Зак пое дълбоко дъх и се втренчи в огледалото. Когато един мъж вече за трети път е готов да се обвърже, той лесно разпознава признаците.
Не се дръж като идиот, Мълдун, изрече мислено срещу отражението си. Не прибързвай. Дамата настоява да не усложняваш нещата и това напълно те устройва.
И колкото по-бързо си го набиеш в главата, толкова по-добре.
— Среща ли имаш? — С престорено безразличие Ни се подпря в рамката на вратата. Беше забелязал невиждащия поглед на Зак, вперен в огледалото.
— Може и така да се каже. — Зак прокара ръка през мократа си коса и наоколо се разхвърчаха пръски. — Не знаех, че си се прибрал.
— Застъпвам в шест. — Неочаквано Ник се усети връхлетян от спомена колко пъти бе стоял в банята да наблава как се бръсне Зак. Какво бе изпитал самият той, когатo Зак плесваше топка пяна на лицето му. — Днешният специалитет на Рио е говеждо задушено. Жалко, че ще го пропуснеш.
Зак грабна ризата си.
— Гледай да се справиш с моя дял, иначе Рио ще ме принуди да го изям на закуска.
Ник се ухили, сетне си припомни, че това противоречи на тактиката, която си бе избрал, и отново зае отегчената поза.
— Оставил си го да ти се качи на главата.
— Какво да се прави, доста по-едър е от мен.
— Да бе, вярно.
Зак вече закопчаваше ризата си, но не изпускаше от поглед отражението на Ник.
— Приятно му е да си мисли, че се грижи за мен. А на мен нищо не ми пречи да му доставя това удоволствие. Разказвал ли ти е откъде му е онзи белег на лицето?
— Разправи някаква история за счупена бутилка и пиян моряк.
— Пияният моряк се целеше в гърлото ми с тая счупена бутилка. Рио му препречи пътя. Мен ако питаш, и цял живот да го оставя да ми додява с приказките си, пак ще му бъда задължен. — Зак затъкна ризата в панталоните си, сетне се обърна ухилен. — А на теб ти се плаща да го търпиш.
— А, не ми пречи. — Ник би искал да научи нещо повече, например защо пияният моряк бе пожелал да пререже гърлото на Зак, но се боеше, че няма да получи отговор. — Виж, ако ти провърви, не бързай да се прибираш.
Пръстите на Зак застинаха върху колана на джинсите. Скрил усмивката си, той се запита как ли би приела Рейчъл думите на по-малкия му брат.
— Благодаря ти за жеста, но ще се прибера навреме.
— Да провериш дали съм в леглото — промърмори Ник.
— Наречи го както искаш — отвърна Зак, но успя да преглътне ругатнята. — Каквото и да му струваше това, бе твърдо решен поне веднъж да приключат разговора си, без да се разкрещят един на друг. — Виж, не смятам, че ще се измъкнеш през прозореца. Та ти можеш да го направиш и докато съм тук. Просто не вярвам дамата да пожелае да прекара в моята компания толкова дълго време.
Доволен от обрата на разговора, Ник пъхна палци в джобовете си.
— Във флотата май не са успяли да те научат на доста неща, а брат ми?
Свил ръката си в юмрук, с изпъкнали като колибка кокалчетата — жест, който и двамата мислеха, че е вече забравен — Зак перна момчето по темето.
— Я не се будалкай с мен. — Метна якето си на рамо и тръгна към вратата. — И не ме чакай. Май наистина ще ми провърви.
Дълго след като Зак излезе Ник стоя ухилен пред затворената врата.
Рейчъл бе на входа на сградата, когато усети стъпките на Зак.
— Тъкмо навреме — рече той и я целуна отзад по шията.
— Говори за себе си. При мен днес всичко се обърка. Надявах се да се прибера и поне десетина минути да полежа във ваната, преди да дойдеш.
— Искаш да полежиш във ваната? — Още щом се озоваха в кабината на асансьора той не се стърпя и я притисна в ъгъла. — Нямам нищо против. Ще ти изтъркам гърба.
— Няма що, истински кавалер. — Когато устните му покриха нейните, скритата надълбоко болка й припомни колко силно бе желала да бъдат отново заедно. — Миришеш много хубаво.
— Може би това е причината. — И той извади букет рози, увит в хартиена фуния.
— Нов подкуп? — Рейчъл не устоя и зарови лице в уханните цветове.
— Някакъв наивник ми ги предложи на улицата. Реших, че някой и друг долар ще му свършат хубава работа.
— Меко сърце имаш. — Тя му подаде ключовете и продължи да вдъхва мириса на розите.
— Ами превъзпитай ме, де.
— Всяка услуга си има цена. — Рейчъл ритна вратата с крaк, пусна куфарчето и остави цветята на масата. — Хайде, плашай, Мълдун — настоя тя, като обви ръце около врата му.
Колко радост се криеше в спонтанната й реакция. А също и топлота. Сладката остра болка на потребността от близост. Радостта обаче бе тъй неочаквана, тъй всепоглъщаща, че тя прихна да се смее, когато усети ръцете му да я завъртат в кръг.
— Липсваше ми. — Той продължаваше да я държи в обятията си.
— Тъй ли? — още по-широко се усмихна Рейчъл. — Може пък и на мен да ми е било мъчно. Поне малко. Колко дълго смяташ да ме държиш така?
— Само така те виждам най-добре. Красива си, Рейчъл.
Не самите думи, а тонът, с който бяха изречени, предизвика стягането в гърлото й.
— Не е необходимо да ме разнежваш.
— Наистина нямаш представа колко си красива… Както те гледам, понякога си припомням морето в мига на изгрева, когато безброй цветове озаряват небето и на потоци падат във водата. За броени минути гледката прелива от живот… Същото е усещането и когато те гледам.
Очите й потъмняха, а тя не смееше дори да си помисли какво изпитва в този момент. И затова просто склони глава на рамото му.
— Зак. — Името му прозвуча като въздишка и тя усети, че всеки миг ще заплаче, ако не се отърси от обзелото я настроение. — Рози и поезия, и то в един ден. Не знам какво да ти кажа.
Като омагьосан той зарови лице в косите й.
— Добре започваш.
— Сега нали няма да се…
— Разкисваме — довърши вместо нея той и се засмя. — Ние ли? Да не се шегуваш? — И все пак не я пусна, когато седна на канапето. — Дай да погледна раната.
— Почти не се вижда — заяви тя, като наклони глава. — Най-лошото е, че историята се е разчула и се наложи да изтърпя куп съчувствени думи и съвети. Ако ченгетата бяха се сетили да замълчат, можех да кажа, че съм се блъснала в някоя врата.
— Свали си сакото и пуловера.
Рейчъл повдигна едната си вежда.
— Ти си истински романтик, Мълдун.
— Никога не го забравяй. Искам да видя белега на шията ти.
— И той си е добре.
— И затова си облякла пуловер с яка до под брадичката.
— Такава е модата.
— Сваляй го, малката, ако не искаш аз да го направя.
— О, заплашваш обществен служител — възкликна Рейчъл с грейнали очи. Изрита обувките си и вирна брадичка. — Хайде, шампионе, да видим дали си във форма.
Последвалата кратка борба разгорещи и двамата. Когато най-сетне Зак я прикова към канапето с вдигнати над главата ръце и заклещени между пръстите му китки, и двамата дишаха тежко.
— Не играх много честно — призна Рейчъл.
— Веднага разбрах какво ме чака.
