Други крещяха — окуражаваха го или го ругаеха.
С въздишка Нейт избърса полуобръснатото си лице, облече се и тръгна надолу.
Ресторантът беше празен, няколко чинии с недоядена закуска говореха за забавлението, което представляваше гол мъж, танцуващ на улицата.
Нейт грабна едно яке от закачалката и излезе навън.
Чуваха се потропвания и подсвирквания, а температурата още не се беше вдигнала до нулата. Шерифът си проби път през тълпата. Сега вече разпозна танцьора. Тобаяс Симпски, който работеше почасово в магазина „На ъгъла“, като мияч на чинии в „Хижата“ и като дискоджокер в радиото.
Джигата беше преминала в индиански боен танц, видян вероятно в някой уестърн.
— Шерифе. — Роуз, хванала Джеси за ръка и притиснала бебето към гърдите си, му се усмихна ведро. — Хубава утрин.
— Да. Да не би днес да е някакъв празник? Да се провежда някакъв езически ритуал, за който не знам?
— Не, просто е сряда.
— Добре — Той мина през зяпачите. — Ей, Тоби, май тази сутрин си си забравил шапката.
Без да спира да танцува, Тоби отметна назад дългата си кестенява коса и разпери ръце.
— Дрехите са символ на човешкото откъсване от природата, на приемането на ограниченията и загубата на невинността. Днес се сливам с природата! Днес прегръщам моята невинност! Аз съм човек!
— Само донякъде! — извика някой и тълпата избухна в смях.
— Защо не идем да поговорим за това? — Нейт го хвана за ръката и успя да увие якето около бедрата му.
— Човекът е дете, а детето идва голо на този свят.
— Чувал съм го. Представлението свърши! — извика Нейт. Докато водеше Тоби през улицата, се опита да намести по-добре якето. Тялото на голия беше настръхнало от студ. — И без това няма какво толкова да се види — промърмори.
— Пия само вода — каза му Тоби. — Ям само онова, което произведа със собствените си ръце.
— Ясно. Няма да ти предлагам кафе и понички.
— Ако не танцуваме, мракът и студената зима ще се върнат. И снегът. — Мъжът се огледа с безумен поглед. — Той е навсякъде. Той е навсякъде.
— Знам. — Вкара го в една килия и тъй като Кен беше най-близко до представата за психиатър, му се обади да дойде.
В съседната килия Майк Пияницата хъркаше, отспивайки си след запой, който го беше накарал предишната нощ да влезе в къщата на съседите си, вместо в своята.
Освен прибирането на Майк Пияницата, между единадесет и два беше отговорил на още шест обаждания. Спукани гуми на колата на Хоули, портативно радио, усилено максимално и оставено на стълбите на Сари Паркър, счупени прозорци в училището, още жълти графити върху снегомобила на Тим Бауър и форда на Чарлийн.
Очевидно само мисълта, че идва пролет, разбунваше духовете на местните жители.
Мислеше си за кафе, за пропуснатата закуска, за онова, което кара човек да танцува гол на заснежената улица, когато Бинг влезе в трясък с участъка. Изглеждаше огромен като танк и готов да извърши убийство.
— Намерих това. — Той сложи две въдици на плота, после добави и бормашината, която приличаше на меч. — Не съм крадец, затова по-добре разбери кой ги е сложил там, за да ме набеди.
— На Ед Улкът ли са?
— Надписал е проклетите въдици. Точно в стила на този надут задник е да сложи табелки с името си върху скъпите си въдици. Отсега ти казвам, няма да допусна да говори, че аз съм ги откраднал. Ще му разбия мутрата, ако го направи.
— Къде ги намери?
Бинг сви юмруци.
— Ако кажеш, че съм ги откраднал, ще разбия и твоята мутра.
— Не съм казал, че си ги откраднал, попитах къде ги намери.
— В бараката ми. Отидох там снощи. Трябва да я постегна за сезона. Тогава ги намерих. Чудих се какво да ги правя и ето — нося ги. — Той насочи пръст към Нейт. — Сега ти направи каквото е нужно.
— Кога за последен път си бил в бараката преди това?
— Знаеш, че бях много зает. Може би преди две седмици. Ако бяха там, щях да ги видя, както сега. Аз не използвам такива фукнярски въдици.
— Защо не влезеш в кабинета ми и не седнеш?
Той отново сви огромните си юмруци и оголи зъби:
— За какво?
— Ще попълним официален доклад. Ще запиша подробностите — дали си забелязал нещо друго да е пипано или взето, дали бараката е била заключена, кой би искал да те натопи.
Бинг се намръщи.
— И ще ми повярваш?
— Точно така.
Механикът вирна брада.
— Добре тогава. Но трябва да стане бързо. Имам работа.
Тъй като Бинг беше лаконичен, свършиха за по-малко от десет минути.
— Има ли между вас с Ед нещо, за което би трябвало да знам?
— Влагам парите си в банката му и тегля, когато ми потрябват.
— Общувате ли извън банката?
В отговор Бинг изсумтя.
— Не съм получавал покана за вечеря у тях, а и да получа, няма да отида.
— Защо? Да не би жена му да е лоша готвачка?
— И двамата обичат да се надуват, сякаш са по-добри от нас, останалите. Той е задник, но това важи за повече от половината население на света. — Бинг сви масивните си рамене. Беше все едно да гледаш как някоя планина се протяга. — Но иначе нямам нищо против него.
— Сещаш ли се за някого, който ти има зъб? Който би искал да ти създаде проблеми?
— Гледам си работата и очаквам хората да правят същото. Ако на някой това му пречи, ще му…
— Разбиеш мутрата — довърши Нейт. — Ще върна вещите на Ед. Благодаря, че ги донесе.
Бинг поседя още миг, барабанейки с дебелите си пръсти по широките си бедра.
— Не понасям кражбите.
— Аз също.
— Не разбирам защо заключваш човек, който е пийнал няколко чашки или е фраснал някого в мутрата, но с крадците е друга работа.
Според Нейт, той казваше истината. В досието му бяха отбелязани прояви на насилие, но не и кражби.
— И?
— Някой е откраднал ловния ми нож и резервните ръкавици от работилницата.
Нейт взе друг формуляр.
— Опиши ми ги.
— Ами просто ловен нож. — Той изсъска през зъби, когато видя, че Нейт продължава да го гледа в очакване. — Петнадесетсантиметрово острие, дървена дръжка. Ловен нож.
— Ами ръкавиците? — попита Нейт, докато записваше описанието.
— Работни ръкавици, за бога. От телешка кожа, с подплата. Черни.
— Кога забеляза, че са изчезнали?
— Миналата седмица.
— А защо ми го казваш чак сега?
Бинг помълча малко, после отново раздвижи огромните си рамене.
— Може би не си пълен глупак.
