— Няма нищо. Аз ще говоря с нея. — Той стана. — Ото, Макс познаваше ли Патрик Галоуей?
— Не знам. — Заместник-шерифът се намръщи.
— Да, разбира се, че го познаваше. Трудно е да си спомня неща, станали толкова отдавна, но ми се струва, че Макс пристигна тук през лятото преди Пат да изчезне. Да бъде убит — поправи се той. — Работел за вестник в Анкъридж, но решил, че иска сам да издава такъв в някое малко градче. Нещо такова.
— Добре. Отивай да търсиш свидетели.
Когато Нейт се приближи до вратата на кабинета, му се стори, че чува пеене. Не, по-скоро напяване — както се напява на бебе. Отвори вратата и видя Кари, легнала на одеяло на пода. Пийч държеше главата й в скута си, галеше косата й и тананикаше.
При влизането на Нейт тя вдигна поглед.
— Това е най-доброто, което можах да направя — промърмори. — Горкичката, направо е съсипана. Сега спи. Намерих успокоителни в чекмеджето ти и й дадох половинка.
Той овладя неудобството си.
— Трябва да говоря с нея.
— Не ми се иска да я будя. Но сега ще е малко по-спокойна, отколкото когато Ото се опита да я разпита. Искаш ли да остана?
— Не, но стой наблизо.
Когато седна на пода, Пийч го хвана за китката.
— Предполагам, не е нужно да ти казвам да бъдеш внимателен. Ти го знаеш, а и си такъв. Но въпреки това… — Тя не довърши, а погали бузата на Кари. — Кари? Миличка, трябва да се събудиш.
Жената отвори очи. Погледът й беше празен и мътен.
— Какво има?
— Нейт иска да говори с теб, миличка. Можеш ли да седнеш?
— Не разбирам. — Тя потърка очи като дете. — Сънувах, че… — После разпозна Нейт и очите й се напълниха със сълзи. — Не е било сън. Макс. Моят Макс.
Когато гласът й секна, Нейт я хвана за ръката.
— Съжалявам, Кари. Знам, че ти е тежко, и много съжалявам. Искаш ли вода или нещо друго?
— Не. Нищо. — Тя се изправи и зарови лице в шепите — Нищо.
— Ще бъда отвън, ако имате нужда от мен — каза Пийч и излезе, затваряйки тихичко вратата зад себе си.
— Искаш ли стол, или предпочиташ да останеш, където си?
— Имам чувството, че още сънувам. Главата ми се мае.
Нейт реши, че и подът става за тази работа, и отново седна.
— Кари, трябва да ти задам няколко въпроса. Погледни ме. Кога излезе Макс от вкъщи?
— Не знам. Не знаех, че е излязъл, докато не се събудих тази сутрин. Бях ядосана. Той винаги ми оставя бележка на възглавницата, когато отива на работа през нощта или рано сутринта.
— Кога го видя за последен път?
— Видях го… тази сутрин… Видях…
— Не. — Той отново хвана ръката й и се опита да прогони спомена от съзнанието й. — Преди това. Беше ли си у дома за вечеря?
— Да. Ядохме чили. Макс го направи. Обича да се хвали какъв майстор е на чилито. Всички вечеряхме заедно.
— Какво правихте после?
— Гледахме телевизия. Или поне аз. Децата погледаха малко, после Стела се обади по телефона на една от приятелките си, а Алекс седна на компютъра. Макс беше неспокоен. Каза, че ще почете, но не го направи. Попитах го какво има, но той беше ужасно раздразнителен.
Една сълза самотно се плъзна по бузата й.
— Каза, че работел по нещо и защо не съм го оставела на мира поне за пет минути. Скарахме се. По- късно, когато децата си легнаха, ми се извини. Спомена, че нещо му тежи. Но аз бях още бясна и го пренебрегнах. Когато си легнахме, почти не си говорихме.
— В колко часа беше това?
— Около десет и половина, предполагам. Не, не е вярно. Аз си легнах тогава, а той промърмори, че щял да гледа Си Ен Ен или нещо подобно. Не му обърнах внимание, защото бях ядосана. Легнах си рано, защото му бях сърдита и не исках да говоря с него. А сега го няма.
— Значи в десет и половина още си е бил у дома. Чу ли кога излезе?
— Не, заспах веднага. На сутринта разбрах, че изобщо не си е лягал. Винаги събира чаршафите в долната част на леглото. Направо ме подлудява. Помислих, че може да се е разсърдил и да е спал на кушетката, но го нямаше. Заведох децата при Джини. Беше неин ред да ги кара на училище. Господи! Божичко, децата.
— Не се тревожи. Грижат се за тях. Когато приключим тук, ще закарам всички ви у дома. И така, отиде в града.
— Реших да му простя. Не можеш дълго да се сърдиш на Макс. Канех се и да му запиша час за преглед. През последните няколко дни се хранеше зле. Спрях да купя закуска, после подкарах към редакцията. Видях Джим и Джон, след това влязох и го намерих. Аз го открих. Как би могъл някой да нарани Макс така?
— Кари, оставял ли е някога задната врата на редакцията отключена?
— През цялото време. Все забравяше да заключи. Казваше: „Защо да се тревожа? Ако някой наистина иска да влезе, просто ще разбие вратата.“
— Имаше ли Макс пистолет?
— Разбира се. Няколко. Всички имат.
— „Браунинг“ 22-ри калибър?
— Да. Да. Трябва да отида при децата.
— След малко. Къде държеше този пистолет?
— Този ли? В жабката на колата си. Обичаше да го използва за стрелба по мишени. Понякога на връщане към къщи спираше и стреляше по кутии. Казваше, че така идеите му за статии се оформят по- лесно.
— Казвал ли ти е някога нещо за Патрик Галоуей?
— Разбира се. Тези дни всички говорят само за него.
— Имам предвид, нещо по-специално. За себе си и Галоуей.
— Че защо? Те едва се познаваха, когато Пат замина.
Нейт обмисли как да постъпи. Тя беше най-близкият му роднина и беше редно да узнае. Можеше да и каже и сега.
— На компютъра имаше написана бележка.
Тя избърса сълзите си:
— Каква бележка?
Нейт стана отново и отвори папката, която беше оставил на бюрото си.
— Ще ти дам да прочетеш копие от нея. Няма да ти е лесно, Кари.
— Искам да я видя веднага.
Нейт й подаде листа и зачака. Видя как малкото цвят, който се бе върнал по бузите й, отново изчезна. Но вместо да се насълзят от шока, очите й проблеснаха гневно.
— Това не е вярно. Това е лудост. Мръсна лъжа! — И сякаш за да го докаже, тя скочи на крака и разкъса разпечатката на парчета. — Това е ужасна лъжа и би трябвало да се засрамиш. Моят Макс през живота си не е сторил зло на никого. Как смееш! Как смееш да ми казваш, че е убил някого, а после и себе си.
— Просто ти показах онова, което намерих на компютъра му.
— А аз ти казвам, че това е лъжа. Някой е убил съпруга ми, затова по-добре си свърши работата и открий кой е. Онзи, който е убил моя Макс, е написал тази лъжа тук и ако си й повярвал дори за секунда, върви по дяволите.
Тя изскочи от стаята и миг по-късно той чу сърцераздирателния й плач.
Излезе навън и я видя сгушена в прегръдките на Пийч.
