— Трудно е да се каже.
— Опитай.
— Трябва ли да говоря с адвокат, шериф Бърк?
— Както искаш. Аз просто се опитвам да разбера кой къде е бил, когато Патрик Галоуей е бил убит.
— Не би ли трябвало щатската полиция да се занимава с това? И ако не греша, те май стигнаха до определени заключения.
— Обичам сам да стигам до заключенията си. Всички знаят, че — как да кажа — си пристрастен към Чарлийн от дълго време.
— Така е. — Джон свали очилата си и започна да ги бърше бавно и внимателно с кърпичката, която извади от джоба на якето си. — Не бих казал, че е тайна.
— А изпитваше ли същото към нея, когато тя беше с Галоуей?
— Да, изпитвах силни чувства към нея. Но това не ми помогна особено, тъй като тя се омъжи за друг, по-малко от година след като Галоуей замина.
— Беше убит — поправи го Нейт.
— Да. — Професора си сложи очилата. — Беше убит.
— Ти предложи ли й?
— Отказа ми. Всеки път, когато й предлагам, ми отказва.
— Но спеше с теб.
— Това са доста лични въпроси.
— Спяла е с теб — продължи Нейт, — но се е омъжила за друг. Спяла е с теб, докато е била омъжена за друг. И не само с теб.
— Това са лични въпроси, доколкото е възможно в град като този. Нямам намерение да ги обсъждам с теб.
— Любовта също е нещо като амбиция, нали? — Нейт почука с пръст върху томчето с „Макбет“, което още лежеше на бюрото на Джон. — Хората убиват заради нея.
— Хората убиват по принцип. И през половината време не са им нужни никакви извинения.
— Не мога да го оспоря. Понякога се измъкват, но по-често не успяват. Ще ти бъда благодарен, ако си помислиш добре и когато си спомниш къде си бил през онзи февруари, обади ми се.
Найт тръгна към вратата, но се обърна.
— Чудех се дали си чел някой от романите, които Макс е започнал?
— Не. — Макар че гласът му беше спокоен, в очите му още се долавяше сподавен гняв. — Той беше много потаен, станеше ли дума за тях. Много от амбициозните писатели реагират точно така. Останах с впечатлението, че повече говори как трябва да се пише книга, отколкото да го прави.
— Започнал е няколко. Копията са у мен. Всички се въртят около едно и също. Мисля, че вие го наричате тема.
— Това също не е рядкост за един писател новак. Дори опитните автори изследват една и съща тема от различен ъгъл.
— Става дума за хора, които оцеляват сред природата — и един с друг. Или не оцеляват. Независимо колко са в началото, накрая винаги остават трима. Най-често пише за трима мъже, които изкачват планината през зимата.
Тъй като Джон не отговори, Нейт подрънка монетите в джоба си.
— Завършил е само няколко глави, но има бележки какво са щели да съдържат останалите, както и резюмета или части от сцени, които се е канел да вмъкне. Трима души се изкачват в планината. Само двама се връщат. — Нейт замълча. — Много романи са автобиографични, нали?
— Някои — спокойно отвърна Джон. — Обикновено този метод се използва в първите романи.
— Не е ли интересно? Би било още по-интересно да открием кой е бил третият мъж. Е, ще се видим. Ако си спомниш къде си бил през онзи февруари, обади ми се.
Джон остана на мястото си, докато стъпките на Нейт заглъхнаха по коридора. После бавно седна на бюрото си. И видя, че ръцете му треперят.
Нейт влезе посред неофициалното събрание в кметството. Направи го умишлено и не беше изненадан, че разговорите рязко замлъкнаха, щом се появи на вратата.
— Извинете, че ви прекъсвам. — Той огледа лицата на градските съветници — лица, които вече познаваше. По няколко от тях се изписа неловкост. — Ако желаете, мога да изчакам, докато свършите.
— Мисля, че почти приключихме — каза Хоп.
— Не съм съгласен. — Ед скръсти ръце пред гърдите си. — Не сме решили нищо и смятам, че събранието трябва да продължи. Съжалявам, шерифе, но трябва да изчакате отвън, докато приключим.
— Ед. — Деб се наведе напред. — Обсъдихме този въпрос сто пъти. Нека си починем.
— Държа да продължим.
— Да ти го начукам, Ед. — Джо Уайз се изправи.
— Джо — закани му се с пръст Хоп, — срещата е неофициална, но това не значи, че ще се изпокараме. Тъй като Игнейшъс и без това е тук, а говорехме за него, нека да чуем и неговото мнение.
— Съгласен съм. — Кен стана и придърпа още един стол в кръга, който бяха образували. — Сядай, Нейт. Слушайте — започна той, преди някой да успее да възрази, — това е нашият началник на полицията. Той би трябвало да присъства.
— Фактът е, че обсъждахме последните събития и как си се справил с тях.
— Добре. Разбирам, че някои не са доволни от начина, по който процедирах.
— Всъщност… — Хари се почеса по главата. — Из града се говори, че откакто сме те наели, в града има повече проблеми, отколкото преди. Изглежда е така — не че смятам това за твоя вина, — но си е факт.
— Може да е било грешка. — Ед стисна зъби. — Ще ти го кажа в лицето. Може би беше грешка, че наехме теб, че изобщо наехме пришълец.
— Причините да потърсим външен човек бяха основателни — намеси се Уолтър Ноти. — Шериф Бърк просто си върши работата.
— Може и да е така, Уолтър — Ед вдигна ръце, — но някои от по-неуправляемите елементи в този град приеха това като предизвикателство. Затова станаха по-активни. Хората тук не обичат да им се казва какво да правят.
— Гласувахме, че трябва да имаме полиция — напомни му Хоп.
— Знам, аз също гласувах „за“ в същата тази зала. Не казвам, че обвинявам Нейт за начина, по който работи. Казвам, че беше грешка. Наша грешка.
— Откакто Нейт дойде, по-рядко шия братята Маки — намеси се Кен. — Имам по-малко пациенти, пострадали от побои или домашно насилие. Миналата година два пъти ми водиха Майк Пияницата с измръзвания, след като някой го беше открил паднал край пътя. Тази година той пак се напива, но изтрезнява на сигурно място в килията.
— Не мисля, че можем да обвиним полицията, че са ти откраднали нещо, Ед, нито че са изрисували графити по хижата ти. — Деб разтвори ръце. — Нито че спукаха гумите на Хоули, нито за счупените прозорци в училище. Виновни са родителите, които не държат изкъсо децата си.
— Но не дете е убило кучето ми. — Джо погледна Нейт извинително. — Съгласен съм с това, което каза Деб, както и с Уолтър, и с Кен, но не дете е убило Юкон.
— Не — заяви Нейт. — Не е било дете.
— Не мисля, че да те наемем, беше грешка, Нейт — продължи Деб, — но всички ние носим отговорност за този град и трябва да знаем какво правиш по въпроса. Как ще откриеш кой е извършил тези неща и кой е убил Юкон?
— Разбира се, че трябва да знаете. Някои от споменатите инциденти може би наистина са работа на деца. Например счупените прозорци в училището. Тъй като едно от тях беше изпуснало фенерчето си, вече знаем кои са. Вчера разговарях с тях и с родителите им. Щетите ще бъдат заплатени и двамата виновници са отстранени за три дни от училище. Съмнявам се, че през това време ще им е много забавно.
— Не ги ли арестува?
— Бяха на девет и десет години, Ед. Не смятам че да заключа в килия, би помогнало. Много от децата — каза той, спомняйки си досието на Ед — вършат глупости и имат проблеми с полицията, докато са
