25.
В курса по английска литература имаше единадесет ученици. Джон остави двамата задрямали да си довършат следобедния сън, докато една от по-будните осакатяваше думите на Барда, четейки сцената с кървавите петна по ръцете на лейди Макбет.
Имаше си достатъчно теми за размисъл и следеше обсъждането на „Макбет“ с половин ухо.
Водеше такива дискусии вече двадесет и пет години, от първия път, когато се бе изправил нервно пред класна стая, пълна с ученици.
Тогава беше само няколко години по-възрастен от онези, които обучаваше. И може би по-невинен и ревностен, отколкото повечето си ученици.
Някога мечтаеше да пише възвишени и величави романи, изпълнени с алегории за човешкото съществуване.
Но не искаше да гладува на някой таван, затова стана учител.
Пишеше, и макар романите му да не бяха толкова възвишени и величави, колкото се беше надявал, успя да публикува няколко. Ако не преподаваше, може би нямаше да гладува на някой таван, но едва ли щеше да се храни добре.
Беше възприел отговорностите и, слава Богу, радостите на преподаването като твърде тежки за един интелектуален младеж, който искаше да пише възвишени романи. Затова беше направил крачка, смела и глупава без съмнение — беше избягал в Аляска. Там щеше да набере опит, да живее простичко и да изучава човешкото съществуване на примитивно място, сред огромните пусти пространства.
Така беше дошъл в Лунаси.
Откъде би могъл да знае един младеж на по-малко от тридесет години истинското значение на думата страст? Как би могъл да разбере онзи буден и трогателен идеалист, че едно място и една жена могат да го обвържат? Че могат да го държат доброволно окован, независимо колко се съпротивляват на желанията му?
Беше се влюбил — по-лошо, беше обсебен от Чарлийн в мига, в който я зърна. Гъвкавото й тяло, русите коси, гласът, който омайваше като песента на сирените, дръзкият й сексапил — всичко у нея го очароваше и поглъщаше.
Тя принадлежеше на друг мъж, беше майка на детето му, но за Джон това нямаше значение. Любовта му не беше романтичното чувство на смел рицар към неговата дама, а страстното желание на мъж за жена.
Не се ли беше самоубеждавал, че тя ще прогони Галоуей? Негодникът се държеше безотговорно с нея, беше егоист. Дори да не беше заслепен от любов, Джон пак би забелязал това. И би го презрял.
Затова той зачака. Промени живота си и зачака.
И след всичко, което беше направил, след като беше жертвал всичките си планове и надежди, все още чакаше.
Учениците му ставаха все по-млади, а годините се трупаха зад гърба му. Вече никога не би могъл да си върне онова, което бе захвърлил, което бе изгубил.
А единственото нещо, което желаеше, все още не му принадлежеше.
Погледна часовника и установи, че е пропилял още един ден. После с ъгълчето на окото си долови движение и видя Нейт да се обляга на касата на отворената врата.
— Искам есетата ви за „Макбет“ другия петък — съобщи той сред хор от стенания. — Кевин, ще разбера, ако Мериън ти го напише. Онези, които са в комитета за изработването на годишника, да не забравят за събранието утре в 15,30 часа.
— Ако е нужно, осигурете си транспорт за прибирането. Свободни сте.
Чуха се обичайното тракане, шумолене и бърборене, с които беше толкова свикнал, че вече не ги забелязваше.
— Какво в гимназията — започна Нейт — кара дланите на един възрастен човек да се потят?
— Фактът, че сме преживяли веднъж този ад, не означава, че не могат да ни върнат обратно там.
— Сигурно е така.
— Обзалагам се, че си се справял добре — каза Джон, докато прибираше книжата си в очуканото куфарче. — Изглеждаш добре, имаш подходящо поведение. Бих казал, че си бил добър ученик и си имал успех сред момичетата. Спортен тип. Какво тренираше?
— Лека атлетика. — Нейт сви устни. — Винаги съм можел да бягам. Ами ти?
— Класическият зубрач. Онзи, който вдига летвата за всички други.
— Такъв ли беше? Аз щях да те мразя. — С юмруци в джобовете, Нейт влезе и погледна към бележките на дъската. — „Макбет“, а? Обичам Шекспир, стига да го чете някой друг. Имам предвид на глас, за да мога да чувам думите. Този тип беше убил заради жена, нали?
— Не, от амбиция и подтикван от жена. След като семената на всичко това са били посети от три други.
— Но не успяваше да се измъкне.
— Платил е с честта си, със загубата на жената, която е обичал до лудост, и с живота си.
— Каквото повикало…
Джон кимна и повдигна вежди.
— Да обсъждаме Шекспир ли си дошъл, Нейт?
— Не. Разследваме инцидента от снощи. Трябва да ти задам няколко въпроса.
За Юкон ли? Бях в кметството, когато го намериха.
Кога отиде там?
— Малко преди седем. — Разсеяно погледна към няколко от учениците, които се затичаха по коридора, заливайки се от смях. — Провеждам извънучебен курс върху разказваческото майсторство на Хичкок за учениците от десети до дванадесети клас. На някои от децата им е много интересно, а и така получават допълнителни точки. Десетина души се записаха.
— Излизал ли си между седем и десет?
— Излязох през паузата, изпуших една цигара и пийнах от пунша, който продаваше комитетът от началното училище. Трябваше да му добавя още нещичко, за да има вкус на пунш.
— Къде седеше?
— Назад, по-встрани от учениците. Не исках да им преча или да бъда засипван с въпроси. Водех си бележки върху филмите.
— В тъмното?
— Точно така. Просто набелязах някои ключови моменти, които смятах после да обсъдим. Бих искал да ти помогна, но не зная как.
Отиде да спусне щорите на единствения прозорец в стаята.
— След като Ото влезе и разбрахме какво е станало, се върнах в „Хижата“. Бях разстроен, както всички останали. Чарлийн, Кльощавия Джим и Големия Майк бяха на работа.
— Кой още беше там?
— Мич Доубър и Клиф Трийт, Пияницата Майк. Няколко туристи.
Докато говореше, той разтреби стаята, събирайки изпуснати моливи, топчета хартия, фиба.
— Взех си питие. Скоро след това влязоха Мег и Ото, а когато малко се поуспокоихме, поиграхме покер. Още играехме, когато ти дойде.
Нейт кимна и прибра бележника си. Джон хвърли хартията в кошчето и постави другите предмети в кутия от обувки на бюрото си.
— Не знам кой би причинил подобно нещо на едно куче. Особено на Юкон.
— Изглежда и никой друг не знае. — Нейт огледа класната стая. Мирише на тебешир, помисли си. И на онази характерна за тийнейджърите смесица от дъвка, гланц за устни и гел за коса. — Взимаш ли си някога отпуска през учебната година? За да си починеш, да заминеш някъде.
— Едно време го правех. Наричах ги „ваканции за душевно здраве“. Защо?
— Чудя се дали си бил във ваканция за душевно здраве през февруари 1988.
Зад очилата очите на Джон станаха студени.
