Сърцето й отказваше да се успокои.
— Разполагаме с още няколко седмици, преди да се наложи да се замисляме върху това, пък и… — Не избързвай, напомни й вътрешният глас. Добре си помисли. — Ник не е единствената ми грижа. — За кратък миг стегна пръсти около китката му, сетне се отдръпна. — Отивам да го потърся. А за другото ще говорим по-късно.
— Както кажеш. — Зак отстъпи крачка назад, затвори се в себе си. — Но според мен действително ще трябва да поговорим. И то скоро.
Рейчъл кимна и забърза надолу по стъпалата. Рио посочи някъде към предната част на бара и тя последва жеста му.
Откри по-малкия брат на тротоара, с все така пъхнати в джобовете ръце, зазяпан в следобедното оживление. И тя реши, че разбира какво чувства той в този момент. Как Закари Мълдун можеше да изпълни цялото ти същество и да разбие чувствата ти на пух и прах още преди да си усетил, че трябва да се отбраняваш.
Не му е времето сега, рече си тя. И отложи за по-късно анализа на собствените си чувства след като допусна Зак в живота си. Засега изцяло щеше да съсредоточи усилията си върху Ник.
Застана до него и отметна косите, спускащи се по раменете му.
— Добре ли си?
Той не я погледна дори. Продължи да наблюдава движението на коли и хора.
— Зашо направи така?
— А ти какво мислиш?
— За нищо не съм го молил.
— Най-хубавите подаръци са онези, за които не се сещаме да помолим.
Ник пристъпи от крак на крак, стрелна я с поглед.
— Ти ли го накара?
— Не. — Стараейки се да не губи търпение, тя хвана ръцете му и го извърна така, че да я погледне в очите. — Отвори очи, Ник. Нали видя каква бе реакцията му, когато те чу да свириш. Толкова се гордееше с теб, че изгуби ума и дума. И у него се появи желанието да ти подари нещо, което ти би оценил. Не го е направил, за да се чувстваш задължен, а защото те обича. Така постъпват близките в едно семейство.
— В твоето семейство.
— В твоето също — разтърси го Рейчъл. — И не подхващай оная версия, дето не сте били истински братя. Той те обича не по-малко, отколкото ти него. Зная какво означаваше за теб да се прибереш и вкъщи да те очаква пиано. Мама имаше същото изражение в онзи Ден на майката, но за нея бе много по-лесно да даде израз на чувствата си. А на теб ти липсва опит.
Ник затвори очи и опря чело в нейното.
— Не знам какво да му кажа. Нито как да се държа. Никой никога… никога не съм си имал близък човек. Като малък вървях по петите му като да беше магнит. И един ден той просто замина.
— Зная, Ник. Все пак припомни си, че тогава и той самият все още е бил дете. А сега никъде няма да замине. — Рейчъл го целуна първо по едната, после по другата буза, както мислеше, че би постъпила майка му. — Защо не вземеш да се върнеш и да направиш онова, което умееш най-добре?
— И какво е то?
— Свири по слух — усмихна му се тя. — Просто по интуиция. Хайде върви. Той просто ще се пръсне, ако скоро не те чуе да свириш.
— Ами… щом казваш. — Ник отстъпи крачка назад. — Ти идваш ли?
— Не, трябва да свърша някои неща. — По-точно казано, да размисля върху някои неща, поправи се наум Рейчъл. — Кажи на Зак, че ще се видим по-късно.
И ето че Ник се прибра, но тя остана на улицата. Просто стоеше на тротоара и наблюдаваше прозореца. Много скоро чу някъде от вътрешността да се носи музика.
ДЕСЕТА ГЛАВА
— Ей, Рейчъл! — Пит се поизправи на столчето, постара се дори да глътне корема си, щом забеляза Рейчъл да влиза през летящите врати на бара. — Какво ще кажеш, да те черпя едно?
— Може и да приема. — Усмивката й обаче бе предназначена за Зак. Тя окачи палтото си близо до вратата и като прекоси помещението, хвърли многозначителен поглед към блондинката, заела съблазнителна поза на едно от високите столчета, която в момента с мъркащ глас повтаряше поръчката си, галейки нежно ръката на Зак. — Май доста работа се е отворила тази вечер?
Наблизо мина Лола, понесла табла пълни чаши.
— На тази това й е третото питие — подхвърли тихо към Рейчъл. — Да не говорим, че фиксира шефа с тия сини очички вече трети час.
— Най-добре ще е да спре дотук… освен ако не иска да получи по някоя синина и под очите.
— А така, де — одобрително се засмя Лола. — Ей, не виждаш ли, че идвам. — И със сръчност, която неизменно будеше възхищението на Рейчъл, Лола разтовари таблата си, изпразни пепелниците и подмени кошничките чипс. — Забелязваш ли оная брюнетка до автомата?
С присвити устни Рейчъл се загледа в стройното тяло, облечено в опнати джинси, и водопада меднокестеняви коси.
— Само не ми казвай, че и от нея трябва да се пазя.
— О, не. Тази е най-голямата.
— Твоя дъщеря? Тя е прекрасна.
— Нали затова все се тревожа. Обаче Зак нали все ми намеква колко му се иска Ник да се среща с млади хора на неговата възраст. Затова я предумах да се отбие, да хапне от сандвичите на Рио.
— Е, и?
— Ник я забеляза. Всъщност тази вечер с особен ентусиазъм прие да обслужва масите. Обаче дъщеря ми не смее да заговори.
— Е, поне я е забелязал — замислено промълви Рейчъл. — Ти ще имаш ли нещо против, ако я покани да излязат?
— Ник е добро момче. От друга страна, моята Тери умее да се грижи за себе си. — И Лола й намигна. — Прилича на майка си. Изчакай минутка, де — провикна се тя към масата в дъното. — Ей сега идвам.
Рейчъл се настани на столчето между Хари и Пит. На плота вече я очакваше чаша бяло вино.
— Нещо да помогна?
— Дума със седем букви, да означава нещо като захлас — рече Хари. — И да свършва на „з“.
Рейчъл се усмихна, свела лице към чашата си.
— Екстаз — отвърна тя и погледна към Зак.
— Става! — Хари доволно изгледа малкото незапълнени квадратчета. — Само още една дума ми подскажи и край. Безвъздушно пространство.
— Съвършено определение — каза Рейчъл, като отмести поглед към блондинката, провесила над бара огромния си бюст. — Я опитай „вакуум“.
— Дявол да го вземе, много те бива.
— Хари — усмихна му се Рейчъл и с удоволствие забеляза как пламва като варено цвекло, — аз съм страхотна. Пази ми чашата. Отивам да поговоря с Ник.
Пит я сподири с поглед и тежко въздъхна.
— Ако бях двайсет години по-млад, двайсетина килограма по-слаб, ако нямах жена усойница, пък и ако ми бе останала поне малко косица…
— Добре си се насочил. Продължавай да мечтаеш. — И Хари даде знак за нова поръчка.
Щом прекрачи прага на кухнята, Рейчъл пое дълбоко дъх. Тук винаги ухаеше прекрасно.
— Е, Рио, днес какво се получи най-добре?
— При мен винаги всичко се получава. — Едрият мъжага се ухили и избърса ръце в престилката си. — И все пак на първо място слагам пърженото пиле.
— И сигурно си набелязал някое специално за мен. Ей, Ник. — Тук тя се чувстваше като у дома си. Всъщност както в кухнята на майка си, затова се подпря на плота до стойката с чиниите. — Как върви?
