— Имал си кошмар?
— Нали това ти казвам. — Смутен, Зак грабна кърпата.
За Ник бе твърде трудно да си представи големия лош Зак в плен на кошмар или изобщо нещо, което ще го накара да се поти и да пребледнее.
— Искаш ли да пийнеш нещо?
— Да. — Поуспокоен, Зак прокара кърпата по лицето си. — В кухнята трябва да е останало от уискито на стария.
След миг Зак последва момчето. Приседна на подлакътника на някакъв стол, додето Ник му налее. Сетне взе чашата, отпи глътка и изръмжа:
— Просто се чудя колко дълго е изкарал черният му дроб.
Ник съжали, че не е намъкнал панталоните си. Сега поне щеше да пъхне ръце дълбоко в джобовете.
— Струва ми се, като почна да забравя разни неща, беше му много удобно да се извинява с уискито… нали разбираш.
— Болестта на Алцхаймер. Добре я опознах. — Зак отпи нова глътка, задържа я за миг, та да може гърлото му по-лесно да я приеме.
— Чух те как се мяташ. Стори ми се, че си доста зле.
— Така си беше. — Зак наклони чашата на една страна, сетне на другата. Загледа се в плискащата в стъклените стени течност. — Ураган. Коварен подъл ураган. Така и не разбрах защо им дават имена като да са мъже. От мен да го знаеш, ураганът е женска работа. — Отново отпусна глава назад и затвори очи. — Минаха вече три години, а точно тази не мога да я забравя.
— Искаш ли да… — Ник замлъкна насред думата. — Може да ти помогне да заспиш.
Зак разбра какво иска да каже Ник. Той също го искаше. Може би и за двама им щеше да е по-добре да си поговорят.
— Намирахме се близо до Бермуда, когато получихме първия тревожен сигнал. Нашият кораб беше най-близо до мястото, тъй че капитанът трябваше да вземе решение. Обърнахме курса обратно към урагана. Трима цивилни, излезли на разходка. Бяха се отклонили от курса и не успели да достигнат брега, преди бурята да избухне.
Ник безмълвно седна на страничната рамка на канапето точно срещу брат си.
— Седемдесет и пет възела вятър, а вълните… най-малко дванайсетметрови трябва да са били. Знам какво е ураган на сушата. Страшно е, дума да няма, но не може да се сравни с морския. Косите ти се изправят от страх. А тътена го помниш за цял живот. Някаква откачена дъска хлопна лейтенанта и той изгуби съзнание. Корабът се люлееше толкова силно, че само чудо спаси екипажа. И мракът стана толкова черен, та човек и ръката си не можеше да видя… А вълните ги виждахме всеки път. После избухва светкавица и те заслепява.
— Как сте очаквали да ги откриете?
— Бяхме ги засекли с радара. Старшият ни кормчия можеше да прекара кораба и през иглено ухо. Страхотен беше. Открихме ги, трийсет градуса отклонение от щирборда. Бяха завързали детето, малко момиченце всъщност, за главната мачта. Мъжът и жената се бореха да овладеят лодката, но тя бързо-бързо се пълнеше с вода. Разполагахме с време. Спомням си как си помислих, че ще ги изтеглим с въжето. В следващия миг мачтата се пропука. Стори ми се, че чувам писъка на момиченцето, но това трябва да е бил вятърът, защото телцето потъна почти мигновено. И тогава се хвърлих.
— Ти си се хвърлил? — повтори Ник, ококорил очи. — Скочил си във водата?
— Хвърлих се, без да мисля дори. Не бях герой, просто нямаше време да помисля. Повярвай ми… — Не довърши мисълта си, а отново надигна чашата с уиски. — Беше вее едно да скочиш от небостъргач. Имаш чувството, че пропадането няма край. Или по-скоро, че краят са повтаря отново и отново, за да ти даде време да осъзнаеш, че току-що сам си сложил край на живота си. Глупаво се получи… Ако вятърът не бе сменил посоката си, щеше да ме блъсне в корпуса на кораба. Този ден обаче имах късмет и вихърът ме запрати към лодката. И тогава се ударих. Господи, все едно да си блъснеш главата в стена oт бетон.
Доста по-късно бе научил, че при удара си е пукнал ключицата и лявата му ръка излязла от ябълката.
— Бях загубил ориентация. Водата ме подхвърляше напосоки, теглеше ме надолу. Мракът бе толкова плътен, че и светлината на прожектора не можеше да пробие. Всеки миг щях да се удавя, а дори не съзнавах какво върша. Беше чист късмет, че открих мачтата. Беше се оплела във въжето. Нямам спомен колко пъти потъвах, преди да я откача. Не си усещах ръцете, а и нищо не виждах. В един миг се вкопчих в нея, дори успях да се задържа. После ми казаха, че съм успял да надяна въжето, но аз не си спомням как е станало. Помня само как се вкопчих в него в очакване следващата вълна да ме довърши. Следващият ми спомен е как се събудих в лечебницата. До мен седеше детето, увито в одеяло, и държеше ръката ми. — Зак се усмихна. Приятно му бе да си припомня тази част. Но само тази. — Хитра малка маймунка. На всичкото отгоре внучка на някакъв проклет адмирал.
— Ти си й спасил живота.
— Може би. През първите няколко месеца след случката затворех ли очи, виждах се да скачам от палубата. Сега вече кошмарът ме спохожда веднъж-два пъти в годината. И все така си умирам от страх.
— Не съм предполагал, че нещо може да те уплаши.
— А, много неща ме плашат — тихо рече Зак, срещнал погледа на брат си. — Отначало се страхувах, че не ще бъда в състояние отново да стъпя на палубата и да погледна към водата. Страх ме беше и тук да се върна, защото знаех, че стъпя ли на сушата, целият ми живот ще се промени. Страх ме е и да не свърша като стария, болен, изнемощял, изхабен. Страх ме е струва ми се, че след някоя и друга седмица ще си тръгнеш оттук и ще изпитваш към мен същото каквото и преди да дойдеш.
Ник пръв отмести очи, загледа се над рамото на Зак в отсрещната тъмна стена.
— Не знам точно какво изпитвам. Ти се върна, защото беше принуден. Аз останах, защото нямаше къде другаде да отида.
Истината не можеше да бъде оспорена. А доколко Зак можеше да прецени, Ник чудесно я бе формулирал.
— Не разполагахме с достатъчно време, за да разберем.
— Ти не остана достатъчно дълго.
— Не се погаждах със стария…
— А той обичаше само теб. За никой друг пет пари не даваше — избълва Ник. — Всеки ден ми повтаряше колко си велик, как си успял да вземеш живота в ръцете си. Какъв герой си бил. А пък аз съм бил едно нищо. — Ник се помъчи да се овладее, преглътна нуждата от близост. — На мен това не ми пречи. Ти си беше от неговата кръв. А след като мама умря, аз се превърнах в натрапен досадник.
— Това не е истина. Не е истина — настоя Зак. — За Бога, Ник, когато живеехме заедно, той и от мен никога не беше доволен. Аз бях тук, но майка ми я нямаше. И това бе достатъчно да го кара да страда всеки път, щом ме погледне. Кълна ти се, дявол да го вземе, не си прав така да мислиш за него. — Зак затвори очи и пропусна да забележи изненадата, изписана на лицето на Ник. — Той просто си беше такъв. Години минаха, докато проумея, че непрестанно ми опява просто защото той така разбираше ролята на бащата. Същото е било и с теб.
— Той не ми беше… — Този път Ник не довърши нито изречението, нито мисълта си.
— Към края често питаше за теб. Наистина искаше да те види, Ник. Повечето пъти, като се освестеше, пак мислеше, че си още малко дете, а понякога, твърде често дори, не правеше разлика между мен и теб. И ми крещеше заради двама ни. — Последното изрече с усмивка — усмивка, на която Ник не отвърна. — Аз не те обвинявам, че се държа настрана, нито за това, че толкова години си таял недоволството си. Разбирам, че за него бе твърде късно, Ник. За теб обаче не е късно.
— Какво значение има това за теб?
— Аз нямам друго семейство освен теб. — Зак се изправи, сложи ръка на рамото на по-малкия, поуспокои се, като усети, че не бързат да го отблъснат. — Ако трябва да бъдем напълно откровени, нищо чудно и да се окаже, че друго семейство не съм и имал. И не искам да загубя онова, което имам сега.
— Не знам как да разбирам това за семейството — промърмори Ник.
— Аз също. Може пък заедно да измислим нещо.
