експлозията, вероятно от газовата печка. Пресметнал е времето така, че когато ми се обади и пожарната пристигне на мястото, всичко да бъде погълнато от огъня.

— Рина — О’Донъл изчака, докато тя обърна глава от гледката на виещия се дим и упоритите пламъци. — На този адрес живее Деб Умберио.

— Кой? — тя потърка врата си, опитвайки се да изрови името от паметта си. Когато се сети, през гърдите й премина пламък, а сърцето ускори хода си. — Умберио? Роднина на детектив Умберио?

— Вдовицата му. Том умря преди няколко години. Катастрофа с кола. Това беше апартаментът на жена му.

— Господи! О, мили Боже! — тя притисна ръцете си до ушите. — А Алистър? Какво става с неговия партньор Алистър?

— Живее във Флорида. Уволнил се е и се е преместил преди шест месеца. Обадихме му се, дадохме му напътствия.

— Добре, добре тогава. О, Господи! А Джон?

Вече вадеше телефона си, когато О’Донъл я хвана за ръката.

— Той е добре. Свързах се с него по мобилния. Някакъв негов информатор му е подшушнал тази вечер да отиде в Ню Йорк, за да се види с Пасторели лично. Той е добре, Хейл и след като вече е минал бариерата на магистралата, ще си свърши работата докрай. Изпратили сме патрул в дома му, просто за всеки случай.

— Ще трябва да поставим охрана на социалния работник, който е поел Джоуи, след като е излязъл от затвора, на психолога на затвора, на цялото семейство на съдията. На всеки, който е имал някакъв допир или контакт с него. Но подозирам, че се е съсредоточил само върху онези, които имат някакво участие в падението на баща му. Искам защита и за семейството си.

— Вече го направихме. Ще ги пазим, докато го хванем.

— Трябва да се обадя вкъщи — имам предвид на родителите си и на останалите — просто за да се успокоя и да не ги мисля.

— Направи го. Аз ще говоря с някои от наемателите, да видим кой какво е видял.

След като свърши с разговорите си, тя се върна до мястото, където я чакаше Бо.

— Тази нощ той уби двама души.

— Видях ги как извадиха пожарникаря — в чувал, помисли си. — Съжалявам.

— Убитата жена е вдовицата на един от детективите, които арестуваха баща му заради пожара в „Сирико“. Сега Джоуи направи голямото си представление, откри шоуто. Няма значение, че знаем кой го е направил. За него няма значение, че знаем защо. Единственото, което има значение, е, че може да го направи. Искам да те помоля за една услуга.

— Казвай.

— Не се връщай вкъщи. Обади се на Брад и отиди при него тази вечер. Или при Манди, или при родителите ми.

— Какво ще кажеш за един компромис? Няма да си ходя вкъщи. Ще остана с теб.

— Това може да продължи часове, а ти не можеш да помогнеш с нищо. Вземи моята кола. Аз ще пътувам с О’Донъл. Ще ми направиш тази услуга, нали?

— При едно условие. Когато свършиш, ти също да не се прибираш вкъщи. Не и без да ми се обадиш първо, за да те пресрещна там.

— Добре. Така е честно.

Тя се облегна за миг на него и сякаш си отдъхна за секунда.

Покрай тях профуча линейка, сирената й виеше. Отвеждаше някого, на когото трябваше да се помогне. Рина се върна обратно през дима и се потопи в рева на пожара.

29.

Топлината му тежеше и той целият бе потънал в пот, когато се понесе по непознатите улици на Бронкс. Обаждането на О’Донъл го накара да промени плановете си да намери някой мотел веднага след като слезе от магистралата, да поспи няколко часа и да потърси Джо Пасторели на сутринта.

Дори и с картата, която бе разпечатал от интернет, пак направи няколко грешни завоя. Вината си беше негова, призна си Джон, опитвайки се да се настани по-удобно зад волана след четири часа, прекарани в колата.

Остарявам, намуси се той. Остарявам и започвам да издишам. Очите му не бяха вече така добри, че да шофира нощем — пък и откога не беше му се случвало?

Имаше време, когато бе работил по четиридесет и осем часа без почивка само на няколко кафета и дремвания на крак. Случвало се бе да има работа, която да го държи два дни на крака, напомни си той. Но тези дни отдавна бяха отминали.

Вероятно беше глупаво да пропътува целия този път, но Рина го бе помолила за помощ. За него това беше къде-къде по-важно от златен часовник и пенсия.

Очите му все още го боцкаха от напрежението като че ли бяха пълни с песъчинки, когато намери улицата, а главата го заболя, докато търсеше място за паркиране. Разходката от паркинга до адреса, на който живееше Пасторели баща и който Джон бе получил от своя информатор, раздвижи вцепенените му колене, но не премахна тъпата болка в задната част на тила му.

Потта се стичаше по него като втора кожа. Спря в един корейски магазин, купи си бутилка вода и пакет „Екседрин“. Изпи две таблетки на тротоара, мярна една проститутка на ъгъла, която уговаряше условията с клиент и се вмъкна в колата му. Понеже искаше да избегне други, които все още дебнеха своите жертви, Джон прекоси улицата.

Къщата, в която живееше Пасторели, беше ниска, тухлите й бяха нащърбени и опушени от времето и изхвърляните във въздуха изгорели газове. Името му бе напечатано на апартамент на първия етаж. Джон натисна звънците на трети и четвърти етаж и бутна вратата, когато някоя добра душа му отвори с автомата.

Ако въздухът навън бе като парна баня, вътре беше като в затворена кутия, пъхната във фурната при най-висок градус. Главоболието тръгна от очите му и си запробива път към скалпа.

Чуваше звука от телевизора през вратата на Пасторели съвсем ясно, до такава степен, че дори долови думите и диалога. Предаването беше „Закон и ред“ и Джон си помисли, че ако не бе предприел това импулсивно пътуване на север, сега щеше да седи в тъмната стая и да гледа същото предаване.

Ако този, който гледаше как правосъдието се изкачва по хлъзгавото въже на закона, бе Пасторели, той със сигурност не е бил в Мериленд преди деветдесет минути, за да подпали пожар.

Джон сви юмрук и удари по вратата.

Удари втори, сетне трети път, преди вратата да се отвори със скърцане. Веригата все още беше закачена.

Не бих те разпознал Джо, помисли си Джон, бих те подминал на улицата, без да те погледна дори. Порочното красиво лице се бе променило и превърнало в празни очи, жълтеникав череп с кожа, висяща като торба на челюстта, сякаш костите са били разтопени и са се изсипали там.

Миришеше на цигари и бира, и на нещо сладникаво като развален гнил плод.

— Какво искате, дяволите да ви вземат?

— Искам да говоря с теб Джо. Аз съм Джон Мингър, от Балтимор.

— Балтимор? — в сърдитите мътни очи сякаш проблесна светлина. — Джоуи ли те праща?

— Да, може да се каже, че той.

— Вратата се затръшна, сетне веригата падна.

— Пари ли ми изпраща? — попита Пасторели, когато отвори вратата. — Обеща да ми прати пари.

— Този път не.

Няколко вентилатора въртяха застоялия горещ въздух и разпръскваха миризмата на цигари, бира и онази подмолна, натрапчива миризма.

Сега Джон я разпозна. Това бе миризмата на стар човек, но не просто стар, а болен. Това бе един стар, болен и умиращ човек.

Един черен ергономичен стол с кожена облегалка стоеше като облечен в смокинг мъж в убежище на

Вы читаете Стъпки от огън
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату