млади.
— Но ако са направили това, може би имат и други провинения — предположи Деб.
— Не са. Учителката им се скарала, затова отишли и счупили прозорците. Със сигурност не са изминали целия път до хижата на Ед, нито са се измъкнали посред нощ от къщи и са извървели три километра, за да срежат гумите на Хоули и да напръскат с боя пикапа му. Искате ли да ви кажа какво мисля аз? Проблемите ви не са започнали, откакто ме наехте. Започнали са преди шестнадесет години, когато някой е убил Патрик Галоуей.
— Това потресе всички ни — взе думата Хари, кимайки към останалите. — Дори онези, които не го познавахме. Но не разбирам какво общо има той с въпроса, който обсъждаме тук.
— А аз мисля, че има. Затова процедирам по този начин.
— Не разбирам — обади се Деб.
— Онзи, който е убил Галоуей, още е тук. Онзи, който е убил Галоуей — повиши глас Нейт, тъй като всички едновременно заговориха, — е убил и Макс Хоубейкър.
— Макс се самоуби — прекъсна го Ед. — Самоуби се, защото е убил Пат.
— Някой иска да повярвате в това. Аз не го вярвам.
— Това е лудост, Нейт. — Хари разпери ръце. — Чиста лудост.
— По-голяма лудост от идеята, че Макс е убил Пат? — Деб притисна гърлото си. — Или от това, че Макс се е самоубил? Не знам.
— Тишина! — Хоп вдигна ръце и надвика шума. — Млъкнете за минута. Игнейшъс — тя си пое дъх, — искаш да кажеш, че някой, когото познаваме, е убил вече два пъти?
— Три пъти. — Очите му бяха като кремък, докато оглеждаше присъстващите. — Двама мъже и едно старо куче. Аз и хората ми разследваме и ще продължим да работим, докато не открием кой е той и не го арестувам.
— Щатската полиция… — започна Джо.
— Каквото и да открият или заключат щатските власти, ние ще продължим да разследваме. Заклех се да защищавам и служа на този град и това ще направя. Част от това разследване включва всички вие да съобщите къде сте били и какво сте правили снощи между девет и десет вечерта.
— Ние? — рязко попита Ед. — Ще разпитваш нас?
— Точно така. Освен това ме интересува кой къде е бил през февруари 1988.
— Ти… Ти… — Гласът на Ед пресекна от гняв. Той се хвана за стола и се изправи. — Възнамеряваш да ни разпитваш като заподозрени? Това минава всички граници. Не мога да повярвам. Отказвам да бъда подложен на това, отказвам семейството и съседите ми да бъдат подложени на това. Ти превишаваш пълномощията си.
— Не мисля така. Можете да гласувате и да прекратите договора ми. Но аз пак ще продължа да разследвам. Това ми е работата. — Нейт стана. — Ще намеря виновника. Правете си събранията, гласувайте, обсъждайте, вземете ми значката, но аз пак ще открия виновника. Това е единственият човек, който трябва да се страхува от мен.
След това излезе, оставяйки крясъците и огорчените им лица зад себе си.
Хоп го настигна на тротоара.
— Игнейшъс, почакай малко. Само за минута — отсече тя, тъй като шерифът продължи да върви. — По дяволите!
Нейт спря, подрънквайки ключовете в джоба си.
Хоп го изгледа намръщено, докато обличаше палтото си.
— Със сигурност знаеш как да оживиш едно събрание.
— Уволнен ли съм?
— Още не, но не мисля, че си спечели много поддръжници. — Тя закопча късото си лилаво-синьо палто. — Можеше да бъдеш малко по-тактичен.
— Убийството е едно от нещата, които напълно ме лишават от такт. Освен това случайно попаднах на събрание, на което се оспорваше професионалната ми компетентност.
— Добре, признавам, че това не беше почтено.
— Ако ти или някой друг не харесвате как си върша работата, би трябвало да разговаряте с мен.
— Прав си. — Хоп пощипа носа си. — Всички са разстроени и изнервени. А сега ти ни стовари и подозренията си. Никой не иска да мисли, че Макс е убиец, но подобно разрешение все пак беше много по- лесно за приемане, отколкото твоите предположения.
Не са предположения. Казвам ти го направо, Хоп. Ще открия онова, което искам, колкото и време да ми отнеме и когото и да се наложи да прегазя междувременно.
Тя извади цигарите и запалката си от джоба на палтото.
— Това ми е напълно ясно.
— Къде беше преди шестнадесет години, Хоп?
— Аз ли? — Очите й се разшириха. — За бога, Игнейшъс, нали не смяташ сериозно, че съм изкачила Безименната с Пат и съм забила пикела в гърдите му. Той беше два пъти по-едър от мен.
— Но не и от съпруга ти. Ти си упорита жена, Хоп. Направила си много, за да осъществиш мечтата на съпруга си. Може би си направила същото, за да опазиш и името му.
— Гадно е да ми говориш такива неща. Гадно е и да обиждаш човек, когото дори не познаваш.
— Не познавах и Галоуей. Но ти си го познавала.
Лицето й се зачерви от гняв и тя отстъпи назад. Обърна се и влезе в кметството. Вратата се тръшна зад нея и звукът отекна като изстрел на оръдие.
Нейт знаеше, че из града ще плъзнат слухове, затова реши да не се крие. Вечеря в „Хижата“. От погледите, които посетителите му хвърляха, реши, че изявлението му пред събранието вече беше стигнало до повечето хора.
Това беше хубаво. Време беше да ги поразтърси.
Чарлийн му донесе сьомгата и седна срещу него.
— Определено накара хората да се уплашат и да се чудят.
— Така ли?
— Аз също съм една от тях. — Тя отпи от кафето му и набърчи нос. — Не мога да разбера как някой може да го пие без захар.
Нейт придърпа купата с пакетчета захар.
— Ако искаш, сложи си.
— Добре. — Сипа си две пакетчета подсладител и разбърка кафето.
Носеше лъскава сива риза, прилепнала към извивките на тялото й, и беше вдигнала нагоре косата си, за да се виждат висящите сребърни обици. След като отцеди лъжичката, почуквайки я в стената на чашата, тя опита кафето.
— Така е по-добре. — Хвана чашата с две ръце и се наведе към Нейт. — Когато за пръв път разбрах за Пат, направо полудях. Ако ми беше казал, че Кльощавия Джим е забил онзи пикел, щях да ти повярвам — а той се появи тук едва пет-шест години, след като Пат беше заминал. Но сега малко се поуспокоих.
— Радвам се — каза шерифът и продължи да се храни.
— Може би възможността да го докарам тук и да го погреба ми помогна. Харесвам те, Нейт, макар да не пожела да бъдем заедно. Харесвам те достатъчно, за да ти кажа, че цялата тази работа на никого няма да се хареса.
Нейт намаза хлебчето си с масло.
— И какво значи „цялата тази работа“?
— Знаеш за какво говоря — за приказките, че в града има убиец. Ако хората заговорят за това, нищо чудно и да го повярват. Лошо е за бизнеса. Туристите няма да идват тук, ако смятат, че могат да бъдат убити в леглата си.
— Сиси? — извика той, без да сваля очи от Чарлийн. — Би ли ми донесла още една чаша кафе? До това ли се свеждат нещата, Чарлийн? Само до парите. До баланса ти между приходи и разходи.
— Човек трябва да се издържа. Трябва да…
