Ник вдигна поглед, сетне отново го отклони.
— Може би. Бездруго няма как да избягаме един от друг поне през следващите няколко седмици.
И това е някакъв напредък, помисли си Зак, като стисна рамото на брат си. Засега и той е достатъчен.
— Благодаря за питието, хлапе. Голяма услуга ще ми направиш, ако не споменаваш това за кошмара пред когото и да било.
— Става. — Ник го проследи как тръгва обратно към спалнята си. — Зак?
— Да.
Нямаше представа какво иска да каже… може би просто знак, че му е приятно, наистина му беше приятно.
— Нищо. Лека нощ.
— Лека нощ. — Зак се пъхна в леглото и когато отпусна глава, беше сигурен, че ще спи като малко дете.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Нещо се бе променило. Рейчъл не можеше точно да го определи, но както седеше между Зак и Ник в метрото по посока към Бруклин, тя усещаше, че става нещо помежди им. Нещо различно.
И това сякаш изостри чувствителността й. Накара я да се запита дали не е сбъркала, като натрапи на собственото си семейство проблемите на тези двама мъже.
Както и нейният собствен проблем, призна след миг. В края на краищата тя нямаше да отрече, че е загрижена за съдбата на двамата, и то повече отколкото диктуваше професионалната й съвест. Към Ник изпитваше съчувствие — синдромът на по-малкото дете в семейството, така предположи. Освен това не бе излъгала Зак, когато му призна, че има особена слабост към лошите момчета.
Искаше да направи нещо повече за Ник ЛеБек, не й се струваше достатъчно съдебното решение, което издейства в негова полза.
Що се отнася до неговия по-голям брат, тя отдавна бе прекрачила границата на професионализма и се бе впуснала в нещо, което можеше да бъде определено единствено като сляпо увлечение. Дори тук в полюшващия се вагон тя си припомняше последния път, когато бяха заедно. И съвсем естествено следващото, което споходи въображението й, бе как чудото ще се повтори отново, стига да успеят да откраднат няколко часа.
Майка й сигурно щеше да се досети, мислеше си Рейчъл. Нищо не убягваше на Надя Станисласки, ако то бе свързано с децата й. Рейчъл се запита какво ли мнение щеше да си състави майка й за него. И как ли щеше да приеме факта, че малкото момиченце си има любовник.
И тя, и Зак се бяха заклели да не усложняват нещата, ала провалът им като че ли бе неизбежен. Отначало бе толкова сигурна, че ще запази непокътнати приоритетите в своя живот и ще приеме само физическата страна на връзката с мъж, когото едновременно харесваше и уважаваше, без да губи време с щекотливия въпрос какво я чака в бъдеще.
За жалост обаче тя се улавяше, че прекалено много мисли за Зак, а и вече приема себе си като част от една стабилна двойка, макар открай време да се бе примирила, че ще живее сама.
Сега, в редките моменти когато си представеше, че продължава пътя си без него, картината придобиваше безрадостни тъжни очертания.
Това си е твой проблем, припомни си Рейчъл. В крайна сметка бяха сключили нещо като споразумение, а тя никога не се отмяташе от думата си. А с другите усложнения щеше да се справи когато му дойде времето. По-важно в момента бе натрапчивото усещане, че взаимоотношенията между тия двама мъже се бяха променили рязко, без тя да го забележи.
За да отхвърли тягостното чувство, тя настоятелно поддържаше разговора, докато дойде време да слизат.
— На няколко преки е — обясни Рейчъл, като отметна коси, объркани от острия есенен вятър. — Надявам се, нямате нищо против да походим пеша.
— Мисля, че ще се справим — вдигна вежди Зак. — Изглеждаш напрегната, Рейчъл. И на теб ли ти се струва така, Ник?
— Доста е нервничка.
— Но това е нелепо. — Тя тръгна срещу вятъра и мъжете в последваха.
— Навярно я тревожи мисълта, че ще седне на една маса с някакъв престъпник, и то в неделя — обяви Зак. — Ще се наложи непрестанно да брои да не е изчезнанал някой сребърен прибор.
Шокирана от изявлението, Рейчъл понечи да отговори, ала Ник я изпревари.
— Мен ако питаш, по-скоро се тревожи заради моряка ирландец. Току-виж погълнал цялото пиене и тръгнал да се бие с когото му падне.
— Знам докъде ми е границата, приятелче. И нямам никакво намерение да се бия. Освен ако не ми се изпречи ченгето.
— Ченгето остави на мен — отсече Ник и взе да удря по настилката с цяло стъпало, за да усеща как хрущят сухите листа.
Господи, та те се будалкат, осъзна Рейчъл. Като същински братя. Като истински братя. Очарована от този обрат, тя ги хвана под ръка.
— Ако някой от двама ви почне да се заяжда с Алекси, чака го голяма изненада. Не е толкова кротък, колкото изглежда. И единственото, което ме притеснява, е че ще си остана гладна. Имала съм случай да видя и двама ви как се тъпчете.
— И това да ти го каже жена, дето омита всичко като прахосмукачка.
Рейчъл изгледа Зак с присвити очи.
— Аз просто имам добър апетит.
— Аз също, сладурче — ухили й се той насреща.
Тя тъкмо се чудеше как да овладее учестените удари сърцето си, когато някаква кола внезапно спря пред тях.
— Ей! — извика шофьорът.
— Ей и на вас. — Рейчъл се втурна да поздрави брат си и жена му. Наведе се и през малкото прозорче на колата целуна Михаил и се усмихна на съпругата му. — Държиш ли му юздите, Синди?
Изискано елегантна до своя съпруг с вид на бунтар, Сидни се усмихна.
— Не се съмнявай нито за миг. Колкото по-трудна е задачата, толкова по-добре се справям.
Михаил ощипа жена си по бедрото и кимна към тротоара.
— Това какво означава?
— Това са мои гости. — Тя отправи към Михаил продължителен поглед, в който се четеше красноречиво предупреждение. — Елате да ви запозная с брат ми и неговата многострадална съпруга. Сидни, Михаил, това са Закари Мълдун и Никълъс ЛеБек.
Михаил внимателно ги огледа през стъклата на тъмните очила. Присъщо му бе може би естественото недоверие към преценката на по-малката сестричка.
— Кой от двамата ти е клиент?
— Днес — заяви Рейчъл — и двамата са само гости.
Сидни се приведе и заби лакът в ребрата на Михаил.
— Много ми е приятно да се запознаем. Нямате представа какво угощение ви чака при Надя.
— Не за пръв път чувам за нея. — Зак не откъсна поглед от очите на Михаил, като в същото време с някак собственически жест обгърна раменете на Рейчъл.
Михаил забарабани с пръсти по волана.
— Та вие на какво бяхте собственик? Бар ли?
— Всъщност не. Търгувам с бели робини.
Ник се захили, Рейчъл само поклати глава.
— Хайде, върви да паркираш — подкани тя брат си.
Тръгнаха отново по тротоара.
— Сега разбирам — с усмивка отбеляза Ник — какво искаше да ми кажеш за по-големите братя.
