— При последното преброяване установих, че съм измил шест хиляди и осемдесет и две чинии. — В тона на Ник нямаше и следа от недоволство. — Зак спомена, че може да се отбиеш. Очаквах те.
Рио й подаде чиния с пържено пиле, пюре от картофи и зелева салата с майонеза.
— Ако взема да се отбивам по-често, много скоро ще започна да се търкалям.
— Я яж — заповяда Рио, вдигнал застрашително голямата лъжица. — Не обичам кльощави жени.
— Ако се сближим, едва ли ще остана дълго кльощава. — Бездруго Рейчъл не можеше да устои на ароматните подправки. — Това определено е най-доброто пиле, което съм вкусвала в живота си — рече тя с пълни уста. И бе възнаградена с радостната усмивка на Рио. — И тъй, за нешо специално ли искаше да ме видиш? — обърна се тя към Ник.
— Не — отвърна той и леко побутна косата й. — Просто исках да те видя.
— Струва ми се…
— Остават само няколко седмици.
— Зная. — Тя се размърда на мястото си, прибута чинията като да беше преграда помежду им. — Всъщност успях да поговоря с областния прокурор, обясних му колко бързо напредваш. И засега не смята да повдига възражение срещу условната присъда и oпределянето на изпитателния срок, които очакваме от съдия Бекет.
— Знаех, че мога да разчитам на теб. Но не за това си мисля сега.
Рейчъл чудесно съзнаваше за какво си мисли той, пък и достатъчно дълго бе отлагала обяснението помежду им.
— Риo — рече тя, като бутна чинията си встрани, — трябва да поговоря с Ник за минутка. Ще можеш ли да се справиш без него, ако се качим горе?
— Няма проблеми. Само ще трябва да включи на двойна скорост, като се върне.
На път за горния етаж Рейчъл си обеща да запази спокойствие. Обеща си да изтъкне само логични доводи и да не изпуска нервите си.
— Е, Ник — каза, щом прекрачиха в апартамента. И спря дотук, защото той вече я целуваше. — Спри. — Гласи й прозвуча приглушено, но и категорично, а ръцете, които го отблъснаха, подкрепиха думите й.
— Липсваше ми, това е всичко. — Той отхлаби прегръдката си, остави я да се отдръпне. — Отдавна не сме имали възможност да останем насаме.
Притиснала слепоочията си, Рейчъл въздъхна.
— О, Ник. Аз изглежда всичко обърках. — Очите й се бяха разширили от смущение. — Все си повтарях, че нещата ще се решат от само себе си, макар да знаех, че не мога да разчитам на това. — И тя безпомощно отпусна ръце. — Не искам да ти причиня болка.
Познатото болезнено стягане в стомаха. Хората му казваха, че не искат да му причинят боли точно с този тон тъкмо когато се канеха да направят именно това.
— За какво говориш? — успя да попита.
— За теб и за мен… За това, че навярно според теб има нещо повече помежду ни. — Рейчъл се извърнам надявайки се да намери подходящите думи. — И предишния път се опитах да ти обясня, но май не успях. Разбираш ли, в началото просто бях безкрайно изненадана от отношението ти към мен. Не съм искала… — И тя отново се насили да го погледне вочите. — Боя се, че и сега не се изразявам достатъчно ясно.
— А защо просто не ми кажеп какво имаш предвид?
— Аз те харесвам, не само като мой клиент, но и като човек.
Тъй познатата вътрешна светлина озари очите му.
— Аз също те харесвам.
Когато той пристъпи към нея, тя вдигна ръце, с дланите навън.
— Нямах предвид в този смисъл, Ник. В моето отношение няма нищо… романтично.
Видя го как присвива очи, съзря и болката от чувството, че го отхвърлят.
— Ти не се интересуваш от мен.
— Напротив. Интересувам се от теб. И все пак не по начина, по който може би ти се иска.
— Схващам. — В изблик на наранена гордост той пъхна палци в джобовете си. — Смяташ, че съм прекалено млад.
Рейчъл си припомни как я бе целунал само преди минути и бавно изпусна въздуха от дробовете си.
— Аргументът ми се струва не на място. Би могло и така да се каже, но ти не си типичен тийнейджър.
— Тогава каква е причината? Не съм твой тип ли?
Рейчъл положи усилие да потисне смеха си. Ник и Зак реагираха по толкова сходен начин, като да бяха не само братя, но и близнаци.
— Това също не е подходящото обяснение. — С пълното съзнание, че все пак се налага да го нарани, Рейчъл предпочете да каже истината докрай. — Чувствата ми към теб не се различават много тези, които изпитвам към братята си. Много ми е мъчно, че това не съвпада с твоите желания, но с друго не мога да ти отвърна. — Искаше да протегне ръка, да го докосне, но се боеше, че той ще я отблъсне. — Съжалявам, че не ти го обяснях още преди седмици. Като че ли тогава аз самата не знаех как да се изразя.
— Чувствам се като пълен идиот.
— Нямаш право. — Този път не се стърпя, посегна я взе ръката му в своите. — Нямаш никакво основание да се чувстваш по този начин. Беше достатъчно откровен да проявиш чувствата си. А пък аз, независимо че бях ужасно объркана — добави тя, като пропъди поредната усмивка, — бях много поласкана.
— По-скоро изкушена.
— Може би. — Усмивката, огряла лицето й, още повече натъжи измъченото му сърце. — Така трябва да е било, макар и за кратко. Надявам се, няма да се обидиш, че ти го казвам, но аз наистина искам да бъдем приятели.
— Е, поне ми го каза в очите. — Изглежда, трябваше да се примири с това. И тя е жена като всяка друга, направи опит да се залъже. И все пак знаеше, че за него няма друга като Рейчъл. — Не бой се, няма да те намразя.
— Това е добре. — Искаше й се да го целуне, но реши, че най-добре ще е да не го подлага на такова изпитание. Нито пък себе си. Хвана и другата му ръка. — Винаги съм искала да имам по-малък брат.
Ник не се чувстваше готов да възприеме тази роля.
— Защо?
— Че то е ясно. За да мога и аз да тормозя някого. — Когато той се усмихна, тя най-сетне почувства известно облекчение. — Хайде, време е да се връщаш на работа.
Тръгна надолу след него, уверена, че най-сетне е направила някаква крачка в правилната посока. И за да се убеди, че не се лъже, остана за няколко минути в кухнята и си отдъхна, като видя, че Ник поне външно не изглежда напрегнат.
Скоро се измъкна и тръгна да потърси Зак.
— В стаичката е — ухилен оповести Пит. — Отивай право там.
— Благодаря. — Рейчъл се озадачи, доловила бълбукащ смях сред редовните посетителя, но когато се обърна, всички изглеждаха заети със свои си неща и напълно невинни. Прекалено очевидни, за да е истина, каза си Рейчъл, щом отвори вратата към кабинета на Зак.
Той действително беше там, стоеше сред спретнатото бюро. За него като същинска цалофанена обвивка се бе залепила пищна блондинка.
Един поглед бе достатъчен, за да разбера какво става. Блондинката още малко и щеше да запълзи по тялото на Зак. Беше го притиснала към бюрото, а той дърпаше ръцете, обвили врата му. Изражението на лицето му, каза си Рейчъл — нещо средно между изумление и объркване, — си струваше неудобството.
— Виж, мила, предложението ти е повече от трогателно. Наистина. И все пак аз не съм… — Спря насред думата, забелязал Рейчъл.
Това изражение, реши тя, е дори още по-добро от първото. Изненада, неудобство, желание да поиска прошка и всичко това подправено с не малка доза уплах.
— О, Господи. — Успя да свали едната ръка, обвила врата му, опита се да отблъсне жената, ала тя го хвана през кръста.
