв, рисковани действия, обвинения. Вземал е и големи дози наркотици, а от това, което съм чел, знам, че много пъти катерачите се поддават на напрежението и височинната болест.
Нейт видя, че Деб излезе от магазина „На ъгъла“, за да разходи Сесил. Кучето носеше яркозелено пуловерче.
— Галоуей се е тревожел за психическото състояние на този човек — продължи той, махвайки дружелюбно на Деб. — Чудел се е как ще ги свали долу живи и здрави. Последният запис в дневника му е от пещерата. Така и не е излязъл от нея, значи е имал право да се безпокои. Но очевидно не е бил много притеснен, за да вземе предпазни мерки за живота си. По тялото му няма рани, които да показват, че се е защищавал. Пикелът му си е бил на колана. Познавал е убиеца си, също както Макс е познавал своя. Както Юкон е познавал човека, който му е прерязал гърлото. Ние също познаваме този човек, Питър. — Той махна на съдия Ройс, който се носеше към КЛУН със стърчаща между зъбите пура. — Просто още не знаем кой е.
— Какво ще правим?
— Ще продължим да мислим върху онова, което знаем. Ще продължим да ровим, докато не научим повече. Няма да кажа на Ото за дневника. Още не.
— Господи!
— Знам, че ти е трудно. Това са хора, които си познавал цял живот или поне през по-голямата му част.
Кимна към улицата, където Хари стоеше на тротоара пред магазина, пушеше и разговаряше с Джим Маки. На отсрещния тротоар Ед забързано се носеше към банката, но въпреки това спря да размени две думи с началничката на пощата, която беше излязла да се разкърши.
Големия Майк излезе от „Хижата“ и затича към „Италианското“ за всекидневния си лаф с Джони Тривани. Малката му дъщеричка се заливаше от смях, вкопчила се в раменете му.
— Най-обикновени хора. Но някой от тях, който в момента е на улицата или в една от сградите, или в къщата си извън града, е убиец. И ако му се наложи, ще убие отново.
Всяка вечер Нейт ходеше в къщата на Мег. Тя не винаги беше там. Откакто времето се бе затоплило, имаше повече поръчки. Но между двамата съществуваше негласна уговорка, че той може да преспива там. Грижеше се за кучетата, помагаше в домакинството.
Беше започнал лека-полека да оставя все повече от вещите си там. Не се беше отказал от стаята си в „Хижата“, но в момента тя изпълняваше по-скоро функциите на килер за зимните му дрехи.
Би могъл да пренесе и тях у Мег, но това би означавало да премине границата. Да се нанесе.
Видя, че от комина на къщата й излиза дим още преди да завие, и сърцето му ускори ритъма си. Но самолетът й не се полюшваше по езерото, а на алеята бе паркиран пикапът на Джейкъб.
Кучетата изскочиха от гората, за да го поздравят. Рок носеше един от огромните кокали, които обичаха да предъвкват. Стори му се доста пресен и той ги остави да се боричкат за плячката.
Усети мириса на кръв още преди да стигне до кухнята и инстинктивно посегна към оръжието.
— Донесох прясно месо — каза Джейкъб, без да се обръща. На плота лежаха две дебели парчета кървава плът. Нейт отпусна ръка.
— Тези дни Мег няма много време за лов. Мечките вече се събудиха. Месото им е много вкусно за яхния или месно руло.
Божичко, руло от мечка, помисли си Нейт. Ама че работа.
— Сигурен съм, че много ще му се зарадва.
— Обикновено си поделяме дивеча. — Джейкъб невъзмутимо продължи да увива месото в плътна бяла хартия. — Казала ти е, че по времето, когато са отнели баща й, често ходех при нея.
— Отнели? Интересен израз.
— Отнели са му живота, нали?
Джейкъб спокойно продължи да увива месото, после взе черен маркер и написа датата на пакетчетата. Нейт примигна от удивление — струваше му се, че това подхожда само на някоя домакиня.
— Казала ти го е, но ти не се доверяваш нито на паметта, нито на сърцето й.
— Доверявам й се.
— Тя беше още дете. — Джейкъб изплакна ръцете си. — Може да греши или да ме прикрива, защото ме обича.
— Възможно е.
Джейкъб избърса ръцете си и взе пакетите с месо. Когато се обърна, Нейт забеляза амулета около врата му. Тъмносин камък, който подхождаше на дънковата му риза.
