— Това ми е познато.
— Той е на петдесет и пет. Хората — цивилните, искам да кажа, наистина не разбират физическия стрес от тази работа.
— Нито пък емоционалния. Психологическия.
— Да, и това също — Хю се облегна назад, вгледан в нея. — Ти се справяш добре, издръжлива си. Лабиринтът не е за лигльовци. Влизала си и в горящи сгради, прояви се в няколко тежки случая. Имаш добра конструкция, като… как да кажа, като хрътка.
Макар да бе на сух режим в областта на любовните отношения, все още помнеше как се флиртува.
— Виж ти. Чудех се дали въобще ще забележиш.
Харесваше й усмивката му, бързото й появяване и дързостта, която светеше в нея. Тази усмивка казваше, че той беше мъж, който знае точно кой е и какво преследва.
Сега целият светна.
— Забелязах. Особено когато носеше онези къси шорти на пистата. Между другото, повечето жени не могат да се справят с физическото натоварване в нашата работа.
— Доста мъже също не могат.
— Без съмнение. Не правя никакви сексистки подмятания — вдигна ръка той. — Имам предвид, че си една от малкото жени, които съм виждал да се справят. Издръжлива си, умна, имаш добри инстинкти. И не ти липсва смелост. Затова се чудя защо не си се записала за пожарникар.
Тя си взе още начос. Хю не беше от хората, които сипят похвали, знаеше това. Така че прие наблюденията му сериозно и му отговори също сериозно.
— Мислила съм за това и дори ми се е искало. По време на обучение или на дежурство. Но да се боря с пожарите, не е онова, което ме привлича всъщност. То сигурно привлича теб. Докато аз искам да проумея как е възникнал пожарът, защо. Да си представя как се ражда, кой го започва. Това ме интересува. Да влезеш в горящата сграда изисква рядък вид смелост и енергия.
— Виждал съм те да го правиш — отбеляза Хю.
— Да. Правя го, за да проумея същността на огъня. Но това не е работата на живота ми. Да влезеш в сградата след това, да подредиш пъзела, да откриеш защо.
— Това правят инспекторите от отдела по пожарите. Мингър е един от най-добрите.
— Знам. Смятам да се ориентирам в тази посока. Джон е… той е един от моите герои. Но… има още нещо, което повечето хора, цивилните, имам предвид, не разбират. Умишленият палеж. Какво причинява той не само на сградата, а и на собствениците, на съседите, на бизнеса, на икономиката. На един град.
Тя вдигна капещия начос и сви рамене, за да смени темата на разговор.
— Това е моята мисия в живота. Ти се бори с пожарите, Фицджералд. А аз ще разследвам след теб.
Хю не бе от онези, които те държат за ръка, забеляза Рина, но все пак я изпрати до вратата. А когато стигнаха, я подпря на нея за няколко от онези влажни, сладки, водещи в нищото целувки.
— Рано е все още — каза, когато вдигна глава.
— Така е — малко я подразни, че няколко обикновени срещи по негова преценка бяха недостатъчни. — Но…
Хю трепна, ала в замъглените му езерни очи светеха весели искрици.
— Бях сигурен, че ще кажеш точно това, затова те изпреварих. Искаш ли да отидем на мач тази седмица?
— Да, ще ми бъде приятно.
— Ще ти се обадя да го уточним — той си тръгна, но се върна и я целуна отново. — Имаш страхотни устни.
— И на мен ми харесват твоите.
— Слушай, разполагаш ли с някакво свободно време?
— Мога да си взема още един ден към почивните дни. Защо?
— Имаме едно място на Оутър Бенкс26. Стара хижа на брега на морето. Не е лошо. Можем да прекараме няколко дни там следващия уикенд. Ще си взема почивка, ако и ти успееш да се освободиш. Можем да поканим Стив и Джина да дойдат с нас.
— Няколко дни на морето? Кога тръгваме?
Отново онази усмивка — като слънчев лъч.
— Трябва да съставим програма.
— Започвам да си събирам багажа.
Рина се прибра и изигра един малък танц на победата в малката си всекидневна.
Брегът, морето, момчето, което ти харесва, добри приятели. Животът можеше да бъде чудесен!
Прекалено хубав, за да остане сама в празния апартамент в лятната вечер.
Грабна ключовете си и излезе. Зърна задницата на колата на Хю да завива зад ъгъла и разсеяно плъзна поглед по другата кола, която тръгна след него. Изпрати му въздушна целувка и пое в обратна посока към „Сирико“.
Беше хубаво да се върне в предградието. Харесваше й да живее в общежитието, дори нямаше нищо против килерчето за метли, в което живееше по време на обучението си в кампуса „Шади Гроув“ в Западен Балтимор. Но тук беше домът й.
Редиците къщи с техните бели стъпала или малки портички, саксии с цветя по прозорците или италиански знамена, развяващи се от покривите. Всичко това бе скъпо на сърцето й.
Винаги имаше кой да я извика по име, да й махне с ръка за поздрав. Тя се разходи, като се възхищаваше на стъклописите по прозорците. Зачуди се дали щеше да успее да уговори майка си да изрисува и нейния прозорец. Вероятно щеше да е необходимо да поискат разрешение от хазаина, но той беше втори братовчед на Джина и Рина не се съмняваше, че ще получат съгласието му.
Спря за няколко минути да погледа как старите мъже с шарени ризи играят на boccie.
Защо не се сети да попита Хю дали не иска да се разходят, да се насладят заедно на местния колорит?
Всъщност трябваше да го попита съвсем небрежно дали не иска в петък вечер да отидат в лятното кино. Това беше традиция в предградието. Вечер на кино означаваше също и жива музика — което пък неизбежно щеше да доведе до танци. В края на краищата защо си бе купила червените обувки!
Трябваше да помисли за нещо такова. Можеха да излязат заедно с Джина и Стив. Но засега й оставаше само да се наслаждава на вечерта.
Напомни си, че през неделните вечери в „Сирико“ винаги е препълнено. Ако искаше да побъбри няколко минути с някой член от семейството, преди да настъпи хаосът, не биваше да се бави.
Когато влезе в ресторанта, обстановката вече беше нажежена. Във въздуха се носеше жужене от разговорите, тракаха приборите, телефонът звънеше. Целият този познат шум я поздрави, когато пристъпи вътре.
Пит бе на пост край масата за пици, а майка й край печката. Фран, заедно с няколко от сервитьорите, които баща й продължаваше да нарича свои деца, сервираше по масите.
Рина видя собственото си близко бъдеще да проблясва пред очите й под формата на престилка и бележник за поръчки. Тъкмо щеше да извика Фран, когато зърна на една маса Бела да си хапва антипасто27.
— Хей, страннице! — Рина се настани на другия стол. — Какво правиш тук?
— Днес Винс играе голф. Помислих си да доведа за малко децата.
— И къде са те?
— Татко и Джак ги изведоха на разходка до пристанището. Мама се обади да ти каже, че сме тук, но ти не си беше вкъщи.
— Бях навън, дори не проверих секретаря — тя посегна и си взе една маслинка от чинията на Бела. — Навън се вихри състезание по боки. След половин час тук ще се изсипе истински потоп от жадни и гладни клиенти.
— Бизнесът върви много добре — безразлично сви рамене Бела.
Сестра й изглеждаше удивително, помисли си Рина. Животът, за който бе мечтала и към който се бе
