едно място и спореха за футбол. Фреди бе кацнала на подлакътника на канапето, видимо отдадена на своето увлечение към Ник. А що се отнася до него, той като че ли бе преглътнал смущението и люлееше Кейти на коляното си. А Зак, отбеляза тя с усмивка, се бе наклонил напред, въвлечен в разгорещения спор около предстоящия мач.
Додето се подреди масата, отрупана с безбройни плата, Зак бе изпаднал в захлас от семейство Станисласки. Всички те спореха на висок глас, ала тук отсъстваше озлоблението, което той помнеше от сблъсъците със собствения си баща. Откри, че Михаил е художникът, изработил скулптурата на пианото, както и онези впечатляващи фигурки в апартамента на Рейчъл. И все пак с баща си говореше за строителство, а не за изкуство.
Наташа умело се справяше с децата си. На никого не правеше впечатление, че Брандън надава вой като от истинско рали, нито че Кейти лази по мебелите. Когато обаче дойдеше време да престанат, една дума от страна на майката или на бащата бе напълно достатъчна.
Алекси не изглеждаше като неумолимо ченге тук, където цялото семейство го подкачаше заради последната му приятелка — която според Михаил имала коефициент на интелигентност колкото сервираната зелка.
— Та аз нямам нищо против. Като има да се мисли, ще го правя вместо нея.
Последните думи предизвикаха грубичка реакция от страна на Рейчъл.
— И да му се случи умна жена, той няма да знае как да се отнася към нея.
— Някой ден някоя сама ще го намери — предрече Надя. — Също както Сидни откри моя Михаил.
— Не ме е открила тя. — Михаил подаде купата варени картофи на съпругата си. — Аз я открих. Тя имаше нужда някой да освежи ежедневието й.
— Доколкото си спомням, ти имаше нужда някой да поеме товара от плещите ти.
— Открай време си е такъв — потвърди Юри, като размаха вилицата. — Добро момче беше, но… как беше думата.
— Високомерно? — подхвърли Сидни.
— Тъй. — И Юри доволен се зае с яденето. — Макар че за мъж съвсем не е лошо да е високомерен.
— Истина е. — Със зорко око Надя следеше как Кейти съсредоточено нарязва месото си. — Стига да си намери жена, която да е по-умна от нето. Оттам нататък не е трудно.
Всеобщият смях накара Кейти да запляска радостно с ръце.
— Никълъс — рече Надя, доволна, че гостът е пожелал да му досипе, — ти ще продължиш да учиш, нали?
— Ами… не, госпожо.
Тя му поднесе кошничката с бисквити.
— Значи си намислил какво ще работиш.
— Аз… още не.
— Още е млад, Надя — намеси се Юри от отсрещния край на масата. — Има време да реши. Не го притискай. — И той присви устни, изучавайки телосложението на Ник. — Слабичък ми се виждаш. Но ръцете ти ги бива. Ако ти трябва работа, ще те взема. Ще те науча да строиш.
Ник го зяпна от изумление. Никой досега не му бе правил тъй сериозно предложение с толкова небрежен тон. Този едър мъж с широко лице, който с удоволствие хапваше шунка, изобщо не го познаваше.
— Благодаря. Засега работя при Зак.
— Сигурно е интересно да се работи в бар. Брандън, изяж си зеленчуците, иначе няма да получиш повече бисквити. Толкова различни хора срещаш — продължи Наташа, която ни най-малко не се смути, че в последния момент успя да хване обърнатата чаша на Кейти.
— В кухнята не идват чак толкова много хора — промърмори Ник.
— Трябва да си навършил двайсет и една, за да работиш на бара или да сервираш напитки — напомни му Зак.
Доловила войнствената гримаса на Ник, Рейчъл се намеси:
— Трябва да те запозная с готвача на Зак, мамо. Тоя гигант идва чак от Ямайка и готви невероятни неща. От доста време се опитвам да му измъкна някоя рецепта.
— Ще ти дам една от моите, та да ги размените.
— Ако му разкриете тайната на соса за печеното, гарантирам, че нищо няма да скрие от вас — неволно примлясна Зак. — Страхотен е.
— Ще ви дам да си отнесете у дома. — Обещанието на Надя проехтя като заповед. — За сандвичи.
— Да, госпожо — ухили се Ник.
Рейчъл не бързаше. Изчака да приключи вечерята, да се изядат поне три от четирите ябълкови пая, приготвени от майка й. Надя не се остави дълго да я увещават и седна пред пианото. Скоро тя и Спенс подхванаха някакъв дует, музиката се смесваше с тропането на чиниите и продължаващите разговори. Тя забеляза как Ник се оглежда, заслушва се. Като истински генерал тактик, който строява войските си, тя седна на пейчицата, когато Спенс и Надя решиха да си отдъхнат. Протегна ръка и подкани Ник да се приближи.
— Не трябваше да взимам второ парче от пая — рече с въздишка.
— Аз също. — Трудно му беше да се реши да изкаже с думи какво чувства. Ако някой му го бе разказал, той не би повярвал, че има хора, които живеят по този начин. — Майка ти е страхотна.
— И аз мисля така. — Съвсем небрежно тя се обърна и плъзна пръсти по клавишите. — Тя и татко най- много обичат тези неделни събирания.
— Баща ти тъкмо разправяше как къщата щяла да изглежда по-голяма като си заминат децата. А вече крои планове да добави една-две стаи, за да има място за всички. Май често се събирате на едно място.
— Винаги, когато е възможно.
— И нямат нищо против, че си довела мен и Зак.
— Те обичат гости. — Тя изсвири един акорд, намръщи се и вдигна ръце. — Като гледам отстрани, винаги ми се струва много по-лесно.
— Опитай този. — И той сложи ръце върху нейните, за да й сочи как да движи пръстите си.
— Така с по-добре. Само че не разбирам как с двете ръце едновременно може да свириш различни неща.
— То не се мисли предварително. Става от само себе си.
Рейчъл внимателно отдръпна ръце и ето че Ник започна да импровизира някакъв блус. Музиката проникна в него и той забрави, че се намира сред толкова хора. Дори кoгато стаята утихна, той продължи да свири, потопен в удоволствието да изтръгва звуци от редицата бели и черни клавиши. Когато свиреше, той не бе Ник ЛеБек, oтритнатият. Той бе друг човек, когото не познаваше напълнo, но мечтаеше завинаги да остане такъв.
Подхвана полузабравени мелодии, придавайки им своя собствена интерпретация, остави музиката да следва настроението му, което от блус премина към джаз и отново към блус.
Когато спря, ухилен до уши от самото удоволствие от свиренето, Зак сложи ръка на рамото му и това тутакси го върна в действителността.
— Къде си се научил да свириш така? — Неизразимо бе удивлението в гласа и очите на Зак. — Изобщо не съм знаел, че умееш.
Ник смутено сви рамене и избърса длани в панталоните си.
— Аз само така.
— Не беше само така.
Много предпазливо, като се опитваше да прецени какво точно иска да каже Зак, Ник вдигна очи.
— Не беше нищо особено.
Ухилен до уши, Зак поклати глава.
— Как само го каза, не било нищо особено. — През удивлението прозираше и огромната му гордост. — Беше страхотно. Наистина.
Задоволството от похвалата смути Ник дори повече от упрека, който бе очаквал. Едва сега осъзна, че
