— Обясних му какво се изисква от мен като настойник, а и че е невъзможно да прекрачвам дори неписаните ограничения. Струва ми се, това го разбра.
— Това е добре.
— Така си помислих и аз. Тъй де, той се съгласи, че имам право. И се държа като зрял човек. И изведнъж, на тръгване, изтърси, че никак не било трудно да се изчака пет седмици.
Зак се замисли над думите й. Сетне вдигна чашата си и се усмихна.
— Не можеш да отречеш, хлапето има ум в главата си.
— Зак, това е сериозен проблем.
— Зная. Зная го, разбира се. И на двама ни ще бъде много трудно, но все пак не можеш да не се възхитиш колко умело те е атакувал със собствените ти аргументи.
— Казах ти вече, той има подход. — Тя отвори нова кутийка, пълна с пиле в сос от чили и лентички зелен фасул. — Не познаваш ли някое приятно момиче на неговата възраст?
— Лола има едно подходящо — замислено отвърна Зак. — Май че е на шестнайсет.
— Лола има дъщеря на шестнайсет години?
— Не една, а три. Обича да казва, че ги е родила млада, за да има време да си загуби ума по някого, преди да е навършила четирийсет. Виж, нея мога да помоля за помощ.
— Няма да е зле. Аз пак ще се опитам да говоря с него, макар да се надявам каквото и да изпитва към мен, да премине до седмица-две.
— На твое място не бих разчитал на това. — Той се пресегна през масата и вплете пръсти в нейните. — Не е толкова лесно един мъж да се откаже от чувствата си към теб.
— Означава ли това, че мислиш за мен, докато приготвяш питиета и флиртуваш с клиентите?
— С Пит никога не флиртувам.
— Имах предвид онези „сладурани“, които честичко се отбиват — засмя се Рейчъл. — Едната е руса, другата червенокоса. И винаги си поръчват коктейли от ментов ликьор и бренди.
— Твърде наблюдателна сте, госпожице адвокат.
— Червенокосата не откъсва огромните си зелени очи от теб.
— Сини са.
— А-ха!
Зак поклати глава, неспособен да повярва, че тъй лековерно е попаднал в капана.
— Добре е, когато познаваш редовните си клиенти. Освен това аз повече харесвам кафяви очи, особено ако имат златисти очертания.
Рейчъл му позволи да я целуне, но лекичко се дръпна.
— Твърде късно го казваш. — Усети, че ще я сграбчи и побърза да се предпази. — Разбрах какво имаш предвид, Мълдун. Винаги мога да взема на заем сатърчето на Рио, ако усетя, че обръщаш внимание на нещо друго, освен очите й.
— Е, тогава няма страшно. Никога не съм обръщал внимание на сладките лунички, пръснати по нослето й. Нито пък на онази твърде сексапилна трапчинка на брадичката.
Присвила очи, Рейчъл ухапа устната му.
— Слез още малко по-надолу и здравата ще загазиш.
— Няма страшно. Аз съм добър плувец.
Часове по-късно, когато Зак се пъхна в студеното си самотно легло, усети да го стопля дори само споменът за този разговор. Даде си сметка, че му е било безкрайно приятно просто да седи срещу нея, да дрънка глупости и да рови с дългите пръчици в белите кутийки. Бяха сравнявали вкусовете си на приятната светлина от свещите. Не говориха за Ник, нито за работата си, а за десетки други неща.
После се любиха отново, бавно и сладко, додето се спусна нощта.
Той знаеше, че няма право да остане. Той имаше свои отговорности. И все пак готов да потъне в сън, остави мисълта си да се рее, да си представя какво би било, ако останеше.
Да се събуди до нея. Да усети как се протяга към будилника. Да наблюдава движенията й. Да се смее, като я гледа как притичва из апартамента, додето реши какво да облече за работа.
Представяше си я облечена в един от онези вталени костюми. Двамата седят в кухнята, пият кафе и обсъждат плановете си за деня.
Понякога щяха да се измъкват от задълженията си, за да обядват заедно, защото и двамата мразеха да гледат как се проточва цял дълъг ден, без да са се докоснали. Понякога той щеше да оставя свой заместник, за да могат вечерта да се приберат заедно. А когато това бе невъзможно, щеше с нетърпение да я очаква да влезе през вратата, да се покатери на някое столче пред бара, за да опита приготвеното от Рио чили, а и да пофлиртува с него.
А после щяха заедно да се приберат у дома.
Някоя слънчева събота щяха да отплават заедно. Той щеше да я научи как да направлява платната. Щяха да се понесат по сините води, с издути от вятъра платна…
Прииждащите вълни се извисяваха като страховити грамади, злобно се втурваха срещу кораба. Воят на вятъра наподобяваше неистов женски писък. Потиснал страха, разрушителен като бурята отвън, той се втурна към палубата, вкопчвайки се в хлъзгавите перила, и взе да крещи заповеди наляво и надясно.
Дъждът биеше по лицето му като камшик, заслепяваше го. Кръвясалите му очи смъдяха от солената вода. Знаеше, че лодката е някъде там — радарът я бе уловил, — ала пред погледа му се издигаха безброй водни стени.
Следващата вълна заля палубата, повлече го. Светкавица прониза небето както куршум пробива стъкло. Корабът се залюля. Той видя как пада кормчията, чу вика му, когато се плъзна по палубата. Зак се втурна напред, сграбчи ръкава на някаква дреха, сетне китка.
Въже. За Бога, дайте ми въже.
В следващия миг влачеше отпуснатото тяло навътре.
Вятър и вода. Вятър и вода. При следващия проблясък на светкавица съзря безпомощната лодка. Побързай. Не губи време. Нова светкавица и ето че различи три човешки фигури. Бяха се вкопчили кой където свари — един мъж зад кормилото, зад него жена и малко момиченце до мачтата.
Бореха се смело, ала малката лодка не можеше да надвие урагана. Беше невъзможно да им пратят спасител. Можеше единствено да се надява, че единият от възрастните ще успее да закрепи лодката, додето другият пристегне въжето, което ги свързваше с кораба.
Сигнални светлини заизпращаха нареждания в бурята.
Сетне всичко се разви с шеметна бързина. Нов светъл лъч и мачтата се пречупи, падна като посечено дърво. Настръхнал от ужас, той гледаше как малкото момиче полита към водата.
Нямаше време за размисъл. Воден от голия инстинкт, Зак грабна напомпаната гума и скочи в кипящата вода.
Пропадане, дълго, сякаш безкрайно, а вятърът подхвърляше тялото му като да бе зар в ръката на комарджия. Тъмнина, гъста и непрогледна, сетне бяло сияние. Удари се във водна стена, плътна като да бе от камък. И неумолима като смъртта.
Зак се разбуди, борейки се за въздух, неспособен да пропъди плътната вълна на кошмара. Потта, просмукала се в чаршафите, го накара да потрепери от студ. С приглушен стон той се отпусна върху възглавниците, изчака първата неистова болка да премине.
Стаята се наклони на една страна, когато той стъпи на пода. От опит знаеше, че трябва да стои със затворени очи, додето всичко си дойде на мястото. В тъмното опипом намери банята, наплиска се със студена вода.
— Ей, зле ли ти е? — На прага стоеше Ник. — Болен ли си?
— Не. — Зак подложи шепа под крана, отпи огромна глътка. — Връщай се в леглото.
Ник се поколеба, загледан в бледото лице на Зак.
— Приличаш на болен.
— Дявол да го вземе, казах, че съм добре. Разкарай се! — Очите на Ник потъмняха от гняв и обида. — Ей, почакай — спря го Зак. — Извинявай. — С дълга въздишка изпусна въздуха от дробовете си. — Кошмар. Просто ме скапа.
