бездомник. Неустойчива поставка за телевизор до него съдържаше кутийка бира „Милър“, преливащ от угарки пепелник, дистанционното на телевизора, който изглеждаше прекалено лъскав и не на място като стола. До тях имаше шишенца с лекарства.
На стената бе подпряна една прашна софа. Рафтовете в кухничката бяха целите на петна от мазнина и преливаха от кутии от различни поръчки и доставки. Джон можеше да види менюто му през последните няколко дни, което включваше китайска храна, пица, закусвалня в метрото.
Една хлебарка претича през кутията от пица, очевидно се чувстваше у дома си.
— Откъде познавате Джоуи? — попита Джо.
— Ти не ме помниш, а, Джо? Защо не седнем?
Мъжът изглеждаше така, сякаш се нуждаеше от това, помисли си Джон. Не беше сигурен как успява да премести тази торба кокали, без да се разсипе. Джон взе единствения стол — метален и извит — и го сложи срещу стола на Джо.
— Джоуи трябваше да ми прати пари. Трябват ми пари, за да платя наема — старецът седна и взе пакета с цигари. Джон наблюдаваше как костеливите му пръсти извадиха една и я запалиха с кибрит.
— Кога го видя за последен път?
— Може би преди няколко месеца. Купи ми нов телевизор. Този е тридесет и шест инчов, с плосък екран. Да му се не види и шибаното „Сони“! Той не купува нищо евтино!
— Хубав е.
— Донесе ми този специален стол за Коледа. Може да се клати и вибрира, мамка му! Искаш ли да опиташ? — мъртвите очи се плъзнаха по лицето на Джон — той трябваше да ми прати пари.
— Не съм го виждал, Джо. И аз го търся. Говорил ли си с него скоро?
— За какво става дума? Ти ченге ли си? — той поклати бавно главата си. — Не ми приличаш на ченге.
— Не съм ченге. Става дума за пожар, Джо. Джоуи има много работа в Балтимор. Това отнема времето му и не може да ти прати пари.
— Май искаш да вкараш момчето ми в беда.
— Момчето ти вече е в беда. Запалил е пожар в квартала, където живеехте преди. Снощи е убил още един човек. Убил е вдовицата на един от инспекторите, който разследваше случая, когато ти запали пожара в „Сирико“.
— Гадовете ме измъкнаха от собствената ми къща — старецът издуха дима и се закашля, докато помътнелите му очи се навлажниха. — От моята собствена къща — надигна бирата, отпи и се закашля още по-силно.
— Колко време ти дават, Джо? Колко още ще останеш жив?
Когато се усмихна, лицето му приличаше на ужасна маска. Кошмар.
— Тъпите доктори казаха, че вече съм бил умрял. Но аз съм тук, тъй че какво знаят те, копелетата? Нищо. Надживях ги, оборих ги.
— Джоуи знае ли, че си болен?
— Заведе ме няколко пъти на доктор. Те искаха да ме отровят. Да им го начукам! Имал съм рак, имал съм панкреас. Казаха, че ракът изяжда дроба ми и други такива лайна и че не бива да пуша, нито да пия — все още хилейки се, той всмукна от цигарата. — Да им го начукам, на всичките!
— Значи Джоуи се е върнал, за да разчисти сметките, да си отмъсти за теб?
— Не знам за какво говориш.
— Да се погрижи за хората, които те преебаха. Особено Катарина Хейл.
— Ааа, малката пачавра! Разхождаше се из квартала сякаш е нещо повече от другите. Дразнеше моето момче. Тъй че той се опита да й даде урок, нъл тъй? И к’во? Онзи задник Хейл си мислеше, че може да ми каже нещо? Хубаво му дадох да разбере!
— И си плати за това.
— Този гадняр разби живота ми — усмивката му се стопи. — Хейл разби живота ми. След това не можах да си намеря почтена работа. Трябваше да мия повръщаното и пикнята на други хора, за Бога. Онова, което направи той, ми отне достойнството. Взе ми живота. Разболях се, щото бях в затвора, квото щат да говорят шибаните доктори. Вероятно ще го предам и на Джоуи, има голяма вероятност за това. И всичко заради малката кучка.
Джон реши да не му напомня, че човек не може да заболее от рак на панкреаса, защото е лежал в затвора. А дори да е така, то не може да го предаде на сина си.
— Писнало ти е, добре. Много си бесен. Сигурно и Джоуи се чувства по същия начин.
— Той ми е син, нъл тъй? Уважава баща си. Знае, че грешката няма да е моя, ако раковите гени от мен се прехвърлят в него. Той има мозък. Джоуи винаги е бил много умен. И не го е наследил от онази глупачка майка си. Момчето ще ми прати пари, може да ме заведе някъде, тъй че да се спася от тази ужасна жега.
Джо затвори очи за миг и обърна лицето си към един от вентилаторите. Рядката му коса се разбърка от течението.
— Ще отидем в Италия, на север, в планините, където е хладно. Той има да свърши нещо, ченгетата никога няма да го хванат. Прекалено умен е, моят Джоуи.
— Подпалил е и е изгорил елин жена в леглото й тази вечер.
— Може да го е направил, а може и да не е — но неочакваните проблясъци в очите му подсказваха бащина гордост, която бе ужасяваща. — Ако го е направил, тя трябва да си го е заслужила.
— Ако ти се обади, направи си сам една услуга — Джон взе бележника си и написа името и номера си. — Обади ми се. Ще ми помогнеш да го намеря и ще бъде по-добре за теб. Мога да ти кажа какво ще се случи. Той уби жена на полицай. Ако ми се обадиш, може би ще мога да ти уредя малко пари.
— Колко?
— Няколко стотачки — рече Джон, докато в стомаха му се надигаше вълна от погнуса и отвращение. — Може и повече.
Той стана и остави номера на масичката.
— Джоуи рита късмета си, казвам ти.
— Който има мозък, няма нужда от късмет.
Докато Джон излизаше от Бронкс, Джоуи се зае с ключалката на задната врата на неговата къща. Спря на няколко места по пътя и после право тук. Изпълняваше си програмата, всичко течеше по план.
Представи си как жената на ченгето се пече като прасенце и този образ докара доволна садистична усмивка на устните му, докато си играеше с ключалката.
Имам да посетя няколко места, беше й казал. Да, още няколко места. И няколко души трябваше да изгорят. Джон Мингър с големия нос беше един от тях.
Той се шмугна вътре и извади двадесет и два калибровия си пистолет с рязано дуло. Първо щеше да стреля по него и да го накара да падне на колене. Сетне щяха да проведат кратък разговор, докато подготвяше пожара.
Тази нощ щеше да държи героите на града много заети, помисли си, докато си проправяше внимателно път в тъмната къща.
Старецът сигурно вече си беше легнал. Сигурно вече хъркаше в този час на нощта.
За него щеше да бъде по-добре да е мъртъв, отколкото стар.
Възрастта повече нямаше да бъде проблем за Мингър. Щеше да умре! Всички, цялата проклета пасмина трябваше да бъдат мъртви, преди баща му да е влязъл в гроба. Така беше справедливо.
Те убиха баща му и това беше толкова сигурно, колкото и ако го бяха наръгали с нож. Всеки от тях щеше да си плати за това пъклено дело!
Джоуи се качи горе. Възбудата от предстоящото удоволствие се надигаше в него. На колене, помисли си отново. Бум, бум! Да видим как ще му се отрази.
Да видим дали ще му хареса да гледа как лапите на пожара приближават по леглото към него. Да видим дали ще му хареса, когато огънят започне да го ближе и яде, така както ракът разяждаше баща му.
Но той лично нямаше да мине по този път. Не и той! Момчето на Джоузеф Пасторели нямаше да умре от рак!
