всички мълчаливо се взират в него. Червенина плъзна по бузите му.
— Нали ти казвам, не беше нищо особено. Просто си поиграх.
— Имаш талант за тая игра. — Взел Кейти на ръце, Спенсър приближи до пианото. — Мислил ли си да учиш музика?
Зашеметен от въпроса, Ник втренчи поглед в ръцете си. Едно беше да седиш на масата срещу Спенсър Кимбъл и съвсем друго да говориш за музика с прочутия композитор.
— Не… искам да кажа, не съм мислил. Понякога просто свиря ей така, за удоволствие.
— Имаш дарба, а и слух. — Уловил погледа на Рейчъл, той й подаде детето и зае нейното място на пейката пред пианото. — Знаеш ли някоя мелодия на Мъди Уотърс?
— Ами да. Вие харесвате ли Мъди Уотърс?
— Че кой не ги харесва. — И той подхвана мелодията на баса. — Това можеш ли го?
— Да. — Ник сложи ръце върху клавишите и се усмихна. — Струва ми се, че да.
— Не е лошо — прошепна Рейчъл на Зак.
Той все така изумен зяпаше малкия си брат.
— Никога не ми е казвал. Нито дума. — Рейчъл посегна да хване ръката му и той сключи пръсти около нейните. — На теб сигурно ти е казал.
— Просто спомена и аз реших, че има начин да опитаме. Но не знаех, че е толкова добър.
— Наистина е добър, нали? — Преливащ от възторг, той целуна косите на Рейчъл. Ник бе твърде вглъбен в импровизацията, за да забележи, ала няколко чифта очи уловиха жеста. — Май ще трябва отнякъде да намеря едно пиано.
Рейчъл склони глава на рамото му.
— И аз тъй мисля, Мълдун.
Измина цяла седмица, додето успее да го уреди, а и се наложи отново да посегне към спестяванията си, но накрая Зак купи истинско пиано. С помощта на Рейчъл размести мебелите в апартамента, за да направи място.
Леко задъхана, опряла ръце на кръста си, тя огледа освободеното място близо до прозореца.
— Чудя се дали няма да е по-добре да го сложим ей там до стената.
— Вече три пъти променяш решението си. Край вече. — Той отпи голяма глътка студена бира. — За добро или лошо.
— Та ти не се жениш за глупавото пиано, просто му търсиш подходящо място. А аз си мисля…
— Продължавай да мислиш и това ще ти го излея на главата. — Той я хвана под брадичката и привдигна главата й, за да я целуне. — И пианото изобщо не е глупаво. Човекът ме увери, че е повече от добро за цената.
— Не започвай отново. — Рейчъл обви ръце около врата му. — Ник няма нужда от роял.
— Просто съжалявам, че не можах да му купя нещо по-добро.
— Мълдун. — И тя решително го целуна. — Правилно постъпи. Кога трябва да пристигне?
— Преди двайсет минути. — И той взе да крачи нервно напред-назад. — Ако ме провалят, след като едва успях да изкарам Ник навън за няколко часа…
— Всичко ще бъде наред — прекъсна го Рейчъл. — И според мен беше много хитро да го пратиш за ядки.
— Направо побесня. — Изтощен, Зак се отпусна на канапето. — Десет минути спори с мен, че не било негова работа да издирва изчезнала доставка ядки, след като бил нает да мие чинии.
— Като се върне, сигурно ще ти прости.
— Ей, вие — долетя мелодичният глас на Рио. — Тъкмо докараха едно чудесно пиано. Най-добре ще е да слезете сами да се уверите.
Рейчъл се постара да не пречи, макар че на няколко пъти, додето носачите се суетяха нагоре по стръмните стълби, без малко да предложи съвета си. Най-приятно й бе да наблюдава Зак, докато най-сетне инструментът зае мястото си и пристъпиха към акордирането. Зак се суетеше край пианото като квачка, току лъскаше някое невидимо петно, отваряше и затваряше капака на пейката.
— Чудесно е, дума да няма. — Рио скръсти огромните си ръце пред гърдите. — Хубаво ще е да чувам музика, додето готвя. Добре се грижиш ти за момчето, Зак. Ще излезе нещо от него, тъй да знаеш. Ще видиш. А сега ще приготвя нещо подходящо за случая. — Ухили се и смигна на Рейчъл. — Кога ще ми доведеш твоята майка, че да си поговорим за готвене?
— Скоро — обеща Рейчъл. — Ще ти донесе една стара украинска рецепта.
— Добре тогава! Аз пък ще издам тайната на моя сос за барбекю. Тая жена сигурно ще ми хареса. — Той се накани да се връща на мястото си тъкмо когато чуха Ник да тропа по стълбите. — Какво си се разбързал, момче? Някой да не ти е напълнил джобовете с врящи въглени?
— Проклети ядки — бе единственото, което процеди Ник, преди да блъсне вратата. Нахълта в апартамента, готов да се бие. — Виж какво, брат ми, следващия път, като поискаш някой да… — Всички думи излетяха от главата му, щом забеляза лъскавото пиано под прозореца.
— Извинявай, че те пратих за зелен хайвер. — Безкрайно смутен, Зак тикна ръце в джобовете си. — Исках да те няма тук, додето го наместим. — Изправи се на токовете на обувките си, изчакваше какво ще каже Ник. — Е, как ти се струва?
Ник преглътна мъчително.
— Какво си направил, под наем ли го взе?
— Купих го.
Ник усещаше как го сърбят ръцете да докосне клавишите, затова и той на свой ред ги пъхна в джобовете си. Рейчъл тайничко въздъхна. Двамата братя й заприличаха на изоставени кучета, които се чудят дали да се сбият, или да се сприятелят.
— Не биваше да правиш това. — Напрежението в гласа на Ник придаде резки, отсечени, нотки на тона.
— И защо не, по дяволите? — не му остана длъжен Зак. Свитите му юмруци вече личаха през плата на панталоните. — Това са мои пари. И реших, че ще е приятно тук понякога да звучи музика. Е, искаш ли да го пробваш, или не?
Болката постепенно нарастваше, притискаше стомаха, засядаше като гореща буца на гърлото. А той имаше нужда да се освободи от нея.
— Сетих се нещо — изръмжа Ник и се измъкна.
— Това пък как да го разбирам? — избухна Зак. Грабна бирата, сетне побърза да остави бутилката, преди да се е поддал на изкушението да я удари в стената. — Ако тоя недорасъл кучи син…
— Спри дотук. — Заповедта се изстреля от гърдите на Рейчъл в същия миг, когато юмрукът й удари гърдите на Зак. — Вас двамата наистина си ви бива. Той не знае как да каже „благодаря“, а ти от глупост дори не забеляза как без малко щеше да заплаче.
— Я не ме занасяй. Не видя ли как се държа?
— Идиот такъв! Та ти му поднасяш на тепсия онова, за което мечтае от години. И за пръв път може би някой близък се досеща какво е неговото съкровено желание. Той просто не знаеше как да реагира, Зак. Което може да се каже и за теб.
— Виж какво… — Зак изруга, защото усети, че в думите й има много истина. — И какво да правя сега?
— Нищо. — Хванала лицето му в шепи, тя се изправи на пръсти и го целуна. — Съвсем нищо. С него ще говоря аз, ясно ли е? — И тя тръгна към вратата.
— Рейчъл. — Зак пое дълбоко дъх, преди да направи крачка към нея. — Имам нужда от теб. — Проследи изненадата, прокраднала се в очите й, сетне вдигна ръцете й към устните си. — Може би и това не успявам да покажа.
— В това отношение добре се справяш, Мълдун — успокои го Рейчъл, макар да бе доловила как трепна сърцето й.
— Струва ми се, че не разбираш. Аз наистина имам нужда от теб.
— Нали съм тук.
— Въпросът е дали ще останеш тук, след като приключи изпитателният срок на Ник.
