— Погрижи се да закарат нея и децата у дома им — каза той тихо и се върна в кабинета си.
Известно време просто стоя, гледайки парчетата хартия по пода.
14.
Хоп имаше кабинет в кметството. Не беше по-голям от килер за метли и също толкова луксозно обзаведен, но тъй като Нейт искаше срещата да бъде официална, настоя да бъде там.
Тъй като беше гримирана и в тъмен костюм, той реши, че са на една и съща вълна.
— Шериф Бърк. — Думите прозвучаха като две бързи ухапвания, а жестът, с който му посочи стол, напомняше на пронизване.
Усети мириса на кафе от чашата на бюрото й и видя, че каната върху късия плот зад нея беше почти пълна. Но не го покани да си налее.
— Дойдох да се извиня, че бях рязък с теб сутринта — започна той, — но ти ми се изпречи на пътя в неподходящ момент.
— Напомням ти, че работиш за мен.
— Работя за хората от този град. И един от тях лежи във временната морга. Това значи, че той е моят приоритет, кмете, а не ти.
Устните й, боядисани в яркочервено, се изпънаха. Чу я как дълбоко вдиша и издиша.
— Дори да е така, аз съм кмет на този град, което прави гражданите му и моя главна грижа. Не съм се навъртала, за да клюкарствам, и не ми хареса, че се държиш с мен, сякаш точно това правя.
— Може и така да е, но имах работа. И част от нея беше намерението ми да ти докладвам, когато завърша предварителния оглед. Което съм готов да направя сега.
— Не ми харесва рязкото ти отношение.
— Нито на мен твоето.
Този път тя отвори уста и очите й проблеснаха.
— Очевидно майка ти не те е научила да уважаваш възрастните.
— Явно не съм прихванал. Но пък и тя не ме харесваше.
Хоп потропа с пръсти по бюрото — с късите си, практично изрязани нокти без лак, които не се връзваха с начервената уста и деловия костюм.
— Знаеш ли какво ме вбесява в този момент?
— Сигурен съм, че ще ми кажеш.
— Фактът, че вече не съм ти ядосана. Обичам да задържам беса в себе си. Но си прав, че хората от този град са първият ти приоритет. Уважавам становището ти, защото знам, че си искрен. Макс ми беше приятел, Игнейшъс. Добър приятел. Затова съм разстроена.
— Знам. Съжалявам за него и още веднъж се извинявам, че не бях по…
— Чувствителен, учтив, внимателен?
— Което си избереш.
— Добре, да вървим напред. — Тя извади хартиена кърпичка и ентусиазирано издуха носа си. — Налей си кафе и ми кажи какво става.
— Благодаря, но вече изпих около литър. Доколкото разбрах, Макс е излязъл от къщи някъде след десет и половина снощи. Скарал се с жена си — нищо сериозно, но тя твърди, че през последните няколко дни бил изнервен. Откакто се разбра, че са открили тялото на Патрик Галоуей.
Хоп смръщи чело и бръчките край устата й се задълбочиха.
— Чудя се защо ли. Не си спомням да са били особено близки. Струва ми се, че се разбираха, но Макс не беше прекарал тук много дълго време, когато Патрик изчезна.
— Засега нямам доказателства дали Макс е спирал някъде, преди да отиде в кабинета си в редакцията. Ако изчисленията на доктора са верни, вероятно преди един сутринта той — или неизвестен извършител — е пуснал куршум в мозъка му през дясното слепоочие.
— Защо някой би… — Тя се овладя и му направи знак да продължи. — Извинявай. Давай нататък.
— От местопрестъплението става ясно, че загиналият е седял на бюрото си по това време. Задната врата е била отключена. Казаха ми, че това било обичайно. Компютърът му беше включен, както и настолната лампа. На бюрото имаше частично пълна бутилка ирландско уиски и чаша за кафе с около един пръст уиски в нея. Ще бъде анализирано, но не открих някакви особени съставки в чашата.
— Господи. Видях го вчера сутринта.
— Стори ли ти се мрачен?
— Не знам. Не му обърнах внимание. — Хоп притисна сключените си ръце до основата на носа, после ги свали. — Сега, когато го спомена, май наистина изглеждаше потиснат. Но не мога да разбера защо би си причинил това. Бракът му с Кари беше сполучлив. Децата му не създават повече проблеми от връстниците си. Обичаше вестника си. Да не би да е бил болен? Може би е открил, че има рак, и не е могъл да го понесе.
— При последния преглед е бил съвсем здрав. Преди шест месеца. Оръжието, открито на местопрестъплението, е било негово, надлежно регистрирано. Според жена му най-често го държал в жабката на колата си. За да стреля по мишени. Нямаше следи от борба.
— Горкият Макс. — Тя грабна нова кърпичка, но вместо да я използва, просто я смачка на топка. — Какво би могло да го накара да сложи край на живота си, да причини това не само на себе си, но и на семейството си?
— На компютъра му имаше бележка. Гласи, че е убил Патрик Галоуей.
— Какво? — Хоп току-що беше вдигнала чашата си и кафето се разплиска, когато рязко я остави отново. — Игнейшъс, това е лудост. Макс? Това е абсурдно.
— Той също е бил алпинист, нали? Преди петнайсет-шестнайсет години.
— Да. Но половината от хората в този град някога са били или продължават да се занимават с планинарство. — Тя опря длани на бюрото си. — Не мога да повярвам, че Макс е убил някого.
— Но беше готова да повярваш, че е убил себе си.
— Защото е мъртъв! Защото всичко, което чух, сочи към това. Но убийство? Това са глупости.
— Ще се направят тестове, за да се удостовери, че е бил използван точно този пистолет. Ще се проверят отпечатъци, барутен нагар. Според мен резултатите ще покажат, че е било самоубийство, и официалното заключение ще бъде също такова, а разследването на убийството на Галоуей ще бъде приключено.
— Не мога да повярвам.
— Ще ти кажа още, че аз не съм убеден.
— Игнейшъс. — Тя притисна ръка до слепоочието си. — Объркваш ме.
— Колко удобно, нали? Бележка на компютъра? Всеки би могъл да натисне няколко клавиша. Вината го убива след толкова години? Че как така си живееше добре досега? Кари каза, че винаги й е оставял бележка на възглавницата, когато му хрумнело да отиде на работа през нощта или рано сутринта. И след като има такъв навик, защо не й е оставил бележка, когато е решил да се самоубие?
— Искаш да кажеш…
— Лесно е да извадиш пистолета от жабката, ако знаеш, че е там. Не е трудно да инсценираш самоубийство, ако го обмислиш добре и запазиш хладнокръвие.
— Мислиш, че… Господи, смяташ, че Макс е бил убит?
— Не съм казал това. Просто не съм убеден, че нещата са такива, каквито изглеждат. Затова, ако го обявят за самоубийство и закрият случая „Галоуей“, преди да ме убедят, ще продължа да разследвам. Ти ми плащаш, затова те уведомявам, че ще използвам служебно време, за да гоня Михаля.
Хоп го погледна, после шумно и продължително въздъхна.
— С какво мога да ти помогна?
Сержант Роланд Кобън имаше вид на солиден полицай с двадесет години стаж, разрешил много случаи. Беше около един и осемдесет висок, малко натежал около талията и с леки следи от умора около очите. Имаше късо подстригана светлоруса коса, лъснати до блясък ботуши и дъвка с аромат на череши в устата.
